Спасението вече не дебне отникъде

Някъде в България, преди около десет години...

...Беше петък следобед и Кольо Колев, оперативният мениджър, вече три пъти бе погледнал дисплея на мобилния си телефон. И когато почти беше готов да повярва в чудото, апаратът иззвъня.

– Господин Колев – чу той познатия глас – Извиняваме се много, но пак…
Колев въздъхна и запали цигара.
- Отново сигнал?
- Да – и пак – анонимен. Да ви го прочета ли?
- Не, не е необходимо. Кажете в резюме.
- Ами на практика – същото. Наредили сте да се работи в събота без писмена заповед и вероятно това нямало да бъде платено като извънреден труд. Текстът почти не се различава от предишните: „Уважаеми господа, във фирма „Узакис” отново ни карат да работим незаконно, кога най-сетне ще си вдигнете зад…” в смисъл, ще се намесите.
- Разбирам. А няма ли нещо, по което може да бъде идентифициран авторът?
- Не, писано е внимателно и формулировките са общи. Очевидно човекът много е внимавал нещо да не издаде самоличността му.
- Е, сигурно е естествено в подобна ситуация… Благодаря ви.
- Господин Колев…
- Да?
- Извиняваме се много, но… Дали все пак не е по-добре да отмените заповедта си…при създалата се ситуация? Това е пети пореден сигнал и…
- Нищо няма да отменям! – спокойно каза Колев – Освен, разбира се, ако вие категорично не смятате да дойдете на внезапна проверка и да глобите управителя. Ако ми декларирате подобно намерение, естествено – ще отменя заповедта.
- Е, хайде сега и вие… Господин Малакис е в София, нали? Той изобщо знае ли за тези заповеди?
- Разбира се. И дума не може да става аз да наредя нещо подобно без неговото съгласие по телефона. Но вярно – не подписва нищо, както и аз. Настоява да давам нарежданията устно.
- Умен човек – възхитиха се от Инспекцията – Де да бяха всички като него. А то някои – закачат заповедта в коридора, ние я намираме и после … се създават неудобни ситуации.
- Ние не закачаме нищо – въздъхна Колев – Добре, сега ще говоря с господин Малакис – какво да му кажа – ще ни проверявате ли утре или не?
- Е, хайде и вие сега… Още помним оня тиймбилдинг в Гърция, който ни платихте. Исках просто да ви обърна внимание, че не сме само ние – има синдикати, преса, други медии… та дори и форуми в интернет. Подобен имидж ще отблъсне хората от вас.
- Имидж? Мислите ли, че ако някой има избор, ще дойде да работи точно в „Узакис”? Аз не.
- Е, защо – ако е на мениджърска позиция като вас… Ето, синът ми завършва догодина и ако се намери някое приемливо местенце…
- Ще помислим – обеща Колев – Добре, благодаря ви за предупреждението. Сега ще говоря с управителя.

Той запали нова цигара и набра номера. На двеста километра от него кириос Малакис вдигна с три минути закъснение.
– О, Николаос, май френд – възкликна бодро управителят и продължи на английски – Как е, ще изпълним ли плана?
– Да – мрачно потвърди Колев – със сигурност. И в тази връзка не виждам смисъл да работим в събота.
Малакис се замисли за миг, а после внезапно попита:
– Колега, ти чел ли си „Мечо Пух”?
Питаха го може би за стотен път, но все пак Колев потвърди.
- Ето, виждаш ли…Там е казано – „колкото повече, толкова повече”. Нищо не пречи да го преизпълните – господин Узакис ще е много доволен и ще ме… Ще ни похвали де.
- Но хората са много уморени… Не са от желязо, в края на краищата.
- Напротив, от желязо са. Други на тяхно място нямаше да издържат досега. Така че – давайте.
- Но нали ще им платим?
- Е, Николаос, стига и ти сега… Нали имат договорена твърда заплата и я получават навреме? А в някой други фирми у вас…
- Заплатата си работниците получават за нормалното работно време. А за извънредното?
- Криза е, Николаос… Все трябва да жертва по нещо. Ето – и аз сега правя анализ на себестойността, въпреки че е вече петък следобед.
Колев погледна часовника си – до края на работното време оставаха два часа. Голяма жертва, както и да го погледнеш.

- И правейки този анализ, докато колегите в Гърция вече си пият узото – продължи Малакис – откривам, че ако не плащаме работата в събота, себестойността пада и господин Узакис ще… а, това май вече го казах.
- Обаче хората са изнервени докрай – направи последен опит Колев – Да не вземат да вдигнат някоя стачка?
Малакис замълча за миг, после намери очевидния отговор:
- А ти за какво си там? Ако допуснеш нещо такова, ще ти потърсим сметка. Имаш властта и инструментите за контрол, какво повече? Кой те притеснява? У нас, в Гърция, поне има риск от проверки, а при теб? Работиш в условия, близки до идеалните.
- Но вижте – и на мен самия никой не ми ги плаща тези съботи, а трябва да стоя цял ден в завода. И моите сили са на изчерпване. А като стана дума за проверки – и у нас има Инспекция по труда, могат да дойдат някой ден и да отнесем големите глоби…
- Е, като дойдат, тогава ще мислим. Може да променим нещо – но не и преди това да се случи. Така че прави програмата за утре, а аз да продължавам със себестойността…
Колев чу в слушалката приглушен женски смях и шъткането на началника си. После настъпи тишина.

Той събра началник-цеховете, дълго слуша гневните им изблици, а после уморено им подаде производствената програма за следващия ден. И те – още по-уморено и с подчертано безразличие – я взеха.

Мина седмица, а когато дойде четвъртък следобед, Колев включи компютъра си. Пусна програмата за скриване на IP-адреса, въведе името на получателя и започна да пише:

„Уважаеми господа, във фирма „Узакис” отново ни карат да работим незаконно, кога най-сетне ще си вдигнете задни…
Не че се надяваше много, но понякога стават и чудеса, нали?

Или поне му се искаше да вярва, че е така.