петък, 24 април 2015 г.

Ачо в огледалния свят

Ачо се събуди от неясна тревога; няколко секунди по-късно си спомни, че тази сутрин е на интервю за работа и трябва да побърза.

Той се изми, изпи набързо кафето си и се облече представително - костюм и вратовръзка. Вярно, позицията беше за мотокарист, но в тези гладни времена не искаше да рискува. Реалните обяви за работа в градчето им се брояха на пръстите на двете му ръце, може би и на единия крак, но не повече. И когато вече бе готов да тръгне, Ачо се сети, че не си е взел късметлийската шпакла.

Веднъж той зидаше нещо вкъщи и точно тогава звънна телефонът му, а после го извикаха и го назначиха. После той дълго се мъчеше да си спомни на какво дължи късмета си, но освен за шпаклата в ръката си, не се сети за друго. И оттогава той винаги си я носеше във вътрешния джоб на сакото, когато отиваше на интервю.

Шпаклата беше в мазето; той я взе и на излизане погледът му попадна върху огромния гардероб в края на коридора, който стоеше там от детските му години и Ачо бе уверен, че зад него има просто стена. Сега обаче вратите на гардероба зееха отворени, а зад тях се виждаше друго помещение. Ачо се приближи внимателно, после още малко и... попадна в огледалния свят. Всичко обаче си беше същото, поне на пръв поглед. Той бързо излезе, качи се в колата си и потегли.

На близкото кръстовище двама шофьори бяха излезли от колите си и се караха:

- Ти трябва да минеш пръв - ревеше единият, - с предимство си, а и изглеждаш много интелигентен човек. Уважавам те!

- Как ли пък не - възразяваше другият. - Твоята кола е по-скъпа, а и я виж какъв ланец имаш? Хайде да не се разправяме - минавай, а аз с чисто сърце ще ти завиждам...

Ачо поклати глава и отмина. След километър от храстите изскочи катаджия и размаха палка.

"Отидоха двайсет лева", помисли си Ачо, но катаджията просто извади от джоба си кърпа и избърса предното стъкло на колата му. После козирува и му пожела приятен път. Ачо бе толкова изненадан, че отначало обърка педалите.

- Заповядайте - покани го специалистката по човешки ресурси. - Честно казано, изненадана съм, че дойдохте. В целия град ни се носи славата, че не плащаме редовно, крием осигуровки, глобяваме служителите си, че дишат...

- Да де, но при тази безработица...

- Както решите, но да знаете, че ще ви скъсаме от извънреден труд и няма да получите и стотинка за него. Но вероятно поне горивото на мотокара няма да плащате изцяло - ще делим.

В този момент в стаята влезе добре облечен мъж на средна възраст - оказа се собственикът. Той приветливо се ръкува с Ачо и обясни:

- Виж какво, момче, дай да се разберем отсега. Не обичам натегачите, които и по една цигара не смеят да изпушат в работно време, че и даже и до тоалетната не ходят. Искам да го даваш по-ларж - в края на краищата фирмата да не е на баща ти? Дето се вика, утре ще фалирам и ще останеш на улицата - и кой ще ти върне здравето? И не ми разправяй, че си бил готов да работиш за петстотин лева. Аз давам хиляда и не искам да чувам възражения по въпроса. Ясно ли е?

Ачо кимна и получи позицията. Върна се вкъщи леко замаян и легна да спи. Събуди се чак привечер и пусна телевизора. Даваха новините.

...Днес премиерът призова повече да не се гласува за неговата партия, понеже не са изпълнили нито едно от предизборните си обещания. Той дори изрази известно съмнение за компетентността на екипа си, заявявайки: "Къде ги намерих тези - и чеп за зеле не става от тях. Ама като рекли олигарсите - вземи ги, все някога ще се научат... Обаче като отида да докладвам в Кремъл, Путин пак ще ми дърпа ушите и ще вика: "Дурак, хорошо, что все таки наш" . А как ми се пие едно уиски, ама няма - водка, водка и Алла Пугачова. Ох, кога най-сетне ще ми свърши мандатът - да се отърва..."

...А сега - спортните новини. На мача "Барселона" - "Манчестер Юнайтед" българският нападател на домакините Валери Божинов вкара още през първото полувреме три гола след подавания на Меси и два пъти на Неймар. Това принуди треньорът на гостите да прекрати смелия си експеримент и да извади от игра резервния вратар, вкарвайки на негово място титуляра Николай Михайлов...

Ачо поклати замаяно глава, а после взе късметлийската си шпакла и слезе в мазето. Там застана пред отворените врати на гардероба и се замисли накъде да поеме.

От една страна, старият свят му беше добре познат, свикнал бе с него и там се чувстваше по-сигурно.

От друга, обаче...

петък, 17 април 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 5

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ АНГЛИЧАНИН

Днес е понеделник и станах сравнително рано; през уикенда бях на гости на родителите ми в провинцията и успях да си отспя. Обикновено това е доста трудно, понеже ние граничим с имението на Баскервил, а там открай време отглеждат кучета, които вият страшно. Обаче напоследък съседът наел семейство градинари от Корея и само след няколко дни настъпи пълна тишина.

Така умират легендите.

Закусих с малко овесенa каша и отидох на работа в Ситито. Понеже Лондон е финансов център на света, имам колеги от къде ли не. На съседното бюро например работи колегата Гунчо - един млад джентълмен от България. Той произхожда от прогресивно семейство, баща му бил член на ЦК на тяхната комунистическа партия и когато преди двадесет и пет години дошли на власт лошите, цялото семейство било подложено на гонения. За да се спасят, Гунчо емигрирал тук, а сестра му Цецка - в Париж. Те всъщност мечтаели да отидат в Москва, но тогава и там на власт били лошите, в Куба пък слънцето печало много силно и нашият човек се изприщвал, та нямало как другояче. Но Гунчо често въздиша и ако мисли, че никой не го гледа, пролива по някоя сълза за един "Бай Тошо", при когото всичко било о'кей. Трябва някой ден да проверя от коя династия е този и дали не е някой далечен братовчед на нашата кралица.

Обаче нещо не мога да разбера - Гунчо все говори как по времето на този "Бай Тошо" младите не смеели да се хванат един до друг на хорото, а втори месец излиза вечер с Бети от съседния офис. То си е хубаво момичето и аз бих го поканил някъде, но вече половин година чакам някой да ни запознае и после - веднага. Обаче засега не се е появил подходящ случай и затова почвам да се замислям - дали да не се запиша в нашата комунистическа партия, да понауча това-онова?

Понеже Бети излиза с Гунчо, вечер обикновено ходя в клуба си. Той се нарича "Приятели на миещите мечки" и достъпът до него е строго ограничен - трябва да имаш в рода си поне един предшественик, който пред свидетели да е изкъпал мечка. Като прадядо ми, лорд Беър, бог да го прости... Твърдят, че тогава мечката просто не харесала сапуна, но аз мисля, че прадядо не е трябвало да пие толкова уиски преди това. Но все пак съм му благодарен, понеже на него дължа членството си тук.

Понякога си мисля да помоля Гунчо да ме запознае със сестра си. Тя е интелектуалка и пише книги. В тях разказва колко зле живеят хората във Франция, как западната култура отива към упадък и колко й липсва някогашната България. Ляво ориентираните (в интелектуален смисъл, разбира се) интелектуалци много я харесват и казват, че хора като нея ще спасят родината си. Те смятат да направят същото със своята страна, стига да успеят да разберат откъде се вземат парите в банкомата - в смисъл, кой ги изкарва. В момента са в процес на творческо търсене.

В Лондон всичко е добре, макар може би не колкото в някогашна България. Единствено ми е жал, че навремето изтървахме Индия...



ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ИНДИЕЦ:

Тази сутрин станах, както обикновено, точно с изгрева. Протегнах се, излязох на терасата да закуся. Стоях десетина минути прав и попивах слънчевите лъчи. Да ви призная честно, не е много вкусно, но пък и фигурата не страда особено.

После си поръчах по телефона рикша и заминах за работа. Пътуването беше бавно, независимо че се движехме по главен път; у нас предимството се определя от това колко тежка е машината ти - камионите винаги минават първи, веднага след кравите.

След два часа пристигнах в студиото, където работя като режисьор. То е част от "Боливуд", може да сте чували. Казват, че и американците имали нещо подобно, но не съм много сигурен.

Работата ми е творческа и - естествено - много трудна. В нашите филми, за да са успешни, трябва да има четири неща - любов, омраза, песни и танци. С първите две как да е, обаче миналия месец продуцентите наредиха да снимам продължение на "Слонът, моят приятел". За разнообразие обаче втората част трябваше да бъде "Тигърът, моят селски". Голям зор, ви казвам. Отначало на кастинга тигърът не искаше да танцува и пее (котките не са толкова музикални като слоновете, в природата им е). Обаче на мен сроковете ми вървят, затова наредих да го намажат с тигров балсам - да позагрее и да стане по-гъвкав.

Не знам какво слагат вътре фармацевтите, но тигърът загря прекалено много и изяде първите трима кандидати за ролята, а останалите веднага забравиха нотите и стъпките. Затова накрая взехме друг тигър от цирка и той само танцува и си отваря устата, а пее един оперен певец. Получи се, но голям зор беше, а сега продуцентите викат - готви се, ще снимаме римейк на "Война и мир". Като си помисля там какви песни и танци ще паднат, отсега ми се свива сърцето. А на всичко отгоре видях единия от шефовете да чете "Хамлет"...

И остави това, ами нещо не се чувствам добре напоследък. Понеже не съм толкова глупав да ходя по доктори, в неделя ще се отида да се изкъпя в Ганг. Много помага - след процедурата никой не е умрял от болестта си - обикновено умират от болестта на този, който е малко по-нагоре от тях по течението.

Но иначе всичко е наред. Само за едно ми е мъчно - дето изтървахме Англия навремето...

сряда, 8 април 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 4

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ГЕРМАНЕЦ

Днес станах в шест часа и една минута. Това малко ме разстрои - закъснението си е закъснение и вероятно трябва да работя повече върху себе си по отношение на дисциплината.

Закусих, облякох се и слязох в гаража. Изкарах мерцедеса навън и този миг забелязах, че от тапицерията на седалката виси конец - цели пет милиметра, а колата ми е само на шест години. Трябва да пиша на производителя, напоследък качеството им нещо...

Запалих и подкарах към работа. След около десет километра шофьорът на една кола първо се поколеба и едва тогава ми сигнализира да го изпреваря. "Накъде отива тази страна", помислих си и за всеки случай записах номера му.

По- късно ме спря полицейски патрул. Офицерът поклати глава и ми посочи голямо петно кал до задното ми колело. Потънах в земята от срам. Той ми написа фиш за 20 евро, но аз реших да платя 50 - дано по този начин изкупя поне малко вината си пред обществото.

Явно съм бил под значителен стрес, понеже паркирах пред фирмата, излязох от колата и едва когато тръгнах към входа на администрацията, усетих, че всички наоколо ме гледат. Обърнах се и не повярвах на очите си - колата ми се подаваше на цели десет сантиметра извън очертаната клетка! Смутолевих някакво извинение и хукнах да я преместя.

Малко преди обед слязох в цеха. През него по дължина минава главният конвейер и той е разделен условно на участъци. Когато някой участък спре, веднага започва да се чува определена музика и това ориентира механиците къде да отидат. Макар че понякога и това не помага - оня ден закъсняха почти с тридесет секунди.

Днес бяха сменили мелодиите и след първата авария зазвуча Вагнер. Харесвам го, но се сетих, че е бил любимият композитор на Хитлер и изпитах историческа вина. Всъщност Вагнер най-малко е виновен, но трябваше да бъдат по-внимателни в подбора. В края на краищата, можеха да пуснат Бисер Киров.

На обед колегата Ханс ме предупреди да не ям от чушките - знаел от сигурен източник, че нямали сертификат за екологична чистота. Потръпнах - както са занижили контрола, утре човек може и някоя крива краставица да изяде! Как ще я разбереш, като е вече нарязана?

Вечерта жена ми каза: "Юрген, искам преди да си легнем да гледаме нещо страстно!" Кимнах и пуснах мача "Байерн" -"Борусия". Избрахме си по един отбор и част и половина викахме като полудели, почти до 22:00. После обаче аз се сетих сутрешното си закъснение и двамата се втурнахме към леглото, за да има време да се наспим.



ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ГРЪК

Днес станах в десет часа. Това малко ме разстрои - никога не съм се събуждал толкова рано, май трябва да посетя личния си лекар.

Излязох на терасата, половин час пих кафето си и четох вестници, после поех за работа.

Карах колата с отворени прозорци, за да мога своевременно да указвам на другите шофьори грешките им. Не е много приятно и често срещаш неразбиране, но няма как - това е дълг към обществото.

След около десет километра шофьорът на една кола ми отстъпи предимство. Опитах се да си спомня дали не е някой мой роднина, но не успях. Може пък да се е припознал човекът.

В 11:00 бях пред офиса и отключих вратата; колегите все още ги нямаше. Направих си още кафе и влязох в Мрежата, за да се оплача на всички колко зле живеем тук.

Всъщност, аз работя в Министерството на околната среда и оглавявам отдела за опазване на луната. Никак не е лесно, да ви кажа. Мине се не мине година и току някой прати я сонда, я цял луноход. Тогава ние с колегите излизаме вечер пред Министерството (естествено, плаща ни се извънреден труд за стоене до късно) и с един бинокъл гледаме към луната. Ако забележим боклук, информираме Външно министерство да направи протест пред съответната страна.

Работата е трудна и неблагодарна, но все някой трябва да я върши. При това в отдела сме само десет човека, а луната е много голяма. Но поне плащат добре.

Час по-късно колегите се обадиха, че вече е време за обяд и те ме чакат в близката таверна. Заключих офиса и тръгнах пеша по улицата.

Малко по-нататък група анархисти хвърляха камъни по витрината на една банка. Опитах се да ги заобиколя, но те ме попитаха дали ме е грижа изобщо за бъдещето на Гърция. Грижа ме беше и затова и аз хвърлих едно паве.

Колегите вече пиеха второ узо. Присъединих се към тях, после хапнахме и накрая играхме сиртаки. И докато се усети човек, то работното време свършило.

Върнах се в офиса, заключих и се прибрах в къщи. Жена ми се оплака, че вече трети ден вечеряме в къщи, така че се наложи да я изведа да хапнем навън. Над терасата на ресторанта грееше пълна луна и съпругата ми отбеляза колко е красива, но аз я помолих да сменим темата.

Човек ако почне и вечер да говори за работа...

петък, 3 април 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 3

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ АМЕРИКАНЕЦ

Днес станах рано, в 6:00 часа. Събуди ме отново съседът - той е ветеран от войната във Виетнам, по цяла нощ сънува как от хеликоптера обстрелва джунглата, а като се събуди, хваща косачката. Твърди, че звукът бил същият и май не лъже.

Съседът отдавна е пенсионер и си отспива през деня, а ние работим. Ето защо го помолихме да си играе на война пред компютъра, а той ни прати на едно точно определено място. Оплакахме се в полицията, но дежурният офицер ни обясни, че освен ветеран, човекът бил цветнокож, хомосексуалист, с наднормено тегло и без едно ухо. Знаели ли сме какво означава четворна дискриминация? Знаехме, затова купихме бутилка уиски, занесохме я на съседа и му се извинихме.

Извадих шевролета от гаража, минах през квартала и излязох на магистралата. Там вдигнах максимално разрешената скорост, но след малко фордът пред мен изведнъж наби спирачки и после тръгна назад. В последния миг преди удара чух вик на непознат език, който звучеше примерно като: "Пешоу, май пак объркахме пътя!..."

Обясних на полицията всичко, а те ме попитаха дали случайно не съм пиян и кога за последен път съм вземал наркотици. После се извиниха на двамата мъже със славянска външност от форда, а аз обещах да поема щетите, за да не се стига до съд.

В службата босът ме попита защо чак сега идвам на работа - от Европа ли съм пътувал толкова време? Опитах се да си спомня къде е този щат, но не успях. Вместо това започнах да обяснявам как едни идиоти са карали на заден по магистралата, но шефът ми каза да не си измислям глупости и ме прати да работя.

На вратата на офиса почти се сблъскахме с една колежка. Аз се отдръпнах да й дам път, а тя изкрещя, че съм бил сексист, смятал съм я за непълноценна и щяла да ме съди. Наложи се бързо да я изблъскам с рамо, след което тя се успокои и спомена, че вечерта била свободна.

На обяд колегите споменаха, че в Европа едни се биели - руснаци и украинци или само украинци, не разбрах добре. Не бях ги чувал тези индиански племена и реших по-късно да попитам някого.

Вечерта заведох колежката на ресторант. Тя се оказа много културна и ерудирана жена, беше ходила на концерт и слушала трета симфония на Достоевски. За украинците не беше чувала, но руснаците ги познаваше и каза, че те се разхождали с мечки по улиците и свирели на балалайки. Реших, че това явно са много сурови хора и сигурно ще победят.

По едно време колежката ме попита не искам ли да пия едно уиски с нея у тях, аз се съгласих и отидохме. Но след като изпразнихме чашите, главата ми се завъртя и повече не помня нищо.

Но уискито беше двойно, цели петдесет грама...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ БЪЛГАРИН

Днес станах както обикновено, в 6:00 часа. И както обикновено - събуди ме къртачът на комшията Ставри. Той е ветеран от Строителни войски, всяка нощ сънува, че е на обекта, а на сутринта почва да разбива нещо. Твърди, че така се поддържал в кондиция.

Оплакахме се в общината, а оттам ни пратиха на едно точно определено място - Бай Ставри бил баджанак на един братовчед на кмета и изобщо - защо клеветим добрия човек?

Отидох да извадя голфа от гаража, но стрелката за горивото беше почти на нулата и се отказах. Вярно, напоследък дизелът поевтиня, но аз имам един селски - машинист в БДЖ и той ми е обещал...Така че реших да почакам.

На вратата на автобуса се сблъскахме с една млада дама и тя ме нарече "селянин" и "говедо". Мислех да й прасна един, по като се вгледах - мацката доста засукана. Извиних се, казах й, че ми напомня манекенките от Фешън чанел и си чукнахме среща за вечерта.

На работа пуснах струга, сложих един дълъг вал да се стърже и отворих вестника. Значи, тези руснаци и украинци продължават да се лигавят и не искат да се степат като хората. То сега и без това мачове няма по телевизията, поне малко кьотек да видим. Пък кой бил крив и кой прав - каквото сабя покаже.

И гърците - унизени били. Абе, аланкоолу, мен цял живот ме правят на маймуна и си трая, а той не можел да си позволи бензина за третата кола и дай сега да оревем света! Глезотии, но главната идея - някой да ни дава, а ние да не връщаме - ми хареса. Понеже и аз дължа едни пари на банката, та защо не взема да се почувствам унизен, като искат да им ги върна?

После мина собственикът и аз му се оплаках, че стоманата е много твърда и не се стърже лесно. То не че знам каква трябва бъде, но онова конструкторче минала седмица ме обвини, че не съм можел да чета чертежи - мен, дето му изкарвам заплатата. Нека сега обяснява на шефа защо е избрал точно тази стомана - собственикът е завършил Техникум по обществено хранене и голям майтап ще падне.

Вечерта заведох мацката да хапнем в Макдоналдс (в ресторанта много скъпо!) и тя се оказа много интелигентна жена - веднъж дори ходила на изложба на Чайковски. Помолих я за мнението й за конфликта в Украйна и тя обясни, че нещата били пред развръзка - скоро на Абрамович щяло да му писне и той щял да закара яхтата си в Азовско море, а после да обстреля лошите с празни бутилки от шампанско. Казала й го нейната фризьорка, а тя знаела всичко.

После я заведох да изпием по една водка в къщи, но мацката цапна три чаши една след друга, бутилката свърши и тя си тръгна.

Почувствах се унизен почти колкото гърците...

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/