За кучетата и хората

Идеята за тази статия ми хрумна преди доста години, когато прочетох една от повестите на Борис Воробьев. В нея се разказваше за руснак, принуден да живее далеч на север и как той намира най-верния си приятел в лицето на едно куче. Двамата минават през редица изпитания, а после идва време главният герой да се прибере в Москва, където няма място за четириногия му любимец. И той е даден на приятел – местен водач на кучешки впряг, доста преди отпътуването.

Примерно месец по-късно главния герой решава да навести приятеля си и едновременно с това да види как е кучето. Отива, следват прегръдки и радост от срещата, а после двамата тръгват към мястото, където кучетата си почиват.
Главният герой се втурва към своето, но в последния момент е спрян от опитния собственик на впряга. И получава следното примерно обяснение (цитирам по памет от руски):
„Ако ти сега отидеш и погалиш кучето си, през нощта другите ще го разкъсат. Ако го удариш – същата работа. Кучетата от впряга няма да позволят различно отношение към някой от тях – независимо добро или лошо. Получилият го просто няма да доживее до сутринта…“

Така – нека поразсъждаваме. Впрягът е екип, но пък ние, хората не сме кучета и… Дали? Все пак човекът съществува от около милион години, а цивилизацията – примерно от пет хиляди. Излиза, че сме хора (теоретично) само през половин процент от времето, през което сме съществували и не бива да подценяваме силата на инстинктите, които са ни управлявали през останалите 99.5 % . Тоест, поведението на животните в определени ситуации е добро обяснение за нашето собствено, още повече, че двете доста си приличат.

И така – колективът не търпи различно отношение към някого и ако може, с удоволствие виртуално би разкъсал различния. Дали вие като началник ще демонстрирате неоправдана слабост към някого или незаслужена омраза – и в двата случая човекът ще бъде отхвърлен от колектива. Във втория случай колегите няма да атакуват нападнатия от вас за да ви се харесат, а – просто защото им е казано, че е различен. Подобни неща не се прощават.

Само че на началника се налага понякога да поощрява и да наказва – и не може да копира решението на героят от споменатата в началото повест, а именно – да погали ВСИЧКИ кучета, докато стигне до последното – своето. Тогава?

Просто трябва да се прави разграничение – когато награждавате (или наказвате) някого за нещо, това не трябва да изглежда като лично отношение или каприз – трябва да се каже точно защо. А ако още с поставянето на задачата е отправено предупреждение какво може да последва при добър или незадоволителен резултат – още по-добре.

Но никога не забравяйте дали задачата е поставена на член на екип (създаден да реши определен проблем) или на „индивидуалист”. Може Иван на е допуснал детинска грешка – ако го е направил при работата си в екипа, отнасят го всички - да се оправят помежду си. Ако се допусне хипотезата, че може Иван да е виновен, а останалите- не, това вече не е екип. Тук се носи колективна отговорност.

Още по-голяма глупост е да наградите члена екипа Стоян, понеже благодарение на неговите усилия… Значи екипът е бил само на думи.

Ето защо е най-добре мениджърът предварително да реши дали предпочита управление от „близко разстояние” и персонифицирана отговорност – или сравнителна „отдалеченост” и просто контрол върху почти самоуправляващ се екип. Аз лично ползвам първия подход за сектори, където нещата вървят относително зле, а втория – там, където всичко е ОК и просто трябва да се надгражда върху вече построеното. Много трудно е обаче да научиш подчинените да се възприемат по различен начин като индивидуалности и като членове на екип.

Субективното отношение на висшия мениджмънт, основано не на факти и резултати от представянето, а на „харесвам – не харесвам”, е донесло много повече загуби на бизнеса у нас, отколкото каквито и да било „кризи”. Вярно че сме хора, но често „впрягът” само чака да дойде „нощта” (да си отиде собственикът на впряга), за да „разкъса” получилите „по-специално” отношение.

Разбираемо, ако не забравяме за онези 99,5 процента...