петък, 18 март 2016 г.

По примера на по-напредналите

Седим си значи в кръчмата, пием мастика и обсъждаме - след една седмица е сборът в селото, а я дойде някой роднина, я не. По-рано какви сборове ставаха - направо като тези, дето ги прави БСП-то на Бузлуджа. Сега обаче на кого децата в София, на кого в чужбина, идват само когато стане виното и сварим ракията. А сега е още началото на пролетта...

Тюхкаме се ние и само Ангел Германеца се подсмихва хитро. Той не е германец де, чист българин си е, но преди десетина години ходи да работи по немско. Цанил се там за гледач в някаква ферма за щрауси - и спане му осигурявали, и от храната на щраусите се научил да си взема - варял си я вечер в една тенджера, за да не дава излишни пари за ядене.

Месец така, два - хайванчетата взели да залиняват, но собственикът на фермата не си и помислял даже, че някой може да краде - все едно слънцето да изгрее от запад. Вместо това довел ветеринарния, купил някакви витамини и казал на нашия човек да им ги дава с водата.

И Ангел се успокоил, но напразно - един ден щраусите се скупчили в ъгъла, крякали си нещо един на друг, а после спокойно се разпръснали. Но когато нашето момче влязло пак да ги нахрани, изведнъж вкупом скочили отгоре му и бой, кълване, ритане с крака... Чак след месец Ангел излязъл от болницата и с първия влак - у нас.

...Дойде денят на сбора и пред къщата на Ангел спряха десетина коли. Смятай, поне тридесет човека. И понеже ние с бабата живеем точно срещу него, малко по-късно той почука на вратата.

- Комшу, много народ дойде, ей! А вие се притеснявахте. Обаче аз не мога да ги приема всичките, та след малко ще ти пратя четирима - виж там, храни ги, пои ги, да запомнят с добро селото.

- Ама виж сега - те са си твои гости, ние не сме се подготвили, пък и знаеш какви са ни пенсиите...

- Е, ще заколите някоя кокошка там, па дори агне, ако трябва - важното е да проявим малко хуманизъм, нали така?

- Какво, какво?

- Ами тези хора са от града, знаеш как е там сега - бият се с бухалки, гърмят се с газови пищови... Направо като на война. Ето виж - онази кола е от Перник. Там, ако отидеш вечер на дискотека без парче винкел в анцуга, все едно си Леонардо ди Каприо в "Оцелелият", само дето няма да оцелееш. И "Оскар" даже няма да ти дадат посмъртно. А другите до тях са врачанци. Гледаш ли телевизия? Там всеки ходи с бокс. Паспорта си може да забравиш в къщи, но бокса - да не дава Господ! Понеже там като се видят, не се тупат по рамото, а направо си бият по едно желязно кроше - ей-така, да поддържат форма. Там познат, ако не го шибнеш поне веднъж с бокса - обижда се, смята, че не го уважаваш. Та вземи ги ти тези четиримата, а аз да продължавам нататък...

И така, къща след къща - настанихме гостите. През това време обаче някой чул как Ангел викал по телефона си - "колкото и да дойдете, все сте добре дошли!" И те идваха.

Както и да е - хранихме ги, поихме ги, опънахме даже кабели и изнесохме телевизорите на двора, понеже специфичната им градска култура изисквала да си пият ракията на открито и си викаме - "абе, главоболно си е, но нали утре си тръгват?"

Обаче не си тръгнаха. Сутринта всички щъкаха из дворовете с телефони в ръка и един вика: "брат'чед, идвай бързо, будалите още не са измрели съвсем"; някаква баба крещи: "Ивано ма, заключвай апартамента и хващай автобуса - хем чист въздух, хем ще спестиш малко от ток и храна".

Изобщо, лудница. Аз се опитах да направя забележка на един да не гази лехите, а той ми се репчи: "Мен лично господин Ангел ме е поканил, трябва да сте по-любезен" - идеше ми да му фрасна една мотика по главата, но като се замислиш - прав си бе човекът.

После обаче комшиите един по един изгониха гостите - къде уж кучето се отвързало, къде кравата нещо пощръкляла, къде пчелите се помислили за тигрови комари и тръгнали да пренасят вируси... Събраха се всички пришълци пред Ангеловата къща и почнаха да роптаят, но той предвидливо се беше скрил в кочината при прасето и не излезе. А в това време хората в другия край на селото почнаха да разкопават една по една улиците - особено онази, която води към планината и има разклонение към главния път (ние й викаме "балканския маршрут") - като оставиха само една малка, по която гостите да си тръгнат. За в бъдеще сме решили и там да сложим бариера - за всеки случай.

...А Ангел Германеца дойде в кръчмата чак след три дни и започна да ни обяснява, че с безотговорното си и егоистично поведение сме подкопали имиджа на селото, нарушили сме основни човешки права и ценности и ако не бил той в последния момент да се сети да покани заминаващите да дойдат отново за Коледа...

Събрахме се значи в единия ъгъл, разменихме по няколко думи, а после се хвърлихме върху него.

Не знам как бият щраусите, но разгневените селяни никак не си поплюват... Та сега го чакаме Ангел да излезе от болницата и после - ако му стиска - да ни дообясни за какви беше там права и ценности.

събота, 12 март 2016 г.

За страх работа

Тази статия е писана преди година и половина за блога на моя позната по нейна молба (беше предложила на няколко блогъри да споделят най-големите си страхове). Твърдо смятах да не я публикувам тук, за да не оставя впечатление, че търся нечие съчувствие, но после реших, че си струва да се сподели. В края на краищата, колкото и да ни се иска, животът няма как да бъде само смях.


Ще се опитам да споделя първия и последният си големи страхове – така, както ги помня. Поради ограниченото ми въображение всичко ще бъде истина, така че не очаквайте смразяваща кръвта история за призраци, излизащи от гардероба или за това как не съм си бил научил урока и ме било страх да не ме изпитат... Животът е доста по-прозаичен

...Първият път беше в Украйна. Работех там преди много години и бях нещо като Plant manager. Ако трябва да бъдем по-точни, „плант”-ът си имаше мениджъри и дори директор, но всички те заедно със завода бяха наети от нас, а аз ръководех цялото шоу. Бе в средата на 90-те, точно преди Виденовите безумия у нас.

Колкото и странно да звучи, още през първия месец изпълнихме плана за производство и продажби. Понеже уж се учех, не очаквах подобен резултат и реших да се напия от радост. Възникна обаче малък проблем – с кого?

Също учудени от резултата, колегите ми бяха заминали да отдъхнат в едно казино и аз бях сам в базата. Ако не се брои личният ми шофьор, разбира се.

(Тук се налага едно уточнение – в бившият Съветски съюз, ако решиш да се напиваш, пращаш някого да купи водка, а ти се изтягаш на канапето и се самовглъбяваш. Или пушиш цигара след цигара, или гледаш телевизия. НО ВОДКАТА Я КУПУВА МЕСТЕН ЧОВЕК!)

Е, аз съм си демократ по природа. Докато шофьорът ми се мотаеше наоколо, отскочих до една будка, поисках водка, дадоха ми хората – и се върнах с две бутилки. Нито попитах каква е, нито - може ли да се пие от несвикнали чужденци и т.н. aджамийска му работа.

Седнахме с шофьора, наляхме, нарязахме салам. А после ударихме по сто грама за плана и изпълнението му.

Усетих някакъв странен сладникав вкус в устата си, а после всичко се завъртя пред очите ми. Започнах да се задъхвам, предметите изведнъж се раздвоиха. И което е най-неприятното, челюстта ми се парализира и устата ми не искаше да се затвори.

„Голяма работа, ще кажете – то мениджърите и без това непрекъснато са все с отворена уста.” Вярно, но то е с възпитателна цел и за подобряване на комуникативността. А на мен тогава просто някои мускули ми отказаха.

Шофьорът ми удари още една на екс, после въздъхна „май на шефа много не му понесе” и ме повлече към колата. Скоро се оказах в местната болница с диагноза „остро алкохолно отравяне с менте-водка, прогноза – неясна”. Помня само, че изпитвах остра жажда.

Двама лекари влязоха едновременно в стаята и ми поздравиха с „добре дошъл”, а после протегнаха ръце към мен. Две еднакви сестри записваха думите им. Усетих, че май здраво съм загазил, но всичко беше някак далечно и просто заспах.

...Събудих се на следващия ден, когато ми слагаха системата. Вчерашната двойка лекари стоеше до леглото ми.

- Пием каквото ни падне, а? – ухилиха се те.

Потвърдих. Давах си сметка, че докторът всъщност е един, но не знаех кого от двамата да гледам.

- Рибницка водка... Герой. Тази година имам шестнадесет умрели от нея. Както е тръгнало, май ще ги закръгля на двадесет.

С усилие го посъветвах да не разчита на мен. Той се усмихна.

- Да не изпреварваме нещата. Рибницката водка е много коварна – като бялата мухоморка. Тъкмо решиш, че си се оправил и – край. Но може и да не е край – от теб зависи.

Уверих го, че имам здрав организъм, но той само махна с ръка и излезе.

На следващата сутрин в стаята ми влязоха ТРИМА лекари. Понеже изглеждаха абсолютно еднакви, обзе ме някакво лошо предчувствие.

- Резултатите ти не са много добри – уведоми ме той – колко доктори виждаш?
- Трима.
- Аха, добре. Имай предвид обаче, че никой не е стигал до пет. Четири е границата. Абе, ти защо пиеш толкова долнопробна водка?

Обясних, че от незнание.

- Нямаш представа колко хора умират от незнание – осведоми ме той – От теб зависи. Хайде, довиждане засега.

На следващият ден лекарите бяха вече четири и – признавам си – доста се уплаших. Никога не е приятно да осъзнаеш, че си на границата. Но поне досетливостта ми започна да се завръща и попитах:

- А какво зависи от мен? Да се боря и може би да...
- Глупости – прекъсна ме лекарят – От теб зависи да плащаш по петдесет долара на ден или умреш. Даваш ми ги и сменям лечението.
Имам тук нещо в шкафа от едни помощи...

Оказах се схватлив и нещата тръгнаха на оправяне. Попитах лекаря колко зле съм бил в действителност.

- Ами доста се беше приближил до чертата, но... това се лекува, стига човек да си плати на ръка. Няма страшно, ние сме за това. Само гледай да не я докараш до оня момент, когато някой колега ще вземе да чупи пръсти и да говори нещо от рода на: „Абе тя медицината, вярно напредна...но не е всесилна, та...” Горе главата, утре те изписваме.

Това се случи преди двадесет и пет години. А през миналата година започнах изведнъж да слабея.

Понеже се имам за интелигентен човек, обиколих сума ти доктори-гастроентеролози. Резултатът бе един и същ – стресът, стресът... синдром на раздразненото дебело черво, а кръвта си е от хемороиди, движи се повече и не се ядосвай.

Но понеже ми се наложи да прекарам служебно доста време във Франция, отидох там в една аптека и помолих да ми дадат нещо за хемороиди. Жената ме изслуша, предложи ми някакви капки, а после ме погледна право в очите:

„И си направете изследване, мосю. Не искам да ви плаша, но симптомите...”

Върнах се и – ха, днес, ха утре... Докато една нощ дойде големият кръвоизлив. Добре че Спешна помощ пристигна навреме.

Когато дойдох на себе си, до леглото ми стоеше само един лекар – хирург. Той сви рамене извинително:

- Абе тя медицината, вярно напредна...но не е всесилна, та...

...Това беше в началото на 2013г. После дойдоха операциите, химиотерапиите и всичко останало. И понеже ракът бе открит в края на трети стадий, никой не говори за излекуване, а само за оставащи (по-малко от пръстите на едната ръка) години живот. Всъщност, доста по-малко, понеже вече се появиха доста метастази.

Да си призная честно - страшно си е.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/