Нощта на вълците

Беше малко след полунощ; луната посребряваше петната сняг между дърветата, а Ахмед бягаше, стиснал в ръце малката си дъщеря. До него задъхана тичаше жена му, а зад тях се чуваше воят на вълците. Ахмед чувстваше, че тук някъде ще е краят и в този момент видя къщата на горския. Последните метри изминаха почти с пълзене, а сенките вече надвисваха над тях.

Бай Пенчо, горският, стреля два пъти във въздуха, а после им помогна да влязат. Къщата беше бедна, само с една стая – и той им постла на пода до печката. Когато малко се поуспокоиха, той им сипа по една бобена чорба – само това имаше – и след като хапнаха, те заспаха.

На сутринта бай Пенчо стана по-рано, издои козата и направи попара – и когато гостите станаха, той им сипа да закусят. После им обясни как да стигнат до селото.
- Каква село? – учуди се Ахмед на развален български език – А вълци, дето искат да ядат нас?
- Ама то денем няма… Добре, ще ви придружа.
- Абе и тука сме добре – призна Ахмед – Обаче ти да взема да ни осигури малко по-човешки условия да живее. Една стая за нас, една за малката… Нали ти европеец?
- Да, но … аз самият живея така. Общината няма пари и…
- За теб може да няма, но ние бежанци. Има право на достойни условия. В краен случай ти може излезе на палатка, а ние тука сместим в къща.

Бай Пенчо се замисли. Преди две години синът му отиде да живее в града – и никой не го питаше има ли къде да живее, какво ще работи… Свиваше се по мазетата и оцеляваше. А на тези тук – добри жилищни условия, работа, медицинско обслужване (без да са платили и един лев), а Ахмед спомена нещо и за училище на роден език за дъщеря му…

И бай Пенчо отиде да говори с кмета. „Вярно, потвърди оня, имаме международни ангажименти. Има празни къщи в селото, но щом се чувстват дискриминирани – какво да направим? Остави ги там и ела ти да живееш тук.”
„А гората?”
„Абе гората няма да избяга. Важното е международния ни имидж да не пострада, другото е лесно.”

В това време на вратата почука селският полицай. Водеше Ахмед.
- Гусин кмете, фанах го тоя да краде от хоремага.
- Ами като не ми предлага подходящ работа… - сви рамене арабинът – Наркопласьор или нещо по-така…
- Имаме свободни места в свинефермата…
- Е, аз мюсюлманин… Пък и то мръсно и тежко. Случайно не търси заместник-кмет?

Не търсеха. Затова пък му предложиха да организират акция в селото – кой каквото даде. Запазени дрехи, някоя съдина… Ахмед поклати глава – помощите в пари, ако обичате. И вземете да прокарате един свестен път до къщата на горския, че утре като си купя кола…

Впоследствие се наложи селото да плаща и на психиатър, понеже Ахмед всяка нощ сънувал как го гонят вълците и аха да го хванат… След това го пратиха на почивка с цялото му семейство – да се съвземел след цялата тази гонитба. Накрая му обявиха персонална помощ, пет пъти по-висока от пенсиите на бабите в селото. Впрочем – на жена му също.
И хората - тези диви, нецивилизовани българи, останали встрани от европейските ценности – започнаха да мърморят. Някои дори споменаха, че последният вълк около селото бил убит преди десетина години и сега в гората освен чакали друго нямало.

Психиатърът не можа да излекува страха на Ахмед от вълците, та накрая семейството бе пратено да живее в града, в тристаен апартамент. Тук те – кой знае защо – започнаха да изучават интензивно френски и английски. Ахмед дори си направи профил във Фейсбук, където разказваше за ужасите от среднощната гонитба, а накрая скромно указваше сметка за дарения. И хората даряваха, понеже малцина знаеха имало ли е вълци или не, точно Ахмед ли са гонили те или някой друг и т.н. И после въздъхваха с чувство за изпълнен дълг.

...А бай Генчо се върна в горската си къща, но сега чуе ли нещо, приличащо на вой на вълци, залоства здраво вратата.

Страх го е да не дойдат пак европейските ценности.