Слънчева храна

Идеята дойде на Гошо внезапно, малко след като за пети пореден път му забавиха заплатата; той преброи парите, които му оставаха, усети спазмите от глад в стомаха си и излезе на терасата. После се съблече по гащета и започна да се храни със слънчева светлина.

Първите хапки му харесаха – разляха се приятно по тялото като топла супичка. „Май трябва малко по-внимателно – помисли си той – да не взема да се задавя пък…” И започна съсредоточено да дъвче.
След супата хапна една слънчева пържола с гарнитура от летен вятър, а накрая завърши с крем карамел от лъчи. После се прибра в стаята с леко поиздут корем, взе душ, облече се и отиде на работа.

В обедната почивка, докато колегите му вадеха бурканите – не че в заводския стол беше толкова скъпо, но все пак искаха пари – той лапна набързо два сандвича от светлина и се отпусна на една пейка. Впрочем, опита се да запали и една слънчева цигара, но нещо не се получи – очевидно небесното светило уважаваше правата на Булгартабак върху едноименната марка.

Малко по-сложно бе с вечерята – едва успя да хапне преди залеза, а и последните лъчи светлина не бяха толкова вкусни – все пак, бяха престояли почти цял ден.

… Скоро за уменията му научиха колегите и понеже и те не бяха получавали заплати отдавна, Гошо организира готварски курсове, на които – срещу шише ракия – всеки можеше да се научи да си приготви слънчеви шкембе-чорба или малеби. Как точно ставаше това, като във всички случаи основното бе да се застане с отворена уста към светлината, бе една от най- пазените тайни в държавата.

Но у нас малко неща остават скрити за дълго време – уменията на Гошо стигнаха да ушите на босовете на родния туризъм, последните доволно потриха ръце и направиха всички оферти „ол инклузив” – спане и три пъти на ден по една порция слънце. Е, вечерята задължително се сервираше преди залез, но пък никой не получи стомашно разстройство от нея. А ако се случеше облачно време – обявяваха разтоварващ ден.
Отначало почиващите – особено чужденците - не оцениха по достойнство идеята – оплакваха се и дори търсеха компенсации. Наложи се да им бъде обяснено на колко невинни телета и прасета ще бъде спасен животът по този начин, а за зеленото богатство – домати, краставици и тиквички – изобщо да не говорим. И европейците, научени щом чуят подобни глупости, да спират да мислят – приеха всички възторжено. Е, някои по назадничави субекти си носеха скришом в стаите по някое и друго кюфте на скара, но хотелската администрация гледаше на това през пръсти – все пак, необходим е някакъв преходен период, докато свикнат всички.

… В баровете около басейните можеше да се поръча чаша слънчева светлина, условно наречена „водка”, само за десет лева. Виж, отлежалата светлина с няколко звезди (но понеже беше денем, те – естествено – не се виждаха) вървеше по двадесет лева – но пък никой на сутринта не се оплака, че го боли глава от препиване.

… Както винаги, държавният сектор се оказа по-инертен от частния – правителството изтърва половината лято, преди да се усети и да започне да изкарва сутрин учениците на двора - да хапнат по една слънчева закуска, да смени покривите на домовете за стари хора с прозрачни – да ядат слънце на воля – и т.н. Малък проблем се получи само с парламентарния бюфет – стомасите на депутатите бяха свикнали с кебапчетата и от слънчевата мусака получаваха разстройство и хемороиди – именно от нея, а не както народът си мисли – от постоянното седене на заседания. Той, народът, хал хабер си няма кой колко седи, пък и не е негова работа – да си лапа там слънчевата попара и да не гледа в чуждото канче. Та и парламентът остана на преходен хранителен режим.

… Сега правителството е доволно до немай-къде – оказа се че е първото в новата ни история, успяло наистина да нахрани народа. Затова и мислят при следващия ремонт на кабинета да предложат на Гошо поста на министър на земеделието и храните – та белким измисли нещо и за зимата – сняг ли ще е, вятър ли – щом е успял веднъж, значи може. Но за всеки случай се водят преговори с руснаците и американците поотделно – да изкарат там в космоса едно голямо огледало, което да насочва слънчевата светлина към България в необходимите моменти. А долу, на земята, с по-малки огледала вече чакат новите слънцеразпределителни дружества.

Светлина, светлина, но трябва и да се печели, нали?