вторник, 29 септември 2015 г.

Разни хора, разни идеали

Седя в кръчмата, пия мастика и се чудя - да чакам ли още писмо от шефа - или да се присламча към бежанците и полека, полека - към Германия?

... Имах си аз работа - пасях биволите на Кольо Ятака, дето всичко в селото е негово. Преди Десети ноември той все разправяше как носил кебапчета и баници на партизаните, че и дамаджана с боза даже (понеже те алкохол не пиели, били аскети). Така ли е било - не зная - но стана председател на стопанството. После обаче времената се смениха и Кольо взе да разказва как носил тайно пица на гладуващите в "Града на истината", а Иван Костов със сълзи на очи го молел за още малко кетчуп или горчица. Изглежда е било вярно, понеже после се завъртяха едни заменки, едни приватизации - и всичката техника на стопанството отиде у Кольови, земята на двадесет километра около селото се оказа негова, а той самият кмет.

След това пък научихме, че той пращал и колети в Мадрид - къде варена кокошчица, къде малко домашно сиренце - та благодарение на това царят не умрял от глад...

Обаче водачът на стадото - един як бивол на име Сергей - се напъха в гьола и три часа не иска да излезе. Мисля си - ще вземе да хване някоя пневмония този и после лекарствата му ще ги удържат от моята заплата. И викам - Серго, стига си киснал във водата като някакъв хидроинженер, излизай вече! Само за това, че си до шия в калта, никой няма да ти даде милиони!

Обаче ме чули, разказали на когото трябва и за хатъра на коалиционния партньор бай Кольо ме изгони.

А на село работа - никаква. И нали знаете - когато човек не може и патките да пасе, обикновено се захваща с политика.

Основаха една нова партия - "Граждани за европейско развитие на България". Отидох в пощата, завъртях един телефон в града и питам - а селяни приемате ли? Няма проблем, отговориха ми - ти да не мислиш, че ние сме парижани? Но така сме го кръстили, че е по-престижно. Идвай!

Отидох, записах се, клех се пред портрета на някакво оперено момче, че споделям какви беше там ценности и после се върнах на село да агитирам за изборите. Не е лека работа, да ви кажа, но нали трябва да се яде?

Ходих от къща на къща и разлайвах кучетата, а едно даже ме ухапа, сигурно съм му миришел прекалено европейски. Но хората ме изслушваха, кимаха и се съгласяваха с мен, че от това няма накъде по-зле и обещаваха да гласуват за нас (впоследствие се оказа, че има, но тогава те още не знаеха). Е, вярно - биха ме, но само два пъти - и то все заклети комунисти. Обаче нашите спечелиха, бай Кольо веднага прекръсти водача на стадото биволи "Бойко" (як бил като него, а рогата му все към Европа сочели) и разказа как навремето носил вода на лидера ни да гаси пожарите - и го оставиха да си кметува. За мен обаче от града дойде изрично нареждане - да му се намери работа на човека - и по-лека, че след толкова тичане по изборите - изморил се е.

Кани ме при себе си кметът и вика - Пенчо, абе имаме тука един проект за развитие на малките и средните тъпанари, защо не го оглавиш? Европа дава парите, а ти само ще си седиш на бюрото и ще получаваш заплата.

Усъмних се дали съм достатъчно компетентен, но бай Кольо ме успокои - а-а, разбираш ги ти тези работи, от теб в селото по-голям тъпанар няма. Съгласих се и приех.

Дадоха ми стая и компютър с инсталирани игри на него и ме оставиха да работя. Обаче - компютърът ми десктоп, а на колегите - лаптопи. Икономисвали средства и затова.

Да, но вечер колегите затварят лаптопа и си тръгват да в къщи да си доиграят (пардон - да си доработят) там - а аз не мога. Трябва да чакам до следващия ден да разбера умрял ли е онзи дракон, или се налага да го гръмна пак. Отделно - друго си е да минеш през село с лаптопа, да видят всички какъв началник си.

Сто пъти го молих бай Кольо - не ще. Тогава написах писмо на лидера ни, онова опереното момче, и попитах - за разни магистрали давате милиони на километър, а хиляда лева за лаптоп на Пенчо, дето го ухапа кучето за партията - няма? Той още не ми е отговорил, но то сега и неговите грижи не са малко - строи народът и всички на него чакат да пререже лентата.

И затова вечер след работа отивам в кръчмата, пия мастика и се чудя - да го чакам ли още този лаптоп, или да тръгвам към Германия? Така де, то сигурно и на Меркел й трябват хора да ходят да агитират по селата.

Само да науча езика и съм готов.

петък, 25 септември 2015 г.

Десет години по-късно

Уважаеми телезрители, днес, първи октомври 2025 година, започва централният информационен блок на Стара телевизия, с вас е Калинка Малинкова. Централното събитие на деня е срещата на премиерите на страните от Балканския съюз в Гърция, посветена на невиждания емигрантски поток от Западна Европа през последните месеци. Както знаете, силите на канцлера Меркел воюват с променлив успех срещу бунтовниците от Исламишен Щаат. Междувременно руският президент Дмитрий Медведев не потвърди, но и не отрече, че страната му строи нова военна база в Берлин. А сега да чуем нашия кореспондент от Гърция...

...Бойко Борисов отпи от узото си и погледна останалите:

- Очакват се един милион бежанци! И това само от Германия. България не е в състояние да ги приеме всичките, трябва да помагате.

- Ама нали бяхте икономическият локомотив на Балканите, бе, аркадаш - направи се на неразбрал премиерът на Турция. - Нещо взе да свършва пАрата, а?

- И пАрата, и парАта, всичко. Те направо като скакалци бе! Пуши ми главата, един стадион не мога да отида да открия като хората.

- Е, това вие го измислихте - за ценностите. Ние само ги прибираме в лагери, колкото да оцелеят.

- То и ние така мислехме, обаче какво се оказва на практика - на един немски бежанец по петима икономически емигранти от Франция, Англия, Белгия, даже от Люксембург хванахме десетина. И всичките ревнали - не щем в Австрия, искаме в България. В краен случай се съгласяват и на Румъния или Македония, но трудно. Мисълта ми е - не става така, дайте да си ги поделим. Ето, Ципрас например може да вземе стотина хиляди, тях с немците ги свързва отдавнашна дружба.

- И какво ще ги правя? - възрази Яни. - То за гърците няма работа, та ще храним и чужденци.

- Е, там в строителството или туризма нещо... или в краен случай - да ловят риба. Недей и ти така сега, знам, че им опростихте дълговете, но все пак - и те са хора. Ето, колегата от Сърбия и той ще вземе петдесет хиляди...

- Ще взема друг път. Пък и кой ми гарантира, че ще получа наистина немци? Ако са холандци, ще ни опушат целите. Да ги вземат румънците.

- Ние предпочитаме французи и белгийци - обади се премиерът на Румъния. - По-скромни са и си знаят мястото.

- Аз мога да взема холандците - предложи премиерът на Македония Ристе Ракиевски. - Поне ще си оправим футбола.

- Добре - кимна Борисов. - Щом имате проблеми, използвайте момента. Ние, слава богу... А ти, аркадаш? Можеш ли да прибереш мюсюлманите?

- А, те нашите ще се оправят... Аллах ги пази. Аз по-скоро си мислех да вземем скандинавците, че нещо ни е позастаряла нацията и някоя и друга шведка ще ни дойдат добре. Готови сме да изградим дори няколко горещи точки за целта.

- Браво! Предлагам останалите точки да са в Австрия и Италия. А - и една в Монако, понеже не задържаха Бербатов.

- Няма да се съгласят...

- Че кой ги пита? Утре ще пратя някой от министрите ми да им поговори. Щом кандидатстват за членство в Балканския съюз, ще търпят. Помните ли ние навремето...?

- Останалите кимнаха. В този момент телефонът на премиера на България иззвъня. Борисов погледна към екрана му и скочи:

- Йес, йес, мистър Буш... Джаст а миниц, да намеря някой да превежда... Фазанова, я ела бързо тука, че шефът иска да ми каже нещо важно! Какво...? Още един милион бежанци? Ама няма къде да ги сложим бе, кажи му - даже в Столипиново всички вече говорят само на английски и немски. И колегите не могат, при тях също е лудница. Пък и честно казано, не сме снабдявали ние Германия с оръжие, та... Какво? В САЩ имало десет милиона коли "Грейт Уол", правени в Ловеч? Ами може и да има, купуват ги хората... Вредните емисии били високи? Виж, Фазанова, обясни му - колите са си много добре, обаче американците не ползват оригинален дизел и наливат вътре каквото им падне. Как защо - за икономии естествено. Аз имам едно комшийче в Банкя, то ходило там и разправя - даже отработено олио слагали, купували го с тенекиите от "Макдоналдс"... Какво? По тридесет хиляди долара глоба на кола? Ама това са триста милиарда, бе Фазанова - преведи му - няма да има пари за коледни добавки на пенсионерите. Пък и ако почнем така - и ние можем да намерим нещо в "Кока-Кола"-та, хайде, знаем си контролните органи... Какво? Ще изключат GPS-а над България? Ама не може така, бе Фазанова, аз като тръгна за Русе, още преди Плевен ще се загубя - знаеш колко са ни сложни новите пътни възли... Добре, един милион бежанци, ще поговоря с колегите. Обаче - я го питай кога е свободен тези дни да закусим заедно - избори идат, все пак. Добре, добре, кажи му там "чао" и от мен...

- Та - сами разбирате, колеги - съдбата на човечеството, хуманизъм, споделени ценности... какво да ви разправям повече? Трябва медиите да почнат пак да пускат онези клипчета с бежанци, които се давят с прогнили лодки по течението на Дунава...

Обществени нагласи са това, няма как.

вторник, 22 септември 2015 г.

Десет малки дръвчета


Ако някога попаднете в компанията на специалист по Човешки ресурси и той или тя е на по-малко от четиридесет години, твърде вероятно е да чуете разсъждения на тема професионална реализация, гарнирани с поне дузина полезни съвети. Тъй като обаче тези съвети не са плод на собствен опит или наблюдения, а всички от младата генерация в бранша четат едни и същи източници, мога приблизително да отгатна какво ще съдържат те – вписване в колектива, споделяне на корпоративните ценности, стремеж към самоусъвършенстване, преданост към компанията и т.н. Тоест, следвайки подобни указания, на вас не само ви е гарантирано работното място, но и се предполага – макар и понякога бавен – но сигурен кариерен растеж.

Има обаче една малка подробност – оригиналните съвети са давани в западната част на Европа, САЩ, Япония или други подобни места, а се предполага да работят и у нас. Аз лично, като един стар циник, малко се съмнявам. Впрочем, не малко, понеже има едно нещо, наречено „морал в бизнеса“. Има го на гореизброените места, у нас е по-скоро рядкост. И остави това, по-страшното е друго – по-рано се смяташе, че моралът в бизнеса е характеристика на компанията. Сега все по-често се оказва почти географско понятие – една и съща западноевропейска компания се държи доста прилично „у дома“ – и откровено варварски в дъщерното си предприятие в България. Защо се получава така е предмет на дълга и крайно неласкава статия за психологията на българина, която може би някога ще напиша, но не сега.

А що се отнася до бизнеса, чисто българска собственост, там нещата са далеч по-зле….

 

…След месец фирма „Европа Импекс Инженеринг“ щеше да навърши точно петнадесет години от създаването си. Собственикът й, господин Панчо Паничков, още не можеше да възприеме колко бързо лети времето – сякаш бе вчера, когато получи първото куфарче и указания как точно да се извърши приватизацията. После имаше периоди на необявен фалит и изхвърляне на хора на улицата, след това – възстановяване на връзките с някогашните партньори, изплащане в десеторен размер на съдържанието на куфарчето… Но годините си минаваха, предприятието поддържаше ниски цени и приемливо качество и контрагентите в чужбина бяха доволни.

И постепенно господин Паничков започна да гледа на себе си като на човек с определена мисия, неслучайно изпратен от Бог тук на земята. Освен че даваше хляб на петстотин души (преди приватизацията в завода работеха две хиляди), той активно участваше в живота на града и помагаше на когото може – построи нова чешмичка в парка, купи екипи на местния футболен отбор, дори подари два акордеона на училището, което с толкова мъки завърши навремето. Тоест, той осъзнаваше дълга си на Меценат, но си даваше и сметка, че това са малко банални неща.

А за юбилея на фирмата щеше да дойде самият… сещате се кой, да присъстват представители на медиите, целият град говореше за това. И господин Паничков разбираше, че тук само с един празничен маратон и банкет няма как да минеш, пък и Оня щеше да поиска да среже някоя лентичка пред камерите… И затова той свика екипа си да направи атака на мозъчния щурм и да роди някоя идея, по-така като за случая.

Идеи имаше бол – като се почне от това да се построи паметник на собственика в двора (за миг Паничков се изкуши, но после си даде сметка колко ще се обиди Оня, като открива чужд паметник и отказа), като се мине през разни огромни часовници с логото на фирмата (десет метра в диаметър, а вместо цифри – снимки на членовете на Борда на директорите), поход в Балкана срещу глада по света и малоумието у нас и т.н. И когато господин Паничков вече се бе уморил да маха отрицателно с ръка, думата взе Камелия (знаете я Камелия – дето едновременно е маркетинг мениджър, главна доносница и любовница на господин Паничков. По негови думи пред приятели, в две от трите неща била много добра, а и маркетинга щяла да научи някой ден, младо било още момичето).

Та тя се сети, че зад фабриката има едно пустеещо място, където се гонят бездомните кучета и мирише на лошо. Нейното предложение бе – там, със съгласието на общината, „Европа Импекс Инженеринг“ да изгради малък парк. Колко му е – ще подравнят земята, ще направят алеи, а после – тук тя направи многозначителна пауза, за да подсили ефекта от думите си – всеки служител на фирмата ще посади по едно дръвче. Първото –самият господин Паничков заедно с Онзи, пред камерите. После – всеки по реда си, до последната чистачка. Всичко това ще бъде широко отразено в медиите и вероятно ще получат и награда за „най-зелена“ фирма, което в очите на западните партньори изобщо не е без значение.

Панчо Паничков отново призна пред себе си, че в това момиче има хляб и кимна одобрително с глава. Но после уточни – Камелия, идеята ти се приема, но ти отговаряш за цялостната организация. И вижте там – няма да садим сливи или круши – обадете се нашите партньори във Франция, да намерят там някакви по-специални дръвчета, няма тука да правим селски работи я. Да е нещо, което хем лесно се прихваща, хем звучи екзотично. Решено, хайде да отиваме да работим.

 

Кметът, естествено, одобри идеята и дори намекна коя фирма щяла да се справи най-добре – тази на баджанака му. Дойде тежка строителна техника, кучетата уплашени избягаха, а мястото беше подравнено, оформено и дори вече обявено за бъдещия парк „Европа“, изграден с любезното спонсорство на господин Паничков. В същото време французите предложиха съответния доставчик, хората изпратиха оферта и Камелия одобри едни дръвчета с труднопроизносимо име, но подходящи за садене по нашите географски ширини.

На Онзи му оправиха самолета и той потвърди идването си, като постави единствено условие да имало повече девойки в национални носии, за да изпъкнел по-добре. Медиите на свой ред се заклеха, че със сигурност щял да изпъкне.

Реклами за предстоящото събитие бяха разлепени из целия град, като особено се подчертаваше връзката на Човека с Природата – всеки служител на „Европа Импекс Инженеринг“ щял да поеме шефство над посаденото от него дръвче, с което още веднъж да се покаже социалната отговорност на компанията и т.н. Дали щеше да го полива или да му води кълвачи, ако се разболее, не беше уточнено.

И ден преди събитието най- накрая дръвчетата пристигнаха, опаковани по подходящ начин и готови за засаждане. Камелия нареди да ги разтоварят направо на мястото (вече имаше охрана), а час по-късно влезе разплакана при господин Панчев.

-          Значи, казваш – само четиристотин и деветдесет са? – отново попита той и Камелия отново кимна – Ами сега?

-          Аз се обадих до „Паркове и градини“, но там и не са чували за подобно нещо. Предложиха ни…

-          Не ме интересува какво са предложили. Представи си – цял парк красиви, изискани европейски дървета – и в края десет трънкосливки. Как пък не.

-          Ами тогава десет човека просто трябва да си останат в къщи и да не идват. Ще кажем, че са болни.

-          Никой не може да боледува, когато фирмата, която му дава хляба, празнува петнадесетгодишнина! – изрева господин Паничков – Живи, умрели – тука!

-          Обаче десет дръвчета не стигат и…

-          И ще станем за смях, да. А после върви и убеждавай някого, че сме социално отговорни.  А и представители на контрагентите ще има – и какво ще си кажат? Те едни дръвчета за празника си не можаха да осигурят, а ти чакай от тях продукция навреме. Не става.

-          Но аз наистина не знам какво друго може да се направи…

-          Е, затова си само мениджър още. Аз пък знам – и господин Паничков включи телефона си и избра номера на отдел „Човешки ресурси“ – Костова, аз съм. Искам още днес да освободиш десет души – виж там, да не са от най-ценните, кои ще са от останалите – няма значение. Заповедите ще ги напишеш с вчерашна дата и ще ми ги донесеш за подпис веднага за подпис. По взаимно съгласие или съкращение на щата, ти прецени според хората. Хайде, по-бързо, че няма време. Това е с приоритет, другите задачи ги остави за след празника. Давай!

И същия ден десет души разбраха, че остават без работа, поради „производствена необходимост“. Уж и в колектива се бяха вписали, и фирмените ценности споделяха, и да се самоусъвършенстват се опитваха – но какво да правиш, французите бяха пратили десет дръвчета по-малко. Съдба.

Празникът мина много тържествено, Онзи присъства и каза няколко думи за европейското бъдеще на България. Дори накрая се снима с господин Паничков и Камелия, нищо че последната беше с къса поличка, а не с народна носия. А после имаше банкет, на който известни шоумени имитираха други шоумени и пяха чалга. Изобщо, беше много весело.

А дръвчетата наистина се прихванаха добре, а понеже наближаваха избори, паркът бе завършен в рекордно кратки срокове. И често сядайки на пейките му, пенсионерите споделяха помежду си какъв късмет е за града им да се роди в него Панчо Паничков. Справедлив, принципен – и най-вече, мислещ за съгражданите си.

Както казват сега по телевизията – социално отговорен.

( Статията е по действителен случай, за наше щастие – в Русия /онази същата, по която въздишат редица хора по форумите и ни я дават за пример/. Но не виждам никакви причини да не може да се случи и у нас.

Дано греша.)

понеделник, 14 септември 2015 г.

Рецепти от родната политическа кухня: Пържен шаран

Сигурно вече ви е направило впечатление, че предлаганите тук рецепти са лесни за приготвяне и включват само напълно достъпни продукти; в политиката се работи с това, което имаш подръка. Не като жена ми - прочела някъде колко полезно било авокадото за кожата, как я повдигало и опъвало и край - вече яде шопска салата само с авокадо. Е, то ако бях сигурен, че повдига, и аз вероятно щях да хапна малко, но...

Мисълта ми е, че шарани у нас - колкото щеш. Плуват си наоколо и само чакат да ги изпържи някой. Как да не го засърбят човек ръцете, особено пък по време на избори?

(Един пример - в съседния вход живее дядо Кольо. Стар е вече, но помни как навремето прокарвали пътя през Хаинбоаз и дори показва снимка с Пенчо Кубадински. Та - звъннал му оня ден телефонът и какво мислите - обаждали му се от "Ал Кайда". Отвлекли значи хората един самолет, а внукът на дядо Кольо се оказал вътре. И баш терористът обяснил - даваш три хиляди лева или отваряме прозореца и хвърляме внука ти през него. Дядо Кольо нито за миг не се усъмнил, но все пак попитал - ама как ще донеса парите, аз съм стар човек и не мога да хвърча... Няма страшно, обяснили му терористите, ти нагласи сумата, а като наближим вашия блок, един колега ще скочи с парашут и ще дойде да ги прибере.

И наистина - след половин час някакъв мургавелко дошъл, взел парите и предал на дядото много поздрави от Осама бин Ладен, който сега живеел в един по-добър свят. Два часа по-късно внукът се върнал от лекции, дядото го поздравил с "аллах акбар" и станала една...)

Та - пълно е с шарани наоколо. Едно време ги ловяха на кюспе, но сега даже и това не слагат. Закачат на кукичката малко обещания - ще ви вдигнем пенсиите, ще изгоним чуждите инвеститори и ще им национализираме фабриките, за да има работа за всички, ще направим минималната заплата две хиляди лева, ще избесим всички душмани по уличните стълбове - все едни такива неща, които те карат да мечтаеш. На шарана повече не му трябва - той не мисли, а кълве. Ако мислеше, нямаше да е шаран.

Най-добре се лови в мътна предизборна вода, понеже тогава рибата направо полудява и сама скача в кепчето. Когато всичко свърши и тя види малко по-ясно ситуацията, вече е много късно.

...После шараните се изчистват и се овалват в брашно. Пържат се в българско олио - ако ги сложиш в зехтин например, не се получава добре. Истинският шаран винаги кълве на "изберете българското" и сам скача в тигана, понеже е патриот.

Много важно е шаранът да се изпържи добре; на практика това означава, че трябва да бъде тотално излъган в очакванията си. Старите политически готвачи знаят - ако след избори изпълниш, макар и едно от обещанията си, това създава опасен прецедент. Шараните - или "балъците", както ги наричат помежду си политическите ни лидери, ползвайки майчиния език на колегите си, като нищо могат да помислят, че и от тях зависи нещо. А то веднъж човек като помисли, спиране няма - току-виж му харесало и помислил пак. Ето защо гласуващите трябва да бъдат твърдо убедени, че "всички са маскари", и да пуснат бюлетината на база на това кой е по-симпатичен и кой по-цветисто псува другите, дето са против нас и искат да лишат България от бъдеще. Затова пърженето се извършва на два етапа - първо се отива при бай Първан, който цял живот е бил милиционер, а след пенсионирането - нощен пазач - и му се внушава, че от вчера изведнъж е станал експерт по всичко. Това ядрена енергетика, пренос на горива, финансова политика на държавата, отношение към емигрантите, чужди инвестиции - кой може да ги разбира по-добре от един бивш милиционер с незавършено средно образование? И бай Първан кима гордо, вярвайки, че сам е стигнал до абсурдните изводи, които му се внушават. Особено важен за пърженето е моментът нашият човек да бъде твърдо убеден, че всички по света - европейци, американци, руснаци, китайци, араби, евреи и т.н., непрекъснато заговорничат как да му откраднат лозенцето, подпомагани от своите агенти тук. Само хората от неговата партия са светци, случайно слезли на земята за изборите, и ако не ги подкрепи, пак ще се върнат на небето.

Но когато изборите минат, се минава към втория етап - бай Първан любезно е отсвирен да си пази ценното мнение за себе си и да не се обажда много, понеже, ако бяха спечелили другите, щеше да е още по-зле. И човекът разбира, че за пореден път е бил изпържен.

Пърженият шаран върви много добре със студена бира, затова на производителите й им е обещано да не ги закачат - при това от най-високо място. Няма как - победата трябва да се полее.

И най-хубавото е, че докато в обикновената кухня можеш да изпържиш шараните само веднъж, в политическата не е така - там може да го правиш колкото пъти си поискаш - и винаги успешно. Само след година горките риби вече са забравили какво се е случило и са готови отново да скочат в тигана.

И макар че у нас всеки си лови шарани колкото му душа иска, засега поне те не са застрашени от изчезване - възпроизвеждат се много добре. Особено пък като ги подхранваш от време на време с обещания...

понеделник, 7 септември 2015 г.

Полети насън и наяве

- ...Значи за Британия пишете - да се взривят два влака и да се разоре тревата на "Олд Трафорд". Впрочем, да се преместят и стрелките на Биг Бен половин час назад, за да им се смеят туристите - шефът на ИД отпи малко шербет и се облегна назад. - Коя е следващата държава в списъка?

- България. Обаче те още не са ни бомбардирали.

- Не са, понеже нямат самолети. Обаче като си ремонтират онези шестте МИГ-а, като им сложат по една ракета... Аллах да ни е на помощ. Значи, на тях ще им отвлечем премиера и ще поискаме десет милиона долара откуп.

- Че то за него никой и десет лева няма да даде...

- Ще дадат, ще дадат - те си го обичат, пък и той е символ на културата и интелигентността на нацията им. А освен това ако нещо се случи с него, ще изпаднат в перманентна правителствена криза. Кажи на групата на Ахмед да се готви. Кой е следващият в списъка...?

Месец по-късно всичко бе готово. Планът за отвличането беше прост като непресукан конец - групата на Ахмед ще замени хората от правителствения авиоотряд и ще отклони "Фалкон"-а към Сирия, а там премиерът и екипът му ще карат на фурми и пилаф, докато откупът бъде платен.

Понеже хората на Ахмед бяха доста мургавички, той специално ходи на Бачковския манастир и купи от циганите два буркана от прословутото белило, с което от всяко Айше става Анджелина Джоли. Човекът, който му го продаде, твърдеше, че веднъж погрешка вместо дъщерята намазал мечката и после му я взели за рекламата на "Кока-Кола".

Хората от екипа се намазаха няколко пъти с белилото и заприличаха на анемични зомбита (то не че има други де, но станаха почти тебеширено бели). Хасан си купи адаптиран наръчник по летене.

Екипът от авиоотряда пиеше кафето си на летището, когато в стаята влезе Ахмед, маскиран като калинка от министерството.

- Шефът ме праща да ви кажа, че се отказва да лети до Разград да открива новите тоалетни на "Лудогорец Арена". Имал нещо проблем с простатата и го било страх да не се изложи. Каза, че вие сте свободни, а аз сега ще се обадя и на Андреа Бочели да отменя концерта.

Екипът радостно хукна навън, а хората на Ахмед безпрепятствено се качиха във "Фалкон"-а. Малко по-късно пристигна и премиерът със свитата си. Седнаха по местата, Хасан сложи на коленете си наръчника и самолетът излетя така, че в Москва един генерал погледна данните от сателита и промърмори:

- Мискините му с мискини - и тези са взели "Раптори" от американците, а се правят на братушки...

Премиерът направо потъна в креслото и се обърна към мъжа до него:

- Цецо, да кажеш на Румито да сложат малко камери тука, гледай го как кара този! Да ги вържат за балони и да снимат - който излита с повече от петдесет километра в час - книжката на трупчета. В чертите на града сме още, ще вземе да изскочи някой на пътя ни...

В този момент Ахмед обяви на всички, че са отвлечени. Премиерът обаче не се впечатли особено, каза му да се разбере с големите началници и се загледа през прозореца. В същото време единият двигател на самолета спря.

- Абе, някой провери ли дали самолетът е зареден с гориво? - провикна се Ахмед.

Екипът му поклати глави - не, но вероятно такава е била волята на Аллаха. Междувременно спря и вторият двигател.

Насочи носа надолу и кацай - изкрещя Ахмед на Хасан. - Там има някакво шосе.

- Олеле, магистралата ми! - скочи премиерът, но видял дулото на автомата, седна обратно. - Добре де, където две асфалтирания, там и три.

Самолетът кацна на едно странично отклонение и Ахмед излъчи съобщение, че държи заложници и ако не... Контактът с похитителите пое същото онова "Руми", което, за да ги успокои и отвлече вниманието им, започна да разказва за новия си план за борбата с престъпността и трафика на хора. След като я послуша десетина минути, Ахмед вече бе готов да избие и заложниците, и другарите си, и да се самоубие накрая. Терористите рядко ходят на пресконференции и нямат необходимата закалка.

В същия момент обаче от близките храсти изскочиха стотина нелегални емигранти и се загледаха напрегнато към самолета.

- Ама това е Ахмед, бе! - извика единият. - Дето ни запали къщите. Дръжте го!

Когато дойде полицията, Ахмед и екипът му отдавна вече бяха на едно друго място, където текат реки от мед и масло, а бреговете им са от пилаф.

...И така, благодарение на професионалните действия на нашите спецслужби - редеше монотонно Румито и показваше от коя страна да я снимат, за да бъде профилът й по-изразителен - правителството начело с премиера бе спасено и от утре ще продължи всеотдайната си работа за благото на народа, който го е избрал...

А народът пред телевизионните екрани въздъхна. Дали беше от облекчение или от нещо друго, така и не се разбра.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/