петък, 19 декември 2014 г.

Нашата полиция ни пази...

След като успя да превъзпита магарето си и то осъзна необходимостта от общественополезен труд, бившият депутат Минчев често можеше да бъде видян да кара гордо каручката си по селските улици. Управляваше я прав, за да прилича на Ахил, а бабите се обръщаха след него и това подхранваше самочувствието му.

Един ден обаче на Минчев му се наложи да отиде до града, за да вземе някаква справка от пенсионното. Понеже вече беше обикновен гражданин, трябваше да чака по опашки почти цял ден и затова привечер той предпочете да преспи в градския си апартамент. Когато обаче на следващия ден се върна на село, завари черешата в двора си обрана.

Тук случаят не е като с Тунгуския метеорит - да гадаеш извънземни ли са били, или е някакво неизвестно досега природно явление. Всички знаеха, че дръвчетата по дворовете биват обирани от местните цигани.

Минчев не беше расист и никога не бе мразил по-мургавите ни съграждани, напротив - преди всички избори ходеше в махалата да се снима с някой неокъпан сополанко и после обещаваше помощи, работа и достоен живот. И ако някоя от радостно кимащите около него електорални единици се качеше на автобуса за Белгия, обикновено получаваше обещаното. Останалите тук чакаха до следващите избори, където Минчев отново...

Така че той не отричаше, че хората са бедни и трудно преживяват. Признаваше (дълбоко в себе си), че и никой не се е загрижил особено за тях. В тази ситуация кражбата можеше да бъде разбрана и дори простена, но защо точно НЕГОВАТА череша? Тоест Минчев разсъждаваше като всеки редови български политик - престъпността не е кой знае какъв проблем, стига той самият да не е нейна жертва. Понеже от приказки за хуманност и декларациите на БХК компот не можеш да си свариш, нали...? Трябват череши.

След дълги дискусии със селските експерти Минчев си купи куче. Беше едро, с бяло петно зад ухото - според продавача, точно дедите на тези кучета са изяли някога лъвовете по нашите земи и сега можем да ги видим само на герба. Минчев кръсти кучето Кубрат (това беше преди мача на нашия с Кличко) и му направи колиба от сандък. После, осигурил си вече надеждна охрана, успокоен легна да спи.

...През нощта двама цигани прескочиха оградата като истински нинджи, а още трима навън осигуряваха логистична подкрепа. Кубрат скочи, съвсем неполиткоректно подгони крадците и дори успя да ухапе единия. Може би истинските нинджи понасят стоически болката, но този беше менте и орева селото, че звярът щял да го изяде. Минчев се събуди, извика кучето и го нахрани извънредно - нещо като бонус.

На следващата вечер циганите докараха мечка, понеже според Нешънъл джиографик чанел (в махалата всички гледаха основно него) кучетата се страхували много от мечките. Тази обаче беше отглеждана със специалната цел да бъде продадена на природозащитниците от Белица и тежеше не повече от 50 килограма с мокра козина. Кубрат скочи, почеса се по бялото петно и се втурна към неканените гости. Циганите едва успяха да се качат в москвича, като мечката изпревари останалите. Минчев бе особено доволен и даде на кучето месо.

Та третата нощ не дойде никой - екипът, отговарящ за прибирането на реколтата, бе направил оценка на риска и решил, че при толкова много градини в селото няма смисъл да си подлагаш на опасност здравето и живота в район, пълен с чудовища като Джурасик парк. За това най-много настояваше мечката.

Мина седмица, после още една. Никой не посягаше на имота и Минчев се замисли - абе, защо го храня аз толкова много това куче, заприличало е на сумист... Я пак на попара, пък ако се отличи нещо, ще помислим пак и ще обещаем нещо.

Кубрат се опита да хитрува и да симулира активност, лаейки по уличните лампи, но номерът не мина. Минчев беше от стара коза яре и макар че се надяваше другите да вярват в празни приказки, той самият не го правеше никога. И кучето постепенно се втали.

...А после веднъж на Минчев пак му се наложи да отиде до пенсионното. Уверен в надеждната охрана, която бе оставил в сандъка на двора, той дори и не се опита да се прибере същия ден. Дори вътрешно малко съчувстваше на циганите, които евентуално биха се опитали да посегнат на имота му, но... няма как. Да крадеш от Минчев и да крадеш от държавата са две коренно различни неща - първото не се прощава никога, второто - зависи на кого си човек. Така че Кубрат имаше всички пълномощия да се бори с престъпността.

На следващия ден Минчев намери и втората си череша обрана. Кубрат гледаше извинително, а пред колибата му се търкаляха няколко кокала. Очевидно крадците навреме бяха осъзнали, че има проблем и трябва да почерпят. А в този случай силите на реда са просто безсилни...

Минчев поклати глава и си помисли, че на следващия ден пак трябва да отиде в града и да купи камери.

Иначе с тази корупция в обществото ни има риск и догодина да не яде компот.

петък, 12 декември 2014 г.

Прасета

-         - Е, не може така! – за трети път възкликна Гошко и обра трохите от банката.
-         - Не може – съгласи се Тошко – Не е колегиално някакси… Пък и малко обидно ми стана.
-        - И защо точно „прасета“? Можеше просто да спомене, че не сме достатъчно джентълмени.. или де да знам какво. Обаче не е за първи път и мисля, че е време да реагираме.
-         - Да – съгласи се Гошко – Но как?

... Всъщност двамата бяха братовчеди, от Горно нанадолнище. Когато дядо им Иван продаде зърното, сложи парите на масата и ги извика. После обясни, че тази държава скоро нямало да се оправи и било време те лично да се намесят. Така Гошко и Тошко станаха депутати от две уж конкурентни партии.

Както си му е редът, купиха си по един костюм „Армани“ от „Пиротска“ и по една вратовръзка „Гучи“ пак оттам, добавиха лачени обувки и тъмни очила и съвсем заприличаха на стажант-мафиоти. За да е пълна картината, накрая целунаха пръстените на съответните партийни босове и се заклеха да гласуват както им се нареди.

После обаче парламентарните лидери на групите им ги привикаха насаме и обясниха – вие сега, понеже сте новобранци, ще натискате копчетата вместо старите кучета, докато онези се подкрепят в бюфета. Щом се почеша по дясното ухо – гласувате „за“, ако е по лявото – „не“, а ако изобщо не се почеша, въздържате се. Ето, тук съм ви го нарисувал, дръжте схемата пред себе си да не объркате нещо.
И те гласуваха послушно, но когато дадоха почивка и братовчедите се втурнаха към бюфета, откриха жестоката житейска истина – депутатските кюфтета бяха свършили. И понеже това се повтори няколко пъти, накрая те решиха да си носят храна от вкъщи. Така де – разгърнеш вестника на банката, сложиш на него малко сланинка, хлебец, лучец, че ако има и чесън… Хем здравословно, хем по-евтино. При това те бяха възпитани хора и ако някой ги загледаше по-продължително, предлагаха и на него.

И така цели две седмици, докато накрая една възрастна госпожа от опозицията ги нарече „прасета“. Да беше го казала от трибуната – как да е, щяха да поискат право на реплика и да обяснят защо запада българското селско стопанство – понеже разни префърцунени дами маат само суши и пици, а сланинката така си седи в качетата… Но не би – госпожата само изсъска обидата и я я чу половината зала, я не. В такива ситуации освен да й отговориш да ги гледа работата, нищо друго не можеш да направиш, затова и те постъпиха точно така. Но горчилката в душите им остана.

Разбирам да бяха донесли една паница с боб да си кусат поред от нея – не е удобно някакси, може да изпръскаш някого, но в случая какво – хапваха си сланинката с лучеца, свиваха вестника на топка и го хвърляха в кошчето, даже после си пръскаха устата с някакъв спрей, от който наоколо замирисваше на току-що окосена ливада… Обаче като е решил човек да се заяжда, не можеш да го спреш.

И тогава Гошко го измисли – обади се на дядо им Иван и попита дали е вярно, че свинята на село скоро се е опрасила. Получил потвърждение, взе един от парламентарните мерцедеси и бързо докара няколко малки прасета. После извади четка и боя и написа номера на гърбовете им.
-        -  Уха, бате! – възкликна Тошко – Като ги пуснем да се гонят в парламента, ще стане направо като формула едно. Може ли това по-тъмничкото да е Хамилтън?
Успяха да внесат прасетата незабелязано и да ги пуснат в залата точно когато се гласуваха поправки в закона за животновъдството. В това имаше дълбок символизъм, но колегите им не го забелязаха – всички скочиха, жените почнаха да пищят, а председателката изгони братовчедите от залата. Те напуснаха удовлетворени, че обидилата ги госпожа пищеше най-силно – и се отправиха към близката кръчма.

…Седмица по-късно Народното събрание все още не работеше – ловяха прасетата. Накрая братовчедите бяха извикани при председателстващите и им бе обяснено, че до момента са заловени прасета с номера 1, 2 и 4. Трети номер обаче не може да бъде открит никъде и затова – в името на мира и спокойствието в държавата, която освен това се нуждае от работещ парламент - да бъдат така добри да си го намерят. Позволява им се да викат „гъци-гъци“ или както там е прието в селото им и това няма да бъде отразено в медиите.

-         -  А ще ни обиждат ли пак? – попита Гошко.

С доста колебания им бе обещано, че – не, но все пак ако може да си постилат на банката някоя покривка с шевици, понеже така, на вестника… И тогава Тошко разкри демоничния план:

-         - Ама то няма номер три бе – разсмя се той – Нарочно ги надписах така, да видя ще се сети ли някой. Нали уж тук са събрани най-….?


…Така че ако някога се усъмните в интелекта на депутатите ни, не бързайте с квалификациите. Зависи за какво става дума.

петък, 5 декември 2014 г.

Со кротце, со благо…

Както ви информирахме в една от предишните статии – „За пчелите и хората“ - бившият депутат господин Минчев не яде мед, понеже не успя да очовечи достатъчно пчелите си. Той обаче прие това като временен неуспех и реши да си купи магаре.
Не че имаше кой знае къде да ходи, но на село да имаш магарешка каручка е все едно в града да караш джип. Престижно, а и мацките се обръщат постоянно след теб. Е, около къщата на господин Минчев живееха предимно „мацки“ в пенсионна възраст, но пак беше приятно.

Каручката я имаше като наследство от баща си, а в петък отиде на хайван-пазара в съседното село и доведе Марко. Избра добичето така, като някога персонала си, когато беше директор на държавен завод – да е с работническо-селски произход, да не е осъждано, да няма роднини зад граница и да вярва на обещанията на Нашите. Последното нямаше как да бъде проверено, но за другите неща продавачът гарантира. Други изисквания – да не го мързи например или да не се инати прекалено – господин Минчев не постави, понеже дори и да се появеше подобно нещо, той вярваше в силата на убеждението и личния пример.
Марко беше сив, с дълги уши и крайно немотивиран да работи – абе, направо калпазанин. Когато осъзна това, господин Минчев усети приятен сърбеж в ръцете и отново се почувства в силата си.

Два дни по-късно в обора над яслата висеше лозунг – „Да достигнем и надминем всички магарета в селото“ (елементът „ние“ бе включен, за да усети Марко подкрепата на ръководството), а на отсрещната стена – „Нито ден без магария“. Господин Минчев ги огледа доволно, запали цигара и зачака нещата да се оправят.

Марко обаче си хапваше от сеното и лежеше под лозунга, без да проявява каквото и да било желание да тегли каручката. От това имиджът на господин Минчев силно страдаше, никой не се обръщаше след него и това го правеше нещастен. И понеже цял живот го бяха учили, че не е възможно някой просто да е мързеливец, той започна да търси други обяснения. Отначало дори се усъмни дали това не е разлагащото влияние на Запада, но магарето му нито слушаше радио, нито гледаше телевизор, нито общуваше с американски магарета… Ето защо той въздъхна – пустата му демокрация отучи даже хайванчетата да работят – само лежат и чакат да спечелят нещо от тотото. После обаче господин Минчев осъзна, че може би не е справедлив към едно отрудено същество и предположи, че Марко просто е болен.

В селото имаше ветеринарен лекар, който някога работеше в града. Веднъж обаче бе поканен да извърши операция по смяна на пола на ротвайлера на един паркетен лъв; операцията се оказа неуспешна и кучето смени не пола, а сексуалната си ориентация и започна да задиря стопанина си. „Лъвът“ се оплака на едни мутри и доктор Попчев спешно се премести да живее на село, където – както твърдеше самият той – климатът бил далеч по-здравословен.
Господин Минчев бе много неприятно изненадан да научи, че лечението на магаретата не се покрива от Здравната каса. Странна работа, помисли си той, бачка си добичето по цял ден, а когато се разболее, никаква помощ от държавата. Сподели възмущението си с ветеринарния, а оня му обясни, че вероятно магарето не си е плащало осигуровките, та затова. Как така, възрази Минчев – не ги е плащало, понеже е нямало пари. Други обаче са имали и са плащали и неговите – нали системата ни е солидарна? Значи, ако някой е малко по-тарикат (Минчев предпочете израза „ в неравностойно положение“), щом се разболее – и на салам, така ли? А Европа какво ще каже?

Доктор Попчев не знаеше, но обясни, че проблемът на Марко е чисто психологически и евентуалното лечение ще струва сто лева плюс консумативи, които в случая не били много скъпи. Минчев се замисли, а после се отдели насаме с магарето и проведе с него другарски разговор. На добичето бе обяснено, че не всички магарета могат да станат депутати, някой трябва и да опъва каиша. Това обаче е за общото благо и ако много се старае, господин Минчев тържествено му обещава да сложи снимката му с надпис „ударник“ на оградата. Спомена дори нещо за потупване по рамото, понеже той бил много социално отговорна личност и умеел да оцени усилията на персонала си.

Магарето поклати глава и легна да се отъркаля в прахта. Очевидно посланията трудно си пробиваха път до съзнанието му. И тогава Минчев се предаде, въздъхна, извади сто лева и зачака да види чудесата на съвременната медицина.

„Консумативите“ се оказаха една яка гьостерица, която ветеринарният развъртя като самурайски меч. Марко скочи, преосмисли веднага поведението си, а след третия удар сам хукна към каручката. Минчев поклати глава, но все пак прибра тоягата – платил я беше.


Пък и сега времената бяха други, по-„демократични“, та за всеки случай…

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/