Корпус за бързо реагиране

В началото на 90 –те години нашата държава беше в пълен хаос, а законите й – повече от всичко друго. Та тогава ми се наложи да пътувам по работа до едно село.

Видяхме се с кмета, свършихме каквото трябва и после седнах в кръчмата да пия една бира. На съседната маса имаше четирима яки мургави мъже, които правеха същото. Седяхме си така и гледахме как хората влизат и излизат в един голям гараж насреща, превърнат в магазин.

Бирата не беше лоша и си поръчах още една. В този момент пристигна някаква жена и почна да уговаря нещо единия от мъжете.
„Остъй ма ма, на работа съм,” – махна накрая с ръка той и тя си тръгна.

Вгледах се по-внимателно – освен, че пиеха бира, не видях да правят друго. Предположих, че просто си почиват и след малко ще станат да вършат нещо важно.
...Но времето минаваше, те продължаваха да си пият и не ставаха от столовете си. Почнах и аз да си мечтая за подобно работно място.
И тогава изведнъж по улицата се появи едно запъхтяно цигане и отдалеч извика: „данък!”.

Мъжете скочиха, втурнаха се към магазина насреща и изнесоха тезгяха на тротоара. После се върнаха в кръчмата и продължиха с бирата. Аз гледах всичко това с отворена уста.

След малко пристигна една Лада Нива и от нея слезе мъж, облечен сравнително официално. Той започна да бързо да говори нещо на човека зад тезгяха, другият свиваше рамене и се усмихваше, първият още по-ядосано обясняваше, а вятърът донасяше до нас само думата „мамата”. Накрая официално облеченият мъж се качи обратно в колата, тръшна вратата и потегли.

Изпуших една цигара, а после цигането се появи отново, но сега само размаха ръце. Мъжете отново станаха, отидоха и внесоха тезгяха в магазина. Когато се върнаха, поръчаха бутилка ракия.

Аз станах и отидох в магазина отсреща. Купих си още цигари, после не се сдържах и помолих продавача да ми обясни какво става.

„Абе, братче, какво да ти разправям,” –въздъхна той – „Този беше данъчен агент. От една година иска да му плащам – ей-така, понеже бил контролиращ орган. Не че нещо съм в нарушение, ама просто не му се живее само на заплата. Обаче досега не съм му дал нито стотинка и той е бесен. Все се канеше, че щял да ми намери цаката.
И ето – излезе този, новият закон - за касовите апарати. Добре де, ще си купя – ама откъде? Сега почват да ги произвеждат. Но този само това и чакаше.
Обаче – има гратисен период. По-точно, касови апарати се изискват само за магазините. За търговия на тротоара може и без тях.

Та, като видях, че този ме дебне, наех колегите отсреща – изнасят тезгяха пред магазина, а той самият става склад. Знам че звучи идиотски, но по закон е така.”
„Не съм сигурен,” – поклатих глава.

„Абе и аз не съм, но както виждаш – номерът минава. Този, проверяващият, идва два пъти в месеца, в сряда или четвъртък. Имат си график там. Само че може и да не дойде, а може и да завали. Затова съм се разбрал с краваря – държи животните до пътя – нали си го видял на идване, широк е три метра - и като забележи колата на данъчния, бута животните на платното. А внучето му тича да ни предупреди и ние изнасяме тезгяха на тротоара.”

„Луда работа.” – не се сдържах аз.
„Абе луда- не луда, аз рекет не плащам. Ония отсреща ми излизат по една бутилка ракия на дежурство и по няколко бири, обаче си запазвам самоуважението.
Вярно, понякога се сещам за оня разказ, „Андрешко” - и ми става малко криво, но... няма как. Не ги измислям аз правилата.
Абе - България, какво да говорим повече...”

Платих, качих се в колата и тръгнах към града. Наистина, до пътя възрастен мъж пасеше стадо крави. Като видя колата ми, той почна да ги пъди от пътя. Отворих прозореца и му подадох две цигари.
„А, разгеле..ама защо?”
„За бъдещето на българския бизнес” – обясних му аз.
Човекът май не ме разбра, но се усмихна, а после отново продължи да пъди кравите.

Впрочем, усмихвах се и аз. Доста време - повече, отколкото е неоходимо да изпушиш две цигари.