Земята на Ботев и Левски…

Това беше един обикновен български областен град, опитващ се да оцелее в името на славното си минало.  За целта особено се разчиташе на индустриалната му зона, разположена на около пет километра на изток. До нея водеше двупосочно шосе, разделено от мантинела, което помнеше последния си ремонт и дори откриването му от Тодор Живков.

Но дойде време за местни избори и тамошните управници се разшетаха – решиха да ремонтират платното, което водеше към индустриалната зона. Естествено, те възнамеряваха да работят само върху последните сто метра, но за да се покаже на електората мащабността на начинанието, отцепени бяха два километра, като в началото им сложиха знаци „ремонт“ и „премини вляво“, понеже щеше да се ремонтира само дясната част от платното.

…Ванката караше внимателно и когато стигна до стеснението, остана в лявото платно и зачака реда си. Малко по-късно обаче няколко луксозни автомобила направо долетяха отнякъде, заобиколиха знаците и продължиха напред. Когато стигнаха до мястото на истинския ремонт, те започнаха неистово да мигат и… колоната ги пропусна. Това се повтори много пъти и накрая Ванката ясно видя как колегата му Митко пропуска поредния наглец и натисна клаксона. Нищо обаче не се случи и поредното лъскаво возило пререди колоната.

-          Защо така, бе градски? – попита той, докато пушеха пред цеха – За тях ред няма ли?

-          Абе де да знам – видя ли с какви коли бяха? Това не са прости хора като теб и мен, кой ги знае какви баровци са.

-          И какво от това?

-          Абе я да ми е мирна главата… Ще ми запише номера, ще се обади на шефа – иди после се оправяй. Пък и аз не съм конфликтен човек – какво толкова е станало?

Какво – след около час мениджърът уж случайно спря Ванката и между другото спомена, че и десет минути си е закъснение, така че ако обичаш, за в бъдеще ставай по-рано.

Ванката стана, но този път колите, заобикалящи знака, бяха доста повече. И той пак видя колега, който търпеливо ги пускаше.

-          Аз не че се заяждам, но вчера шефът ми направи забележка за закъснението. Днес сигурно пак ще го направи. Хубаво е да си учтив, но хората след теб също бързат…

-          Е, да де, но пък и тези може да имат спешна работа – я болно дете, я пожар…

-          Болно дете в индустриалната зона?

-          Абе хора сме, на всеки може да се случи да бърза. Аз например веднъж…

Ванката не успя да чуе какво точно се е случило, понеже мина мениджърът, посочи часовника си и каза, че не обичал да повтаря. Гласът му звучеше заплашително.

На третия ден на пътя вече беше истински ад – една трета от шофьорите ползваха забранената част от платното, а другите две трети учтиво ги пускаха да се включат пред тях. В резултат на това се образува значително задръстване.

-          Абе знам че не бива да им поощряваме селските тарикатлъци – сви рамене поредният колега - Но аз пуснах само два джипа. Просто нямаше как – вътре едни яки мутри – ако решат, ще ме пребият за едното нищо. Да вървят да си трошат главите, не ми става инвалид без време.

-          Не се сърди – спокойно каза мениджърът – Предупредих те, а това е вече трето закъснение. Този месец – без бонус.

…На следващия ден Ванката стигна до знаците, поколеба се за миг, но този път не мина вляво, а просто ги заобиколи и продължи в забранения участък. Когато стигна края му, даде ляв мигач и … го пуснаха. По този начин успя да стигне навреме, макар че това вече нямаше значение.

Мисълта ми е – някои питат – защо у нас има толкова наглеци? Много просто е – понеже ние им позволяваме да бъдат такива.

Въпрос е на манталитет и … малко кураж, може би.

Десет малки дръвчета

Ако някога попаднете в компанията на специалист по Човешки ресурси и той или тя е на по-малко от четиридесет години, твърде вероятно е да чуете разсъждения на тема професионална реализация, гарнирани с поне дузина полезни съвети. Тъй като обаче тези съвети не са плод на собствен опит или наблюдения, а всички от младата генерация в бранша четат едни и същи източници, мога приблизително да отгатна какво ще съдържат те – вписване в колектива, споделяне на корпоративните ценности, стремеж към самоусъвършенстване, преданост към компанията и т.н. Тоест, следвайки подобни указания, на вас не само ви е гарантирано работното място, но и се предполага – макар и понякога бавен – но сигурен кариерен растеж.

Има обаче една малка подробност – оригиналните съвети са давани в западната част на Европа, САЩ, Япония или други подобни места, а се предполага да работят и у нас. Аз лично, като един стар циник, малко се съмнявам. Впрочем, не малко, понеже има едно нещо, наречено „морал в бизнеса“. Има го на гореизброените места, у нас е по-скоро рядкост. И остави това, по-страшното е друго – по-рано се смяташе, че моралът в бизнеса е характеристика на компанията. Сега все по-често се оказва почти географско понятие – една и съща западноевропейска компания се държи доста прилично „у дома“ – и откровено варварски в дъщерното си предприятие в България. Защо се получава така е предмет на дълга и крайно неласкава статия за психологията на българина, която може би някога ще напиша, но не сега.

А що се отнася до бизнеса, чисто българска собственост, там нещата са далеч по-зле….

 

…След месец фирма „Европа Импекс Инженеринг“ щеше да навърши точно петнадесет години от създаването си. Собственикът й, господин Панчо Паничков, още не можеше да възприеме колко бързо лети времето – сякаш бе вчера, когато получи първото куфарче и указания как точно да се извърши приватизацията. После имаше периоди на необявен фалит и изхвърляне на хора на улицата, след това – възстановяване на връзките с някогашните партньори, изплащане в десеторен размер на съдържанието на куфарчето… Но годините си минаваха, предприятието поддържаше ниски цени и приемливо качество и контрагентите в чужбина бяха доволни.

И постепенно господин Паничков започна да гледа на себе си като на човек с определена мисия, неслучайно изпратен от Бог тук на земята. Освен че даваше хляб на петстотин души (преди приватизацията в завода работеха две хиляди), той активно участваше в живота на града и помагаше на когото може – построи нова чешмичка в парка, купи екипи на местния футболен отбор, дори подари два акордеона на училището, което с толкова мъки завърши навремето. Тоест, той осъзнаваше дълга си на Меценат, но си даваше и сметка, че това са малко банални неща.

А за юбилея на фирмата щеше да дойде самият… сещате се кой, да присъстват представители на медиите, целият град говореше за това. И господин Паничков разбираше, че тук само с един празничен маратон и банкет няма как да минеш, пък и Оня щеше да поиска да среже някоя лентичка пред камерите… И затова той свика екипа си да направи атака на мозъчния щурм и да роди някоя идея, по-така като за случая.

Идеи имаше бол – като се почне от това да се построи паметник на собственика в двора (за миг Паничков се изкуши, но после си даде сметка колко ще се обиди Оня, като открива чужд паметник и отказа), като се мине през разни огромни часовници с логото на фирмата (десет метра в диаметър, а вместо цифри – снимки на членовете на Борда на директорите), поход в Балкана срещу глада по света и малоумието у нас и т.н. И когато господин Паничков вече се бе уморил да маха отрицателно с ръка, думата взе Камелия (знаете я Камелия – дето едновременно е маркетинг мениджър, главна доносница и любовница на господин Паничков. По негови думи пред приятели, в две от трите неща била много добра, а и маркетинга щяла да научи някой ден, младо било още момичето).

Та тя се сети, че зад фабриката има едно пустеещо място, където се гонят бездомните кучета и мирише на лошо. Нейното предложение бе – там, със съгласието на общината, „Европа Импекс Инженеринг“ да изгради малък парк. Колко му е – ще подравнят земята, ще направят алеи, а после – тук тя направи многозначителна пауза, за да подсили ефекта от думите си – всеки служител на фирмата ще посади по едно дръвче. Първото –самият господин Паничков заедно с Онзи, пред камерите. После – всеки по реда си, до последната чистачка. Всичко това ще бъде широко отразено в медиите и вероятно ще получат и награда за „най-зелена“ фирма, което в очите на западните партньори изобщо не е без значение.

Панчо Паничков отново призна пред себе си, че в това момиче има хляб и кимна одобрително с глава. Но после уточни – Камелия, идеята ти се приема, но ти отговаряш за цялостната организация. И вижте там – няма да садим сливи или круши – обадете се нашите партньори във Франция, да намерят там някакви по-специални дръвчета, няма тука да правим селски работи я. Да е нещо, което хем лесно се прихваща, хем звучи екзотично. Решено, хайде да отиваме да работим.

 

Кметът, естествено, одобри идеята и дори намекна коя фирма щяла да се справи най-добре – тази на баджанака му. Дойде тежка строителна техника, кучетата уплашени избягаха, а мястото беше подравнено, оформено и дори вече обявено за бъдещия парк „Европа“, изграден с любезното спонсорство на господин Паничков. В същото време французите предложиха съответния доставчик, хората изпратиха оферта и Камелия одобри едни дръвчета с труднопроизносимо име, но подходящи за садене по нашите географски ширини.

На Онзи му оправиха самолета и той потвърди идването си, като постави единствено условие да имало повече девойки в национални носии, за да изпъкнел по-добре. Медиите на свой ред се заклеха, че със сигурност щял да изпъкне.

Реклами за предстоящото събитие бяха разлепени из целия град, като особено се подчертаваше връзката на Човека с Природата – всеки служител на „Европа Импекс Инженеринг“ щял да поеме шефство над посаденото от него дръвче, с което още веднъж да се покаже социалната отговорност на компанията и т.н. Дали щеше да го полива или да му води кълвачи, ако се разболее, не беше уточнено.

И ден преди събитието най- накрая дръвчетата пристигнаха, опаковани по подходящ начин и готови за засаждане. Камелия нареди да ги разтоварят направо на мястото (вече имаше охрана), а час по-късно влезе разплакана при господин Панчев.

-          Значи, казваш – само четиристотин и деветдесет са? – отново попита той и Камелия отново кимна – Ами сега?

-          Аз се обадих до „Паркове и градини“, но там и не са чували за подобно нещо. Предложиха ни…

-          Не ме интересува какво са предложили. Представи си – цял парк красиви, изискани европейски дървета – и в края десет трънкосливки. Как пък не.

-          Ами тогава десет човека просто трябва да си останат в къщи и да не идват. Ще кажем, че са болни.

-          Никой не може да боледува, когато фирмата, която му дава хляба, празнува петнадесетгодишнина! – изрева господин Паничков – Живи, умрели – тука!

-          Обаче десет дръвчета не стигат и…

-          И ще станем за смях, да. А после върви и убеждавай някого, че сме социално отговорни.  А и представители на контрагентите ще има – и какво ще си кажат? Те едни дръвчета за празника си не можаха да осигурят, а ти чакай от тях продукция навреме. Не става.

-          Но аз наистина не знам какво друго може да се направи…

-          Е, затова си само мениджър още. Аз пък знам – и господин Паничков включи телефона си и избра номера на отдел „Човешки ресурси“ – Костова, аз съм. Искам още днес да освободиш десет души – виж там, да не са от най-ценните, кои ще са от останалите – няма значение. Заповедите ще ги напишеш с вчерашна дата и ще ми ги донесеш за подпис веднага за подпис. По взаимно съгласие или съкращение на щата, ти прецени според хората. Хайде, по-бързо, че няма време. Това е с приоритет, другите задачи ги остави за след празника. Давай!

И същия ден десет души разбраха, че остават без работа, поради „производствена необходимост“. Уж и в колектива се бяха вписали, и фирмените ценности споделяха, и да се самоусъвършенстват се опитваха – но какво да правиш, французите бяха пратили десет дръвчета по-малко. Съдба.

Празникът мина много тържествено, Онзи присъства и каза няколко думи за европейското бъдеще на България. Дори накрая се снима с господин Паничков и Камелия, нищо че последната беше с къса поличка, а не с народна носия. А после имаше банкет, на който известни шоумени имитираха други шоумени и пяха чалга. Изобщо, беше много весело.

А дръвчетата наистина се прихванаха добре, а понеже наближаваха избори, паркът бе завършен в рекордно кратки срокове. И често сядайки на пейките му, пенсионерите споделяха помежду си какъв късмет е за града им да се роди в него Панчо Паничков. Справедлив, принципен – и най-вече, мислещ за съгражданите си.

Както казват сега по телевизията – социално отговорен.

( Статията е по действителен случай, за наше щастие – в Русия /онази същата, по която въздишат редица хора по форумите и ни я дават за пример/. Но не виждам никакви причини да не може да се случи и у нас.

Дано греша.)

Докторът Иванов и осите

Тази история се случи преди доста години в Делиормана, където хората варят хубава кайсиева ракия и  си я пият с мерак - и където сега „Барселона“ и „Манчестер Юнайтед“ се страхуват да отидат, за да не ги бие легендарният „Лудогорец“ (или поне доста емоционалните му фенове).

Но това е сега; а преди двадесет години в малкото селце Кушия (не го търсете на картата, името го измислих аз) дойде да живее лекар. Понеже до момента там имаше един много възрастен и полусляп фелдшер, който умееше май само да мери температура и кръвно налягане, а по-тежките случаи пращаше за баене при ходжата, хората искрено се зарадваха. И понеже бяха от едно определено малцинство, вдигнаха очи към небето, възкликнаха „машалла“ и дадоха на доктора хубава къща почти в центъра на селото – с двор и висока метална ограда. Имаше дори гараж.

Никой не разбра защо докторът бе решил да се засели именно тук – някои твърдяха, че заради чистия въздух, други – че сега да имаш много пациенти на село и да им продаваш лекарства било на далавера, трети споменаха, че „нашият“ лекар доскоро работел в болницата в областния град, но се скарал с шефа си и дълго го гонил по коридорите с една спринцовка, за да го убоде по онази част на тялото, на която обикновено се сяда… Къде беше истината, никой не разбра, но доктор Иванов пое здравната служба и скоро хората се убедиха, че човекът си разбира от работата. Даже започнаха да идват пациенти от съседните села.

Докторът приемаше в здравната служба до обед, а следобед правеше основно манипулации и гледаше някои спешни случаи. Имаше и сестра, разбира се, но основната работа вършеше самият той. Ако нещо надхвърляше възможностите му, старата уазка качваше пациента и го караше в болницата в града.

Така минаха три месеца; а после пациентите в здравната служба изведнъж започнаха да намаляват. Нормално е, ще кажете – като има адекватни медицински грижи, заболяванията се лекуват навреме и не се превръщат в хронични. Впрочем, така мислеше и доктор Иванов, докато не забеляза нещо много неприятно – пациентите в службата намаляваха, но се увеличаваха „спешните“ случаи вечер. При това повечето от тях не бяха изобщо спешни.

(Тук трябва да уточним – описваната история се случи в началото на 90-те, когато НЗОК тъкмо строеше първите си офиси. Така че проблемът не беше в това кой е осигурен и кой не.)

Всичко се оказа далеч по-просто – беше разгарът на лятото. Който е живял на село, знае – ден година храни. И естествено, ако нещата не са на умиране, много по-удобно е да си свършиш всичко на нивата или в двора, да се погрижиш за животните, да направиш всичко друго, за което се сетиш – и после, вечерта, да отидеш на доктор или да заведеш някого там. Дето се вика – последен приоритет.

Да, удобно, но за селяните. За доктора, който не можеше да си изпие спокойно ракията и по пет пъти му прекъсваха вечерята, не беше никак приятно. Но понеже това не вълнуваше особено пациентите му и те продължаваха да звънят на входната му врата през половин час, той си взе куче.

Кучето беше голямо, черно и злобно като медицинска сестра на извънредно дежурство. Синджирът, с който бе вързано, покриваше зоната около входната врата на двора и ако някой влезеше, то го хапеше без упойка и отваряше допълнителна работа на стопанина си. Скоро никой вече не смееше да стъпи в двора и да отиде да позвъни на вратата на доктора. Няколко дни той си отдъхна и си навакса неизпитата ракия.

После обаче го срещна кметът и му обясни – да, знам че злоупотребяват, но понякога наистина има спешни случаи. Защо да не сложим един звънец на вратата на двора, пък аз ще им кажа – само в краен случай…

Докторът мисли, мисли – и не успя да схване разликата. Вместо да му звънят на вратата на стаята, ще го карат да излиза чак до вратата на двора (тогава на практика нямаше мобилни телефони, а само обикновени. Но и тях никой не ползваше, понеже се страхуваше да не му кажат – не е спешно, елате утре сутринта. А през деня, както казахме, приоритетите бяха други.)

Но понеже кметът спомена и за едни двадесет декара царевица, които някой щял да посади, отгледа, обере и продаде, а парите да предаде на доктора, последният кимна и каза – добре, сложете звънец. Но само за спешни случаи, нали?

Сложиха – точно до пощенската кутия. Тя беше стоманена, сива – и напълно хармонираше с вратата на двора. Не че някой някога бе пускал нещо в нея, но придаваше по-градски вид на оградата.

Естествено, никой не взе на сериозно думите на кмета и звука на звънеца се носеше над двора до късно през нощта и разлайваше кучето. Докторът обаче все успяваше навреме да се сети за царевицата, въздишаше и отиваше да отвори, за да чуе как някой сутринта се събудил с главоболие, но решил да поизчака малко, та…

…Един ден обаче в пощенската кутия се заселиха осите – явно бе идеална за гнездо. През деня си хвърчаха наоколо, а вечер се прибираха вътре и уж заспиваха. Но – докато някой натисне звънеца.

Тогава осите се събуждаха и разгневено започваха да бръмчат наоколо. Понякога жилеха, друг път не успяваха, но „вечерните пациенти“ забележимо намаляха. Докторът се усмихна и отново извади ракията – сега поне знаеше, че ако някой звъни, положението наистина е сериозно. Осите филтрираха пациентите по-добре от медицинска сестра.

Така мина месец. После веднъж синът на бай Ахмед си дойде от Турция.

Зарадваха му се – празненството у тях продължи до късно вечерта. И някъде след новините момчето се сети за една болка в крака, появила се отдавна, но усилила се доста напоследък. А в Турция прегледите изобщо не са без пари и…

„Утре – каза бай Ахмед – Сега вече е късно.“

„Кое му е късното? – възрази синът му – Десет и нещо е. Вие нали му плащате заплата на този лекар, какво толкова?“

И тогава бай Ахмед му разказа за осите. И добави – ако наистина те боли толкова, че си готов да рискуваш да те ужилят, ще идем. Но ти ще звъниш.

Момчето промърмори нещо в смисъл, че можело и да почака и празненството продължи.

На другият ден обаче синът се разходи из селото и влезе в магазина. Купи един спрей „Райд“ и ухилен тръгна към къщата на доктора.

Две напръсквания се оказаха достатъчни – осите предадоха богу дух и в пощенската кутия настъпи тишина. Момчето поклати глава – много прости хора в това село бе, толкова време никой да не се сети?

Вечерта кракът отново го заболя и той пак предложи да отидат при доктора – а когато баща му се усмихна и напомни за осите, извади спрея и обясни, че проблемът вече е решен.

Очите на стареца потъмняха и той в последния момент успя да удържи ръката си да не удари момчето. Вместо това просто изсъска „глупак“ и излезе на двора.

…Месец по – късно лекарят напусна селото – едни казваха, че оня началник вече се пенсионирал, други – че му липсвал градският живот, трети – че царевицата била вече била обрана и платена, така че… И само някои - като бай Ахмед - мълчаха, гледаха в земята и се опитваха да си представят как ще ходят всяка седмица до града, особено през зимата.

Но поне осите вече ги нямаше – малките жилещи насекоми, които ни пречат да правим каквото си искаме.

Само че май никой не беше особено щастлив от това.

Тонька – пулеметчица

Антония Петрова си взе кафе от автомата, изкачи се по стълбите и застана пред вратата на офиса си. На табелката встрани с черни букви на златен фон бе написано „Мениджър Човешки ресурси“ и за сетен път Антония изпита задоволство от начина, по който тук умееха да оценят човека. На предишната й работа нямаше никакви надписи, а тя самата бе принудена да дели една стая с двете си подчинени. А тук…


Тя отключи, влезе и остави кафето до компютъра си. После съблече палтото и седна зад бюрото. Включи компютъра, отпи от кафето и се замисли. Предишната вечер бе гледала много впечатляващ филм.
Всъщност това беше руски сериал и се казваше „Палач“. Действието се развиваше в средата на 60-те, с препратки към Втората световна война.

Главната героиня попада в немско обкръжение, опитва се да избяга, но е пленена. Следват побоища и изнасилвания и накрая тя, за да спаси живота си, приема да стане палач. Всеки път слага маска, изпива бутилка водка и разстрелва заловени партизани и семействата им. Убива около 1500 души.
После по щастлива случайност избягва залавяне от настъпващите съветски войски, омъжва се, става примерна съпруга и майка и така, докато по една случайност едно момче попада на сведения за миналото й, тя се принуждава да убие нежелания свидетел, после още един и така, докато накрая умните чекисти не я заловят и разстрелят.
Твърдеше се, че филмът е направен по действителен случай.

 В този момент в стаята й влезе Изпълнителният директор. Поздрави, а после мина направо на въпроса:
- Какво става с Иванов? Пусна ли му наказание?
- Готово е, днес ще го извикам да му го връча. Но…
- Какво „но“?
- Ако той реши да обжалва в съда, вероятно ще спечели.
- В съда ли? Той да си наляга парцалите, че…

 Иванов беше мениджър в тяхната фирма. Постигаше много високи резултати и директорът го ценеше, докато в един момент се скараха. Антония не бе присъствала на случая, но други свидетели й разказаха, че Иванов категорично отказал да нареди на работниците да останат извънредно без заповед, подписана от директора.
„Каква писмена заповед бе – беше се изсмял онзи – Не знаеш ли, че е незаконно?“
„Знам – и точно затова. Ако пострада някой, отивам в затвора.“
„А ако не пострада, а не успеем да доставим продукцията навреме? Хайде, обади се на супервайзора и му нареди.“
„Не. Само писмено, както е по закон.“
„Абе ти много смел стана, откакто… Мислиш, че можеш да си правиш каквото поискаш? Тук става, каквото аз кажа. На когото не му харесва – вън.“
И тогава Иванов кимнал и излязъл от стаята. Но не накарал работниците да останат извънредно.

Седмица по-късно Антония получи нареждане да предложи на Иванов да напусне по собствено желание. Той отказа.
Тогава директорът й заповяда да намери начин да го уволни. Антония плахо напомни, че Иванов е защитен от закона и вероятно ще е трудно.
„Аз затова съм те наел, понеже не е лесно. Ако беше, щях да сложа на твоето място учинайката си. Сядай и мисли.“
Антония бе мислила, прочете още веднъж Кодекса на труда, но ситуацията си остана непроменена – защитен от закона поради заболяване.
Тогава тя се свърза с фирмената адвокатка – младо и напористо момиче, не много опитно, но пробиващо заради името на баща си – бивш известен политик. Адвокатката демонстрира оптимизъм и й каза да пусне запитване до ТЕЛК.

 Хората отговориха след седмица. Заключението бе очаквано – не можете да го уволните. Антония въздъхна и се приготви за тежка среща с директора, на която да се опита да го убеди, че все пак той не е център на вселената. Тоест, че поради някакви нелепи закони ръцете им на практика са вързани.
Проблемът бе, че Иванов беше болен от рак в последна, четвърта степен

 „Не ме интересуват законите – реагира остро директорът – Аз не искам да го виждам повече тук. Трябва да има някакъв начин. Намери го, затова ти плащам.“

Със залитане Тонька заставаше зад тежката картечница и през малкото отворче над цевта виждаше осъдените. Тя не ги мразеше, просто смяташе, че е длъжна да върши тази работа, за да оцелее. Ако откажеше, щеше да заеме тяхното място, а някоя друга да застане зад картечницата.
Това е войната, мислеше си тя – и натискаше спусъка.

 „На Запад е лесно – предлага му се съответното обезщетение и човекът сам напуска, за да си почива в къщи. Ние обаче нямаме много пари като тях и се налага да бъдем по-рационални – отбеляза адвокатката – Измислете му някакви наказания. За каквото се сетите. Първо забележка, после последно предупреждение за уволнение и накрая – дисциплинарно…“
„Но пак ни трябва одобрението на Главна инспекция по труда. По-точно, на местното й поделение.“
„Е, досега не са ви санкционирали, нали? А целият град знае какво се случва при вас. Хайде, не сме деца, явно сте намерили начин да им станете симпатични.“

 Антония тогава кимна – така беше. Но все пак нямаше да е лесно – за всеки нормален човек бе ясно, че Иванов повече работа няма да си намери и ще живее с инвалидната си пенсия. И тук Антония усети подсъзнателно как у нея се прокрадва едно подличко самооправдание – той пък колко ли ще живее… Година, две? Сега изглежда добре, но щом има метастази…. Пък и не съм го карала аз да се кара с директора.
Но не беше лесно да намери повод за наказание на Иванов – човекът си работеше успешно, спазваше вътрешния ред, не правеше никакви нарушения… А директорът всеки път я питаше какво става и докога ще го гледа тук този…

 Тогава тя прибягна към отчаян ход – един супервайзор бе повикан и му бе предложено да даде писмени показания срещу Иванов. Дори му подготвиха нещо като опорни точки, а после Антония почти директно му обеща, че когато мястото на Иванов се освободи, той ще е подходящият кандидат за него. Със съответната заплата, естествено. И човекът написа каквото се искаше от него, макар и да знаеше, че то няма нищо общо с действителността.
После обещаха повишение на заплатата на един работник, той също написа. Третият не поиска нищо, той и без това бе официално предупреден от Иванов да спре да пие толкова и да идва на работа напълно трезвен. Човекът се бе обидил – не стига, че им работя за такава заплата, че и ще ми броят чашките – и с удоволствие добави още един рапорт срещу мениджъра.

Иванов прие забележката и не обжалва. Просто помоли да спрат с глупостите и излезе от стаята.
Директорът тогава бе много възбуден:
„Видя ли, видя ли? Не посмя „гък“ да каже. Давай другата седмица последното предупреждение.“

 Антония имаше леля, починала от рак и знаеше за каква болест става дума – и как изглеждат последните месеци. Но директорът не се шегуваше, при отказ да изпълни нареждането му щеше да я изхвърли, а сама жена с дете… Пък и такава заплата никой друг нямаше да й даде. И в този миг тя започна да мрази Иванов, понеже заради неговия инат бе изпаднала в тази ситуация. Сякаш не можеше да си замълчи и да накара онези да работят? Толкова време никой не е пострадал, защо пък сега изведнъж? Но на Иванов му е лесно да се прави на герой, защитен е от закона, а тя самата? Кой щеше да храни нея и детето й?

 И Тонька натискаше спусъка, а хората падаха като подкосени. Много впечатляващ филм.

 Детето на Антония беше на двадесет и няколко години, но все не можеше да си намери работа и разчиташе на майка си. Тоест, работа имаше, но неподходяща за нейната квалификация и профил на обучение.
…А и тази табелка до вратата, която меко отразяваше светлината, просторният, добре обзаведен кабинет, служебната кола… Антония обичаше всички тези неща и не виждаше защо трябва да ги загуби заради някого, който просто е решил да се прави на герой.


- Наказанието е готово. Днес ще му го връча – повтори тя.
- Браво. Дръж ме в течение как е реагирал. Искам всички да научат какво се случва, когато някой се опитва да ми противоречи. Хайде, успешен ден!

Директорът излезе, а Антония почувства неприятен вкус в устата си. Вероятно е от кафето, помисли си тя. После влезе в мрежата и потърси информация за реалната Тонька, прототипът на героинята от сериала. Искаше да получи потвърждение, че и в живота е както в киното.

 Впоследствие обаче съжали. Оказа се, че истинската Тонька, не е била изнасилвана, нито бита от когото и да било. Сама решила да проституира с немците и предложила услугите си на палач. Пиела не преди, а след разстрелите, когато преглеждала събраните от нея вещи на убитите. Никога не носела маска и не се срамувала от това, което прави. В края на краищата – плащали й – с малко черно чувство за хумор, по тридесет марки на разстрел. Когато била заловена, до последно смятала, че не заслужава повече от три години затвор.


Цялата тази информация бе от протоколите от разпитите на истинската Тонька в КГБ и от специално сложена в килията й агентка под прикритие.
Но наистина била добра майка и съпруга, това се потвърждаваше от всички. А човек е отговорен преди всичко за близките си, помисли си Антония – и не е длъжен да оправя света.
Отговорността е на тези, които са наредили да бъде извършено нещо. Тя е длъжна да изпълнява заповедите на директора. Пък и Иванов така и така… колко?

Година, две?

 

 *Статията е по действителен случай, като само имената са променени.
 

Bulgaria R.I.P. – 5 – „Умните и красивите”

Дотук видяхме една доста тъжна картина, която не вдъхва особен оптимизъм – като цяло електоратът се състои от ограничени хора, които дори не осъзнават движещия механизъм на нещата, които се случват около тях. Нито една от основните партии не разполага с ядро привърженици, способно да извърши някакви сериозни промени у нас. Тоест, две хиляди години след началото на новата ера ние отново сме с мисленето на роби, чакащи идването на нов пророк, който „да ни оправи”. Тъжно, но това е положението в България в момента – около 90% инертна маса, която лесно може да бъде манипулирана, накарана да мрази когото трябва и готова да се примирява вечно със статуквото.

Пенсионерите живеят в миналото и гласуват за БКП (формално за БСП, но в съзнанието си те поддържат именно комунистите), циганите никога не са имали държава и понятия като „патриотизъм” са им неразбираеми като термини от квантовата механика, турците са държани капсулирани от „защитниците” си, много млади хора без образование и култура търсят кой е виновен, че нямат перспективи в живота (и Волен услужливо им обяснява), останалата част от населението чака ГЕРБ или СДС „да преборят бившите комунисти” и искрено вярва, че е по-„европейско” в мисленето си от електората на БСП (но тайничко се надява да заеме топло местенце в общината, когато „нашите дойдат на власт”) – абе, направо трагедия. Сякаш времето е спряло и нищо не се е променило от написването на „Бай Ганьо” досега.
Впрочем, може и да е така. Нека накратко се опитаме да обясним причините за ситуацията у нас и как може да се излезе от нея успешно (поне на теория).

Някой беше писал (май Жельо Желев, но се съмнявам откритието да е негово), че от „социализъм” към „капитализъм” не може да се мине директно, понеже държавата ще бъде разграбена. Че това е така, се убедихме с очите си. Според автора на теорията, необходим е преходен етап на военна диктатура, чрез който да се намалят апетитите на вълците, които са заобиколили стадото, останало без овчар и кучета. Ако погледнем исторически, поне за държавите в южната част на континента това изглежда истина – Гърция и Турция се върнаха към икономическия ред именно по този начин, в Испания подобна роля изигра Гражданската война… По-на север очевидно е различно – вероятно поради по-силните стремежи към гражданско общество, резултат от отдалечеността им от Ориента. Как да сравниш манталитет а на един унгарец, чиито предци са били граждани на Австроунгарската империя, с този на българин, наследник на Отоманската империя? Трудна работа.

А ако говорим за края на 20-ти век и класическа хунта е неприемлива? Ситуацията е много проста и ние я видяхме в Русия - от едната страна е олигархията, наследник на някогашните комунисти, от друга… не, не народът. Той, за съжаление, тук изобщо „не играе” и никой не му иска мнението. От другата страна е Властта, която в началото бе доста формална и управлявана чрез парите на олигарсите. Руснаците буквално написаха история, когато президентът организира преврат срещу законно избрания парламент (звучи ми малко познато). Интересното е друго – отново познато – че целият демократично мислещ свят подкрепи именно това иначе напълно незаконно действие – понеже нямаше друг начин да бъде свален платен от олигархията парламент, особено ако липсва нормално мислене у преобладаващата част от избирателите. И Русия показа единствено възможното решение – на власт дойде Путин и много скоро на олигархията бе обяснено кой управлява държавата (справка – Березовски и Ходорковски). Едва ли по този начин държавата се превръща в някакъв рай, но определено се слага ред и жизненият стандарт на хората се повишава. И ако някой си мисли – „да, но Русия е богата на ресурси страна…”, това не е никакъв аргумент, понеже по времето на Елцин тя не беше по-бедна.

Тоест, първата стъпка в правилната посока е президентска република. Естествено, при средния интелект на електората ни той отново ще избере „когото трябва”. Но все пак, човекът на върха на властта няма как да се крие зад разни „коалиционни”, „програмни” и „експертни” правителства, в които експерти по синтаксис управляват спорта. Отговорността е лична.

Но има нужда и от още нещо – някой, който да има достатъчно силен характер да използва властта си да отправи предизвикателство към олигарсите и да ги сложи на мястото им (сега едно правителство лесно би могло да бъде свалено с платени комбинации и често се случва; при президентска република това основно оръжие на олигархията отпада). За съжаление, за последните двадесет години подобна сила на характера забелязах само у Иван Костов (без да коментирам другите му недостатъци).

Но рискът подобен човек да се появи е прекалено голям, за да не бъде взет предвид. Ето защо се отива на по-малкото (от гледна точка на олигархията) зло – отстъпки по посока на мажоритарни избори.

Всъщност, заглавието на тази статия не съдържа иронията – аз наистина смятам преобладаващата част от протестиращите пред парламента за умни и красиви. Друг е въпросът, че сред тях има и доста „стари муцуни”, мечтаещи да спечелят нещо за себе си – но все пак, в България живеем. По-скоро съм изумен от наглостта на някои „червени” блогъри, които твърдят, че да се гордеел някой с това, че плащал данъци, било „аристократизъм в лошия смисъл на думата”. Интересно дали биха споделили това в някоя „нормална” държава като Германия, Франция, Англия или САЩ, където на неплащането на данъци не се гледа през пръсти. Но дори само този факт показва колко далеч е стигнала андрешковщината в мисленето на голяма част от съотечествениците ни.

(Е, ако умните и красивите изведнъж спрат да плащат данъци и в резултат на това едни други хора останат без помощи и пенсии – представям си какъв вой ще се надигне тогава. Няма нищо по-страшно от хора, които са убедени, че някой друг е длъжен да се грижи за прехраната им.)

Не съм оптимист за крайния резултат от протестите именно по тази причина – завистта и злобата у голяма част от българите. Причината да няма протести в страната не е само страхът – има я и (заслужена или не) омразата към софиянци, които, „без да са се изпотили, вземат луди заплати”. Тоест – ония там да се бият на жълтите павета, нас какво ни засяга? Ние така и така ще сме бедни, по-добре да си пием бирата и да гледаме сеир.

И са прави хората – тях едни нови избори няма да ги направят по-богати, независимо по какви правила ще се провеждат. За съжаление, абсолютно вярно е, че бедността на започва не от джоба, а от главата на човека - а тук няма никакви обнадеждаващи признаци сред мнозинството.

Но дори и самият факт, че за пръв път имаме протест не срещу определена партия, а против системата като цяло – е обнадеждаващ. Мисля, че управляващите го усещат и затова реакцията им често е напълно неадекватна, да не кажа – направо смешна.

Имаше един такъв филм – „Циркът изгоря и клоуните се разбягаха”. Какво пък – да се надяваме да се мине без пожар.

Стига ни и да се отървем от клоуните.

Bulgaria R.I.P. - 4 – Кой не скача… не е назначен

Покрай протестите напоследък някакси между другото започна да се прокрадва мнението, че – видите ли – „красивите и умните” у нас всъщност били привърженици на отломките от някогашното СДС. На мен лично това не ми се връзва с тоталната загуба на последните избори, с която някогашните „сини” последваха НДСВ в политическото небитие. Обикновено с изкуствено създадените формации става така.

Според мен, СДС и народилите се от него политически недоносчета нямат никакво право да претендират, че зад тях стои най-интелигентната част от нацията. Всъщност истината е далеч по-грозна и аз ще я разкажа за по-младите читатели, които не помнят онези времена.

В края на 1989 година стана ясно,че повече няма да се получи да я караме така. Едни другари ясно осъзнаха, че или трябва да почнат да играят на парламентаризъм, или може да последват съдбата на Чаушеску. Ключовата дума тук е „играят”.

Както се казва, появи се политическа ниша за опозиция. В такава ситуация има две възможности – или си я създаваш сам (буквално я назначаваш), или тя се поражда стихийно и става неуправляема. Нашите другари имаха пред очите си примера на братска Полша и видяха какво направи там „Солидарност”. Никой от тях не искаше у нас да се случи същото, ето защо подходящите хора бяха просто … назначени. Опозицията се оглави от лица, които (с изключение на Петър Дертлиев) бяха всичко друго, но не и лидери, политици или дори хора, поемали някаква сериозна отговорност през живота си. Не – те бяха назначени само благодарение на произхода си или бе им създадена легенда на дисиденти. Срещу кого и как се бяха борили, и досега си остава пълна загадка. И ако някой (според мен – с голямо основание) смята сегашните лидери за политически карикатури, трябваше да види тогавашните, поне докато изгря звездата на Иван Костов.

Но думата ни не е за лидерите, а за електората им. Тук трябва да опровергаем една заблуда, която упорито се налага на по-младото поколение – видите ли, при т.нар. „социализъм” всеки, който искал да направи кариера, веднага ставал партиен член и – готово. За съжаление, няма нищо по-невярно от това. Истината е, че тези хора ИСКАХА да станат партийни членове, но… Никак не беше просто. Ако не си работник (при тях това наистина бе възможно), се искаха много сериозни връзки и доказателства за преданост. На всичко отгоре имаше и квоти – колко процента хора от администрацията спрямо работници, та ставаше съвсем сложно. Понякога дори трагикомично; в болниците например работници изобщо няма, а лекарите искат да са част родната и единствена Партия. Изходът? Там се създаваха организации на БЗНС, верният съратник на БКП. До падането на тоталитарния строй най-големите земеделски организации бяха именно в болниците, а членовете им не можеха да различат ръж от просо (не че сегашните БЗНС – лидери могат).

Тоест, през 1989 г. България бе пълна с озлобени и завистливи хора, които искаха да станат комунисти, но само около 10% от тях успяваха. При това сред научно-техническия персонал например за партийни членове бяха приемани млади, талантливи конструктори и технолози, а не чертожнички, завършили СПТУ – Партията много добре знаеше професионалната стойност на хората. Същото беше навсякъде другаде и колкото и на някои да не им се иска да го признаят, последните набори в някогашната БКП бяха именно цветът на нацията. Ето защо по-късно част от същите тези хора толкова успешно разгониха фамилията и на икономиката, и на държавата ни – морал може и да им е липсвал, но интелигентност – в никакъв случай. Жалко, че тя бе използвана не в полза на обществото, но при подобни промени обикновено става така.

Предполагам, вече се сетихте кои бяха хората, които пълнеха площадите по време на първите митинги на СДС – хора с искрени демократични убеждения и романтично настроени студенти(примерно 10%), хора, движени от материален интерес – т.нар „реститути” (около 5%), а останалите… Те бяха от средите на онези 90%, които някога бяха искали да станат членове на БКП, но на никого и през ум не му бе минало да ги направи. Тоест, това бяха хората с по-ниски професионални умения, които в борбата за премахване на тоталитарното общество видяха възможността да поискат реванш от колегите си, които ги бяха изпреварили в кариерата. Според тях – понеже били комунисти…

Впрочем, на митингите на СДС имаше и истински комунисти. Дълги години в един от нашите университети лидер на "синята" организация бе бившият преподавател по „Научен комунизъм”, който за една нощ откри, че той, комунизмът, май не бил чак толкова научен… Тоест, това бяха просто гузни хора, които се страхуваха някой да не им поиска сметка за промиването на мозъците на нацията. Който пък не успя да се „пребоядиса”, прати децата си.

Това беше публиката на първите митинги на СДС – ограничена и озлобена тълпа. Хора, които вярваха, че най-после са намерили виновника за всичките си проблеми в живота (тук ще вметна, че поне три четвърти от тези хора си останаха неудачници и досега, за разлика от бившите членове на БКП). Тоест, май не само строят бе виновен, а и едно друго нещо, което народът нарича „вътъкът”…

Аз самият се отнасях сериозно към СДС до първия случай, в който лидерът им (май беше Иван Костов, забравил съм вече) започна да крещи: „Кой не скача е червен!” – и всички заподскачаха като маймуни в клетка. В този момент реших за себе си, че или тук няма мислещи хора, или са толкова малко, че не си струва да ги броим изобщо. Много неща мога да приема, но да променяме общество чрез подскачане… Пази боже.

В нормалните страни десницата (за каквато се припознава СДС) изразява интересите на определена част от обществото – най-вече собственици, предприемачи и висококвалифициран персонал. Тези хора няма как да бъдат „леви”, понеже те създават организацията за произвеждането на продукта, който осигурява доходите на нацията. Те, най-общо казано, захранват с продукт пазара и тяхната единствена грижа е да са конкурентоспособни (включително и понякога с неетични средства като налагане на монопол например). Те мразят всичко, което би намалило конкурентоспособността, а „социалните” мерки са точно такива. Ако компонентите на един автомобил можеха да изпитват чувства, вероятно точно така двигателят щеше да мрази спирачките. Както знаем, има нужда и от двете – но когато оценяваме една кола, ние обсъждаме мощността на двигателя, а не силата на спирачките.

За съжаление, СДС успя да се прояви като изразител на интересите на гореспоменатите хора за много кратък интервал от време – примерно, до завършването на приватизацията. И ако дотогава лидерите на тази партия успяваха да съчетаят донякъде обществения и собствения си интерес, след това първият бе забравен напълно.

И ние дадохме своя уникален принос към световния политически речник, определяйки като еквивалентни понятията „демокрация” и „корупция”. „Едно време имаше ред в икономиката, а сега – демокрация, всеки краде колкото може…” – това може да се чуе май само у нас и в Русия.

Естествено, далеч съм от мисълта да приписвам корупцията в управлението само на СДС – останалите партии заслужено ще се обидят. Но другите все пак не се анонсират като „демократични” и „ носители на новия морал”. „Да разрушим старото и да построим новото” – СДС си избра този доста съмнителен комунистически лозунг и блестящо успя да се справи с първата му част. После обаче нещо загуби интерес, та и досега чакаме.

Тоест – извън печелещите от реституцията и някои романтици, СДС си остана партията на некомунистите с комунистически начин на мислене. Подобна формация може да съществува само докато хората не се уморят да мразят – или пък не се появят по-умели манипулатори. На СДС от самото начало видимо им липсваше съзидателното начало и така си остана и до края им. С други думи – тяхната риторика „вървеше” докато хората имаха хляб и мечтаеха за духовна свобода. Когато обаче и коматът бе поставен под въпрос, те се провалиха. Маркс го е предрекъл гениално и те са го чели, но май не са разбрали много, както впрочем и електоратът им.

Пък и много е трудно е едновременно да бъдеш „десен” и бунтар – предполагам, че хората, назначили СДС за временна опозиция, са го разбирали и просто са чакали това да бъде осъзнато и от останалите. А освен бунтарството този съюз не успя да предложи нещо запомнящо се в положителен смисъл на страната.

Накрая ще напомня – наскоро починалият Стоян Ганев на митинг искаше да обявява война на СССР (т.е. - на бъдещата Русия + Украйна, Казахстан, Прибалтийските републики и т.н.), а електоратът подскачаше, аплодираше и за никого отстрани не оставаше и грам съмнение, че събралите се тук хора не са „червени”.

Е, относно интелекта им също не оставаше много съмнение.

Bulgaria R.I.P. – 3 - Войводата на Републиката

След като видяхме как изглеждат типичните електорати на БСП - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html и на ДПС и „Атака” - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/08/bulgaria-rip-2.html , време е да обърнем внимание и на партията, която ни управлява почти четири години и – нека бъдем честни – ако не бяха някои чекистки трикове, като нищо би могла все още да го прави. Друг е въпросът дали това щеше да е добре за България, тук аз само отбелязвам факта.

Феноменът ГЕРБ не е нов и успешно бе проигран чрез НДСВ. Само че на втория път стомната се счупи и нещата излязоха извън контрол, т.е. хората на Борисов бяха обзети от кощунствената за нашите географски ширини идея да търсят европейско развитие на страната (или каквото там търсеха) без партията на бившите комунисти. Та – на политическата сцена се появи нов, относително неконтролируем играч. При това седем пъти поред победи червените шамани, което вероятно е накарало Сталин да се обърне в гроба. Само че нашата цел тук не е да се радваме на нечия победа или да страдаме от загубите ( не сме на футболен мач), а да анализираме защо нещата се случват точно така, а не иначе. Нека се опитаме да изясним с какво точно ГЕРБ успя да спечели сърцата на феновете си и изобщо – що за хора са това.

…Някога правили ремонт на един зоопарк. След като завършили, планинските кози били преместени на новото място, отредено за тях.
А то не било лошо – кеф ти трева, кеф ти вода. Далеч от хищниците, за да не се стресират. Изобщо – паси си на воля и си гледай живота. Само че нищо подобно не се случило.
Вместо това козите ту се скупчвали в средата на територията и блеели отчаяно, ту се втурвали панически в различни посоки. Личало си, че душевното им равновесие е сериозно нарушено.
Наложило се да се търси съвет от специалист по зоопсихология. Човекът посочил причината веднага – всички членове на стадото, в това число и водача, били на едно и също ниво, понеже цялата територия била равна. Козите не можели да видят водача над себе си, уверен и гледащ за евентуална опасност – и изпадали в паника. Познато, нали?
Е, в зоопарка било лесно – докарали някакви релси, струпали ги по средата на поляната, водачът се покатерил на тях и всички се успокоили. При хората обаче, където действат подобни механизми, е малко по-сложно.

Още древните гърци са решили, че на света има три вида разумни същества: на небето – боговете, на земята – хората. Третата категория били героите, които при малко повече късмет можели да станат третостепенни богове, но така или иначе били нещо доста над обикновения човек.

Впрочем – разбираемо е. Ако на някого му липсват определени качества (особено пък лидерски, свързани с оцеляването), напълно естествено е той да предпочете да следва този, който ги има. Това е част от еволюцията и колкото повече проблемът „оцеляване” отпада, толкова по-малко има нужда от водачи. Героите обаче са необходими винаги, понеже в морален план нормалният човек никога не се чувства съвършен.

И така – обикновеният човек без лидерски качества и достатъчна увереност в собствените си възможности (и често те наистина са доста ограничени), има нужда от татко или батко, който да го пази от лошите деца на улицата. Освен това, същият този „обикновен човек” по принцип трудно може да си оформи позиция по важни неща, та се налага някой да го прави вместо него. И така се появява необходимостта от Вожд.

Интелигентни или недотам хора има при всички професии. Ако говорим за средни стойности обаче, аз бих посочил за най- ограничени шофьорите (особено тези на таксита) при мъжете, и фризьорките при жените. Може да не са ми верни наблюденията, но – това съм видял, това пиша. Та - и на двете работни места често можем да видим портрета Му, изобразяващ загриженост за утрешния ден на хората. Колко успокояващо е да знаеш, че има някой, който денонощно мисли как да те направи щастлив…

Не споменах шофьорите и фризьорките с цел да обидя привържениците на ГЕРБ – вероятно сред тях има доста интелигентни хора (сред привържениците, за шофьорите се съмнявам). Но когато за един политически лидер се изтъква какви мускули имал, колко тухли можел да счупи наведнъж, колко гола вкарал в последния мач… Това не говори особено ласкаво за електората му. Още повече, че правителството на ГЕРБ се оказа „най-мекото”, управлявало ни досега – достатъчно бе някой да излезе да протестира за нещо си и закони бяха променяни, за решения на правителството да не говорим. Тоест, оказа се, че да имаш мускули и да имаш решителност са две доста различни неща. И все пак – ако Бойко умееше и да свири на бяло пиано, не бих се наел да прогнозирам резултата от следващите избори.

Но ако основните привърженици на БСП са хора, отдавна излезли от житейската игра, тези на ГЕРБ не са – напротив, често това са дори хора със собствен малък бизнес… но за съжаление и не особено голям мозък. Подчертавам – не говоря за хората, гласували за партията като за най-малкото зло, а за тези, които искрено вярват, че „Бойко ще ни оправи”.

Понякога в публичното пространство се чуват гласове – „това може да доведе до диктатура”, „той иска да управлява с твърда ръка”… Ех, де да беше така. Ако някой посмееше наистина да го направи, щеше да има подкрепата на поне две трети от народа, на когото ловенето на риба в мътна вода отдавна е писнало. Останалата една трета са именно рибарите и едно етническо малцинство, което смята изискването за спазване на законите за дискриминация.

Та – кой знае защо (може би поради многото полицаи в обкръжението), българинът припозна в ГЕРБ „твърдата ръка” и почна да се надява. Хайде, може би не всички олигарси да отидат в затвора, но поне да можеш да оставиш прането си спокойно пред блока и никой да не го открадне… Или поне малко корупцията… Уви. Скоро стана ясно, че Войводата играе театър и няма никакво намерение да предприема нещо сериозно.

Съвсем отговорно заявявам – не познавам български министър от последните десет години, който би изкарал успешно шестмесечен изпитателен срок като мениджър в сериозна фирма. Но обикновеният българин няма квалификацията да осъзнае това и да разбере колко далеч са управляващите ни от правилата на играта. Изобщо, в главата на типичния ни съотечественик изборите са нещо като футболен мач, на който можем да ревем до насита и важното е нашите да бият. Че всъщност се решава кой и как да управлява държавата – това остава на съвсем заден план, пък и средният избирател хал хабер си няма от управление. Последните материали в пресата са прекрасен пример за това – изял един два килограма ядки по време на полет – значи е лош министър, пилеещ народната пара. Решил друг на поднови строежа на АЕЦ Белене и да зарови десетина милиарда в земята (и по нечии джобове), но обещал при това в необозримо бъдеще токът да е по-евтин – прекрасно, такива управляващи ни трябват.

Страхувам се, че ако у нас подложат гласоподавателите на прословутия немски „идиотентест”**, изборната активност няма да надхвърли десет процента – останалите просто няма да се класират. Дори „десет” ми звучи доста оптимистично.

Та – средният избирател на ГЕРБ е точно толкова ограничен, колкото и тези на БСП, „Атака” и ДПС, но не е обременен с идеология. Той не вярва, че с гласа си спасява човечеството или забива нож в гърба на капитализма - или че отпада рискът някой да му обръсне ходжата - а просто избира водач на кварталната банда. У него желанието за принадлежност към дадена общност е особено силно, понеже иначе могат да го срещнат „лошите” и да го набият. А че и „добрите” го бият, той просто не забелязва.
Важното е като се огледа, да види водача на стадото над себе си – другото все някак ще се оправи с времето. Пък и междувременно може да се освободи място за чистачка или за охранител в общината – и той, нали е от „нашите”…

Едно не може да се отрече на ГЕРБ – там филтърът е жесток. Практически е невъзможно случаен човек да попадне на тяхна управленческа позиция или дори да стане съветник на някого (поне в епохата на Цветанов) благодарение само на лични качества. За второто ясно – те нужда от акъл нямат, а за първото – абе ако си „калинка” (т.е. – нечие протеже), може и да се уреди, но иначе – не. Впрочем, винаги и навсякъде по света некадърниците най-много са се страхували от конкуренцията на професионалистите.

А когато някъде липсва елементарен коректив на лидерите, краят е ясен. Жалко само за козите – пардон, електората им – че се оглежда отчаяно и не вижда водача над себе си.

…Няма ли кой да донесе няколко релси, моля?

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(Следва статия за онези, които скачат, понеже не са...)
**Моля незапознатите да ползват Гугъл за подробности. Примери за въпросите на http://www.topster.de/idiotentest/

Bulgaria R.I.P. – 2 – Мустафа и Мунчо, двете страни на „националната” монета

Поздравявам всички, които са имали търпението на прочетат първата част от поредицата на адрес www.timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html, посветена на типичния електорален представител на основните партии у нас. Продължаваме със следващите.

…Смяната на имената на българските турци бе едно от най-спорните неща, случили се по време на късния социализъм у нас. За разлика от всички така наречени „защитници на човешките права”, аз не мога с лека ръка да кажа, че това било престъпление. Твърде сложни бяха времената тогава, нямаше Европейски съюз, България беше член на Варшавския договор (т.е. потенциална цел на НАТО), Турция водеше агресивна и недотам уравновесена външна политика… А у нас имаше потенциална „пета колона”, която определено харесваше повече случващото се в Истанбул пред това в София. Може да е било и носталгия по историческата родина, трудно е да се каже. Проблемът беше обаче, че турското малцинство у нас нямаше голям брой мислещи личности, а действаше почти като стадо. Изобщо, хората които говорят за общочовешки ценности, обикновено са много лоши държавници.

Едно е безспорно – ако е било необходимо асимилиране на българските турци, избран бе най-идиотският начин. Не че от някогашното Политбюро можеше да се очаква особена интелигентност, но този път май никой не помисли. А имаше върху какво – един корейски спортист (мисля, че беше тенисист) дълги години се представяше в Япония за японец и бе на върха на славата. Когато обаче се разкри, че е чужденец, изведнъж кариерата му приключи, а спонсорите го забравиха. Дори и в момента, когато известен отбор загуби, по презумпция виновни са чужденците, играещи в него – и то най-вече тази от източната част на континента. Тоест, да говорим, че шовинизмът е изчезнал, е нелепо; но умните хора създават такива кариерни условия, че на теб самият да ти е изгодно да искаш да бъдеш българин по произход. Вижте само „сънародниците ни” от Украйна – каква любов към родината се появи, когато почнахме да раздаваме паспорти за ЕС. Тоест, не биваше с насилие.

И все пак, не преименуването раздели нацията – то просто бе едно време разделно, което мина. Не случайно и досега ДПС отчаяно се бори връщането на старите имена да става автоматично – понеже някои не искат. Не винаги е изгодно.
Разделянето стана, когато някой реши да създаде ДПС – няма да навлизам в подробности кой, но според мен е човек (по-скоро хора) с чисто български имена. Но аз не съм разследващ журналист, за да се интересувам кой, кога и как, пък и не искам да разруша героичния ореол около сегашните лидери на движението. Щом казват, че те са го създали – така да е.

Само че някой много услужливо организира национален протест срещу връщането на турските имена. Тогава стана истинското разделяне – според неоспорени от никого данни, да протестират излязоха два милиона българи. Площадите почерняха, пътища бяха блокирани, крещяха се лозунги. То не бяха радикални партии, Комитети за защита на националните интереси, чудесии… и обикновеният турчин, виждащ всичко това, се почувства мразен и заплашен. Впрочем, на негово място и аз щях да се почувствам точно така.

Ако някой си мисли, че е лесно да изкараш организирано два милиона души на площадите, съветвам го да стане политик. Едва тогава ще разбере какъв ресурс се изисква за това. Доколкото знам, никой не е успял да го повтори. Да, излезлите хора вярваха в спонтанната си реакция, но автобусите ги чакаха услужливо, а директорите с готовност спираха производството, за да могат хората да участват. Подобно нещо се постига само с много пари и власт, които тогава у нас притежаваше само една партия.

Но ударът бе нанесен прецизно и резултатите не закъсняха – българските турци се почувстваха сериозно застрашени и се заоглеждаха за закрилник. И тук на бял кон дойде Който трябва и създаде Движението.

Много години наред Мустафа гласуваше за ДПС, понеже те „го пазеха”. Имаше нещо вярно в това - въпреки че създаде някаква турска олигархия чрез обръчи от фирми, Движението все пак не забрави обикновените си хора – достатъчно е да си спомним битките за изкупуване на недотам необходимия тютюн. Дори – не мога да твърдя със сигурност, а никой от познатите ми журналисти не посмя да разследва – упорито се говори, че Движението плаща определена стипендия на студенти от турски произход с успех над 4:00. Не зная дали е вярно, но е разбираемо – хората си създават интелектуален елит. Без него не става – в правителството на Тройната коалиция имаше твърде много комични назначения в РИОСВ, където в доста случаи основното преимущество на кандидата бе, че се казва Мустафа.

Не че българският селянин е особено интелигентен, но и турският не пада по-долу. Въпреки че обикновено са много човечни и приятелски настроени хора, живеещите по селата български турци са манипулируеми до невероятна степен. И това се използва твърде успешно от някои хора – страх от загуба на препитание, страх от отнемане на религиозни свободи, страх, страх… Само че в един ден Мустафа почна да забелязва, че точно тези, които го плашат с какво ли не, живеят като султани. Което пък означаваше, че май някой му предава нещата доста изкривено. И Мустафа се замисли, и си зададе главния въпрос – абе, къде го този Враг бе? Живеем си с българите, имаме си комшулука, никой не ни преследва, от кого ни пазят Ония, нашите?

Това създаде криза на доверие в Движението и резултатите му на изборите почнаха да намаляват. Просто някои от турците не искаха да ходят да гласуват, понеже не виждаха защо да го правят. Налагаха се спешни мерки.

И точно тогава един бивш главен редактор на доста аматьорски вестник реши да основе партия – чиято програма сякаш бе писана по нощните страхове на българските турци. Макар че се наричаха „националисти” , в същност те предложиха само шовинизъм от най-ниска проба. При това дълго време се правеха, че не забелязват откъде идва истинската опасност – убийствената раждаемост на циганите – и започнаха доста нелепи заяждания с обикновените турци, но не и с лидерите на Движението им. Тоест, Врагът беше създаден (или назначен) и почна да плаши когото трябва.

Отначало „националистите” бяха приети добре, понеже в резултат на обединените усилия на всички управляващи до момента българинът бе почнал да се чувства втора ръка човек в собствената си държава. Специална европейска програма за млади специалисти от малцинствата… а защо не за ВСИЧКИ? Кой дели хората на „наши” и „ваши”? Пък и имаше едни управляващи, които може да са били интелигентни хора, но от държавност хал хабер си нямаха (в друга статия ще разкажем и за тях). Лидерът на единия от двата ни големи синдикати съвсем сериозно призоваваше по телевизията да се ликвидират границите (вече сме били демократична страна и нямало от кого да се пазим), а бодливата тел да се раздадяла на хората да си оградят дворовете. Дето се вика – виж му акъла и му скрой шапка. Изцепките на друг, който искаше да обявява война на СССР не искам да коментирам, понеже човекът умря наскоро. Но в подобна среда националната идея съвсем се загуби и българинът отначало бе очарован да разбере, че някой се кани да пледира за уважение към знамето на страната и историята й. Само че – ден до пладне. Митингите на новосъздадената партия ставаха все по-нелепи, „националното” на практика изчезна от тях и те станаха просто антитурски. Когато и това не успя да раздразни достатъчно съгражданите ни от съответния етнос, се стигна до откровени хулигански нападения срещу джамии, които неприятно напомняха на Германия от 30-те години. Тук някъде интелигентните хора престанаха да се интересуват от „Атака” и останаха само Мунчовците.

Кой всъщност е Мунчо? По-скоро млад човек, живеещ в гетото на душата си. С ниска степен на образование и перспективи да стане най-много шофьор или общ работник. Завиждащ на комшията, който кара мерцедес и ясно осъзнаващ, че той може да докосва подобна кола само ако го накарат да я измие. Обичащ да гледа по телевизията как някой печели милион ей-така, само защото е отишъл в студиото на съответното предаване. Смеещ се на „Комиците” (особено където мъж се прави на жена) и слушащ Мишо Шамара. С две думи – неудачник, който обаче не може да приеме, че до голяма степен сам е виновен за положението си. Ако беше учил навремето, вместо да бяга непрекъснато от час… Ако беше дружил с отличниците, вместо да ги блъска на земята… Ако не ги беше хванала онзи път милицията… Ако имаше друг идеал за подражание, а не кварталният пласьор на наркотици… Ако, ако…

И за всички тези „ако” виновни са, естествено, турците. Ако ги изгоним (примерно),на следващия ден министърът ще дойде у Мунчови и ще го покани за главен секретар с пет хиляди лева заплата, две секретарки и служебно бентли – а може и порше. Знам че звучи идиотски, но посетете който и да било новинарски форум – троловете от „Атака” освен че нямат и грам култура и ръсят само псувни, ами и пишат с правописни грешки на ниво трети клас. Няма как да ги сбъркате – постове им се свеждат основно до „Волен ще ви оправи всички, ваш’та...” Абе каквато ни държавата, такива ни и … „националистите”.

Но Мустафа и Минчо са двете страни на една монета, които не могат един без друг. Първият няма да има от кого да се плаши, вторият – кого да мрази. Ако ги разделиш, всеки от тях ще се почувства като в небрано лозе, понеже вече няма да е ясно кои са „лошите” – и той трябва да решава сам.

А това – поне за момента – не е по силите му.

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(В следващата статия от поредицата смятам да се спра на Партията на шофьорите на таксита и фризьорките – тези, които не могат да живеят, без да виждат портрета Му пред себе си.)

Bulgaria R.I.P. - 1 - Баба Пена, основна електорална единица

Може би някои от вас са забелязали, че отвреме навреме пиша статии за вестник „Сега”. Лошо няма – по-голяма аудитория, допълнително популяризиране на марката „Тимур” и т.н. Пък и не съм единственият, там има доста външни автори.

Миналата седмица един от тях – Бойко Ламбовски – пусна статия, която ме накара да се замисля. Заглавието й беше „Как се грабят старци” и бе написана с характерното за повечето им автори майсторство. Само че когато я прочетох за втори път, усетих, че не споделям докрай позицията на автора. При третото прочитане вече бях решил, че трябва да изложа и моята гледна точка по въпроса, което и правя по-долу.

И така – баба Пена е на седемдесет и кусур години и живее в Горно Нанадолнище, някога китно, а сега бавно умиращо село. Впрочем, може да живее и в града, в случая това не влияе особено на манталитета.

До Голямата промяна баба Пена е гледала същите филми по телевизията, както всеки от нас. Може би е ходила и на кино в града, а също – да е чела някоя и друга книга от читалището. Обикновена българска жена.

Но след Промяната изведнъж баба Пепа получава достъп до филми, които влизат направо в сърцето й. Любов, раздяла, пак любов – не е като „На всеки километър”. А отделно – шоу-програми, където изобщо не се иска да мислиш, но трепетно следиш кой от участниците ще изтърси по-голяма простотия. Накрая идват българските сериали от „новата вълна”, които съвсем преднамерено се стараят да не надхвърлят нивото на средния наш дебил. С баба Пена всичко е ОК – телевизията й харесва, вестници не чете (струват пари. Е, ако някой й подари един „Уикенд”…). Излишно е да казвам, че бабата и интернет не ползва – по разбираеми причини.

Тоест, за двадесет и няколко години баба Пена е затъпяла толкова, колкото това е възможно в съвременна България. А то впрочем никак не е малко.

Естествено, лъжат я. Според съответните хора е недопустимо да пропуснеш подобен шанс – звъниш по телефона и казваш на бабата, че внукът й прегазил с детското си колело една рота войници. И сега тя трябвало да даде пет хиляди лева, понеже иначе въпросният внук направо отива в затвора. Баба Пена дори не се замисля, че детето е на седем години и някакси… Но човекът нали каза? И парите са дадени.

Това, с доктора или следователя е еднократен удар. Има други, които действат на принципа на тотото – „с малки суми, но редовно”. Изчакват дядото да отиде в кръчмата и посещават дома на старицата. Тук й показват снимка на домакински уред или часовник, който според указаната встрани цена струва 50 лв. Те обаче, водени от добро сърце, го продават само за тридесет. И бабата купува, без изобщо да й мине през ум, че подобни китайски боклуци се доставят тук за не повече от 5 лв. Важното е, че и двете страни са доволни – баба Пена, че е сключила изгодна сделка, а продавачът… кой знае. Може би за него е важно оборот да става, а печалбата – може и без нея. Бабата предвидливо не повдига въпроса, за да не провали сделката.

Тоест, акълът на баба Пена е примерно колкото на внука й (оня, седемгодишния), но докато неговият се увеличава всеки ден, нейният прогресивно намалява. И тук можем да направим една забележка – у нас всички са равни пред закона. Гласът на шофьора на такси е равен на този на професора, а този на фризьорката – на гласа на топ-мениджър. Казват, че това се наричало демокрация, но на никого и през ум не би му минало да даде парите си да му ги управляват шофьорът, фризьорката или баба Пена. Странно защо, нали?

Но когато не става дума за собствените ни пари, а за т.нар. наша „държава” – няма проблем. Там е важно и кварталният алкохолик да гласува (ако успее да изтрезнее достатъчно), понеже иначе току-виж правата на алкохолиците у нас останали незащитени.
Макар че на практика не може да мисли самостоятелно, баба Пена има изграден строен мироглед. В общи черти той се свежда до следното:

1. Благата се създават от този, който непосредствено работи на машината. Тоест, ако поискаме, още утре можем да открием завод за леки автомобили или смартфони, стига да имаме достатъчно машини и работна ръка.
2. Всякакви там специалисти, мениджъри или маркетолози всъщност не работят нищо. Добре си беше при „социализма”, когато един неграмотен ковач получаваше точно колкото началника на техническия отдел на ковашкия завод. Само че гадните капиталисти дойдоха от чужбина и нарушиха справедливостта (слава богу, повечето български собственици на малки фирми все още са верни на старата схема).
3. Заплатата не се дава като възнаграждение за положен труд (очевидно с различно качество), а „за да може човек да живее добре”. Тоест – от всекиго според способностите, всекиму според потребностите” – както се пропагандираше, че щяло да стане при комунизма. Впрочем, на някои места вече стана – НЗОК е изградена точно на този принцип.
Та – баба Пена разсъждава примерно така; един мениджър в града има едно гърло и получава заплата четири хиляди лева. Добре де, има и семейство – нека са четири гърла. Но и в семейството на сина на баба Пена са четири гърла, а той като нощен пазач получава 500 лв. Тук очевидно има някаква голяма несправедливост. (Не си измислям – по време на т.нар. „протести” една от най-обсъжданите теми във форумите беше за съотношението на минимална и максимална заплата. Излишно е да уточнявам, че тези, които бяха за премахване на плоския данък, искаха съотношение не повече от 1:3 – точно както бе фиксирал невремето Георги Димитров).
4. Баба Пена си спомня с носталгия за „социализма”, понеже тогава човек можеше „да си вземе” нещо (да открадне звучи много грубо, макар че става дума точно за това). И всички си вземаха, дори и да не им трябва – ей така, да се намира. Имаше дори куриозни случаи – съпруга на заместник-директор на „Родопа” разви хиперлипидемия от ядене само на луканка в течение на доста години. Но пък, както казват – сиренето с пари, защо да се охарчва?
5. Баба Пена много цени факта, че навремето имало гарантирана работа за младите специалисти и не им се налагало (както сега) да стават сервитьори и барманки. Елементарна калкулация на цени и заплати тогава и сега показва, че един млад специалист е започвал работа с около 450 лв. и перспектива да стигне преди пенсия 550 лв. Е, да малко – но гарантирано. Пак е повече от една средна пенсия.
6. Тук трябва да отбележим нещо много важно – баба Пена не е потребител в истинския смисъл на думата. В ресторант тя е ходила средно веднъж на две години – и то най-вече на сватба. Всички в семейството й са си купували нови обувки когато се скъсат старите – което предвид на прословутото качество на „Петър Ченгелов” – Габрово е ставало веднъж на три-четири години.
На почивка баба Пена не е ходила изобщо, освен ако не е получила карта от профкомитета. Тогава тя, мъжът й и децата са се свивали в общежитието, гледайки с искрена завист как някои почиват в истински хотели. А за ходене в чужбина не е можело и да се мисли.
7. И с колата така – трабант или мерцедес, все вози. Но понеже около теб все трабанти и москвичи, някакси забравяш, че има и други коли. Не както сега – джипове на всеки всеки ъгъл…
За да обобщим – понеже баба Пена е програмирана да бъде неудачник (няма образование, връзки, реален житейски опит и т.н.), тя естествено е влюбена в строя, който толерира неудачниците и жестоко преследва успелите. Нашата баба е социалистка до мозъка на костите си.

Само че колелото на историята се върти и ще се върти… до окончателната победа на пазарната икономика. И тук, както почти навсякъде другаде, Георги Димитров сбърка. Но пък от човек, толкова силно приближен до Сталин, не може да се очаква кой знае какъв полет на мисълта.

Живее си така баба Пена, стиска зъби и мрази „богатите” (тези около нея самата, иначе в сериалите е влюбена в тях и дори не забелязва парадокса). Но ето че идва време за гласуване.

До момента ние направихме само един референдум, който показа, че у нас средният българин е с интелигентност на футболен ултрас. „Нашите” ми казаха, че токът ще поевтинее, та… Че е съвсем различно да имаш вече изплатена и изобщо неизплатена инвестиция техните обаче са премълчали. За ROI – анализ – също. Впрочем, разбирам ги – как да обясниш на баба Пепа схемата за възвращаемост на инвестициите? Няма как. Но ако кажеш „Вместо да си произвеждаме ток, ще купуваме от Турция” – това е съвсем друга работа. Сякаш не купуваме маслини от югоизточната ни съседка и токът не е стока като всяка друга.

Но референдумът е един, а изборите – периодични. И тук баба Пена най-после усеща, че и от нея зависи нещо. То и лозунгите едни такива…революционни. Баба Пена гледа как по телевизията предават митинг под надслов: „Не ни е страх от Борисов, Цветанов и техните бабаити” – и вярно – изобщо не я е страх. Впрочем, тя дори не се опитва да вникне в мотото и разбере колко идиотски звучи – все едно бившият премиер и вицепремиер събрали банда главорези и тръгнали да бият невинните старци. Или Бай Ганьо повел хамалите…

Но мотото звучи идиотски за разумен човек. Баба Пена отдавна не е такъв.
И тя отива първа да гласува – за да си отмъсти и за ниската си пенсия, и за това, че внукът й в града е без работа, и за това, че някои карат мерцедеси. И както казахме, гласът й е равен на този на професора.

В селото няма много млади хора, а и да има акълът им е по-скоро колкото на баба Пена. А за да е трагедията пълна, в долната махала „Винету” циганите чакат да си получат парите и да гласуват за когото трябва.

Държава с около 20 % средна класа е обречена. Всичко, което би дало и най-малкият шанс за промяна – мажоритарен вот, двукамерен парламент и т.н. – е надеждно блокирано. На свобода са оставени само завистта, простотията и злобата.

Но поне не съжалявайте баба Пена, когато я излъжат следващия път. Гласувайки, човек реално потвърждава, че осъзнава какво прави. Изборът си е изцяло негов.

Дори и изборът да се държи като малоумен – свобода, какво да го правиш…

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир

(планирам поредица, в която да опиша типичният поддържник на всяка от съществуващите в момента партии и да обясня защо - според мен - няма светлина в тунела)

Щедри хора

Колхоз – дело добровольное, хочешь – вступай, не хочешь – расстреляем.

Странни неща стават напоследък у нас – изведнъж хората почнаха да даряват значителни суми на първия срещнат. В момента фокусът е върху здравеопазването, но на практика на подобно внимание се радват всички, от които зависи нещо важно.

Решил Бай Иван да се оперира. Той си плащал осигуровките човекът, както си е по закон. Обаче изведнъж се оказва, че операционната зала е заета за три години напред, а единственият, който е свободен да направи операцията, е един студент от Индия. Е, когато се научи разбира се, понеже за момента…

И бай Иван изведнъж усеща силната вътрешна необходимост да стане дарител. Мисълта, че хирургът, който може да извърши операцията, няма пари за зимни гуми Мишлен за джипа си и кара с Ласа, е непоносима за нашия човек. Току – виж стъпил някъде на лед и язък за скъпото возило… А бай Иван има някаква сума, заделена за сватба на дъщерята – защо да не помогне?
Парите са дарени, а хирургът от благодарност – и по съвсем случайно съвпадение – извършва операцията.

Това е ежедневие у нас и не възмущава никого – особено пък хората, които би трябвало да следят за спазването на законите или разните там професионални съюзи, които иначе много обичат да говорят за етика… Не, тук нарушение няма и всякакви паралели с някогашния рекет на мутрите са напълно неоснователни – нали бай Иван твърди, че доброволно…?

Е, то някога и „застраховането” беше „доброволно”. Поискаш – застраховаш се, не поискаш – крадат ти колата или ти палят магазинчето. Както се казва - изборът е изцяло ваш.

Пък и лекарите са хора, нали? И те искат да почиват в Сен Тропе. Обаче ако отидат да работят в частна клиника, където заплащането на услугите е регламентирано – ами то там данъци, удръжки, осигуровки… Друго си е всеки ден да получаваш „дарения”.

Изобщо, починът е добър и трябва бързо да бъде възприет и от други служители, чиято позиция им позволява да затварят понякога едното или двете очи. Катаджиите например могат да престанат да подозират всеки спрян за проверка че е рожденик и да го карат да почерпи. Получават си дарението и дори тогава няма да се чувстват неудобно, че не са приготвили подарък.

Преподавателите във вузовете няма да се озъртат плахо, когато отварят книжката на чуждестранен студент и да треперят банкнотата да не падне на масата. Дарява си колегата една значителна сума и после започва тежкият и безпристрастен изпит…

За митничарите пък направо не ми се говори – там се дарява като за последно. И никой не се учудва, всички го намират за в реда на нещата. Явно отдавна сме се приобщили към някакви ценности, само не зная към какви точно.

Дори и държавната администрация с нейните прословути търгове… Какво пречи кандидатът за доставчик или изпълнител официално да дари някаква сума на човека, от когото зависи избора? Защо за едни да може, а за други – не? Само лекарите ли ще почиват в Сен Тропе?

Един съдия например – той не е ли човек, не е ли редно да има средства да се поотпусне след убийственото многогодишно писане на мотиви – задача толкова тежка, че се случва изобщо да не бъде изпълнена и престъпникът благородно е оставен на свобода да убие още някого…

...Казват, че у нас имало време, когато хората се срамували да крадат, да лъжат или да изнудват. Възможно е, но явно е било толкова отдавна, че никой вече не го помни и го възприема просто като красива легенда. Докато реалният живот е всеки ден пред очите ни – с цялата си прелест и искрено желание да се помогне на ближния. Направо да си завиди човек, че се е родил тук.

И само някои наши недоброжелатели повтарят – корупция, корупция… Това завистта е страшно нещо – от мен да го знаете.

Просто хората у нас са щедри.