петък, 31 октомври 2014 г.

Въздух под налягане

От Втората световна война насам в някои армии бе въведена интересна практика – правят се надуваеми макети на танкове или друга техника и се разполагат така, че потенциалният противник да ги види и да се уплаши. Твърди се, че на разстояние повече от стотина метра подмяната е практически неразличима.
Учудвам се как подобна иновация все още не е приложена у нас – икономическият ефект ще е огромен, а и психологически ще се чувстваме далеч по-добре.

Ето – напоследък се заговори за закупуване на десетина изтребителя, защото без нашата подкрепа във въздуха шансовете на НАТО срещу Русия силно намалявали. И се почна една – нови „Грипен“ ли да купуваме, „Юрофайтър“ втора употреба ли да вземем или още по-стари „Фантом“-и. Обаче един самолет, както и да го погледнеш, ще отиде към едно тридесет милиона, ако не и много повече. А да направиш двадесетина надуваеми копия – нищо работа. При това може да са чисто нови „Фантом“ –и, понеже изглеждат по-внушително. Само трябва да ги напълним с хелий вместо с въздух.

Идват значи руските изтребители да ни нарушат въздушното пространство, а ние режем вървите и им вземаме акъла – „Фантом“ с вертикално излитане! Е, някой по-резервиран ще каже – добре де, ами после? И за това е помислено – кабината на пилота ще е оформена като отделен балон. В него, вместо човек ще има каса водка и два буркана кисели краставички. Кой руски пилот ще посмее да стреля по подобно нещо? Естествено, той ще вземе нашия самолет на буксир до базата си, където да си разделят с колегите водката. А през това време ние вдигаме нов макет във въздуха. Руснакът се връща, взема на буксир и този – и така, докато му свърши горивото някъде над Черно море. Изобщо, НАТО още не осъзнава какъв тарале…, пардон – надежден съюзник си е сложило в гащите в наше лице.

Но не е само отбраната – някои се оплакват, че в България нямало достатъчно чужди инвестиции. Колко му е да направим стотина надуваеми заводи – като летят еврокомисарите над страната, да цъкат с език и да завиждат. То и истинските толкова работят, така че разликата за бюджета няма да е толкова голяма.

Що се отнася до селското стопанство, там, знаете, евросубсидиите… Няма как, ще правим надуваеми овце. Зорът е само докато овчарят научи кучето да работи с компресора, после – лесно. Е, вярно – надуваемите овце мляко и вълна не дават, но като има субсидии – ще си ги купим. Но пък ще спестим от храна, лекарства и т.н.

Гледам, мъчат се в парламента да направят правителство и не могат. А ако бяхме избрали надуваеми депутати? Преди избори ги напомпваш малко, колкото да хванат окото на електората, а после те сами си спихват.  После ги подреждаш по банките, махаш бутоните за гласуване и – готово. Щом одобряват, да кимат с глава – ако отвориш прозореца да става течение, ще се получи. И никакви конфликти, обиди, спорове… А те на свой ред „избират“ надуваеми министри и кабинетът е готов без трудни коалиции. Сигурно тук някой ще попита – а кой все пак ще управлява? Ами който управлява и сега – олигарсите, определени кръгове и т.н. Не виждам нещо особено да се промени, освен може би че ще намалеят неадекватните изявления пред медиите.

Можем да направим и една надуваема банка на мястото на КТБ, но не знам дали ще се получи. Специалистите говорят за някаква голяма дупка – изглежда някой доста е надувал и вече е трудно да се поправи. Но все пак – ако напомпим вътре парите на целия народ – може пък да стане. Някой поне много искат да опитат.

Изобщо, с подобен подход много проблеми на хората могат да се решат от раз. Например – нямало болници в малките населени места. Вместо да търсиш финансиране, да се чудиш как конкурсът да бъде спечелен от братовчед ти и други подобни нашенски проблеми, слагаш просто един надуваем макет – и всичко се решава. Като го погледнат болните, веднага им става по-леко, понеже знаят, че някой мисли за тях. Пък и то голяма разлика няма – и да е истинска болницата в някое малко градче - или лекарства ще липсват, или парите за отопление ще са недостатъчни, или персоналът ще напуска заради ниски заплати… Тоест, пак всичко опира до личното желание на пациента да оздравее и силата на организма му.

Но най-важното е, че с макетния подход можем да решим основния проблем на страната. Както знаете, мнозина наши сънародници, водени от капризи и с нищо необосновани претенции „да водят нормален живот“, се отправят към Терминал 2 на софийското летище. Да им се чудиш на акъла – вместо да си лежат тук и да живеят от помощи, искали да работят. Но всеки има правото сам да избира, а нацията намалява.

Та мисълта ми е – да си направим направо макет на един народ – едни такива весели надуваеми човечета, които непрекъснато се усмихват и нямат нужда от нищо. Е, вярно - трябва човек да ги помпи отвреме навреме, но въздух поне имаме в изобилие.


И тогава вече всичко ще бъде наред.

понеделник, 20 октомври 2014 г.

Малко фолклор

Кара Кольо седеше на високи чердаци, руйно вино пиеше и наум си думаше: „Абе, къде съм тръгнал и аз мацки да свалям – я ми погледни къщата – да я бутне човек и ще падне. Я да взема да построя нещо по така раздвижено, а после и за другото ще видим.“

И още на следващата сутрин той викна майстор Дойко и му заръча – нова къща искам, по европейски тертип, който я види, да ми завиди. И бързо да я вдигнеш, че и нещо друго съм намислил да правя после. Искам сто и двадесет майстори да събереш – с един по-малко да са, разваляме пазарлъка. Хайде, ако си навит, чакам те тук след една седмица да ти дам капарото.

Майстор Дойко се почеса по остриганата глава, помисли, па сви към двора на кум Пецо. Обясни му колко важно е да вземат поръчката, напомни как напоследък нещата не вървят и накрая попита – а откъде ще ги вземем толкова хора? Кум Пецо се разсмя, сипа по една ракия, а после обясни – ами ще пратим жените да обиколят селото, нали знаеш, тук всеки се има за майстор. Да закръглим бройката, пък после все някак ще се оправим.

Жените първо отидоха у майстор Михал, понеже той беше от стара коза яре и много нещо бе построил, а и не малко – разрушил. Завариха го да пие червено вино под ореха и да гледа замечтано към Балкана.
-         
-     - Да работя с майстор Дойко? – опъна се той – Как пък не. Ще вземе да падне после нещо и – пак моите хора виновни – все стари били, недовиждали. Пък и като му предлагах да въведем прогресивен данък в еснафа, той само се хилеше – не било по европейски. Е, да ходи сега да си търси в Европата дюлгери. Виж го колко му е акълът – тръгнал да гони Михаля…

Жените поклатиха глави и си тръгнаха. После буля Пецовица се сети – ами да питаме Мехмед  ага, той пък колко къщи е построил с хората си. „И хидросъоръжения даже“, допълниха другите две.

Уста Мехмед ага дялкаше нещо на двора и изобщо не се изненада на идването им.
-         - Кола геле, майсторе!
-         - Колар олсун! Вие за къщата на Кара Кольо ли?
-          -  Ами да – ако можеш да помогнеш…?
-         -  Вижте, аз хора да работят няма да ви дам, понеже бати ви Дойко само плаши малките деца с мен. Имам обаче едно много съблазнително предложение – всяка сутрин ще пращам недостигащите ви работници – да се мярнат на строежа, да ги види чорбаджията – а после си ги прибирам. А вие се оправяйте и после ще почерпите. Съгласни ли сте?

Жените само свиха рамене – в края на краищата, не решаваха те. Само събираха оферти, както биха казали потомците им. Затова отидоха в задругата на дооформаторите, което бе всичко останало, но не и задруга – всички непрекъснато се караха кой бил по-голям майстор и всеки учеше другите как се зида. В резултат на това никой не смееше да ги повика му построят дори кочина, та камо ли къща. Обаче в момента майстор Дойко яко го бе закъсал и реши, че ако ги сложи да носят тухли, не могат да направят чак толкова бели. Пък и вар трябваше да се бърка, а дооформаторите умееха да забъркват уникални неща.
Когато чуха офертата, те напомниха още веднъж колко са велики и каква чест ще бъде за майстор Дойко те лично да работят за него, а после пак се скараха помежду си.

Жените въздъхнаха и тръгнаха към къщата на Васко Бургазлията. Той беше станал майстор отскоро и нямаше търпение да се уреди някъде… с работа.
-         Готово бе, идваме с момчетата! Щом ще се плаща суха пара – насреща сме! Само може ли да си сложим по едно калпаче с лъвче отпред, че да приличаме на юнаци…?

-         - Ей, булки – чу се изведнъж глас отнякъде – Ами ние бе? На майстор Дуди хората?
-         - Дойко не иска да работи с вас – обясни буля Пецовица – Сърдит ви е, дето веднъж сте казали, че мозъкът му бил колкото едно аспиринче без чертичка. Човекът даже ходил в аптеката да пита колко били големи тези таблетки и когато една възрастна аптекарка му ги нарисувала, много се обидил. Сега не ще и да ви чуе.
-         - Ама грешка е станала бе, бульо! Ние имахме предвид като аспиринчето на плаката на витрината – половин метър в диаметър. Хайде, кажи кога да дойдем да целуваме ръка или каквото там майстор Дойко каже…

И с майстор Сидер не се разбраха – той пък искаше да говорят само в средата на мегдана, а цялото село да се съберяло да ги слуша. Жените поклатиха глави и го посъветваха първо да поговори с фелдшера, а после, евентуално…

…Кара Кольо седеше на високи чардаци, към новата си къща гледаше и устни хапеше.
„Бе то туй като го гледам – ни на къща мяза, ни на нищо. Хортуваха ми умни люде – викни си, Кольо, майстори-другоселци – да ти е мирна главата. Ама аз, нали – патриот. Как ще живея тук сега, как ще го покажа това на Рада?“ – и извади пак руйното вино, този път не от мерак, а от мъка.
Но хайде, ти Кара Кольо го остави – той е чорбаджия, все някак ще се оправи.

Ами ние какво да правим?



понеделник, 13 октомври 2014 г.

Последният селски ерген

Тази година бързах да направя виното по-рано, понеже – избори идат и сега ако не купя някой глас, кога друг път? То не че се изкарва кой знае колко – селото ни не е толкова голямо, но все пак – помага си човек на пенсията.

Обаче никой не иска да си продаде гласа! Пуснали слух, че колегите от града щели да вдигнат цените, обещавали били освен пари и капачки за буркани и дори по един албум на Веско Маринов… и всеки се стиска. А аз ходя от къща на къща като дистрибутор на прахосмукачки и навсякъде ми викат : „абе, бачо Цено, я ела след седмица пак, че още мислим”. Изобщо, пълен застой на пазара.

И добре че беше министърът – да е живо и здраво момчето – дето ни посъветва да купуваме сватби. Аз сам нямаше да се сетя, но като го чух по телевизията, облякох новия анцуг и тръгнах към Махалата.Там, знаете, все някой се жени, музиката гърми, кокошките ни се плашат и не искат да носят. А от друга страна пък всички вземат помощи като самотни майки – но това вече е съвсем друг въпрос.
Знаех, че цар Гого се кани скоро да жени принцеса Пенка и отидох направо у тях.

Негово величество вечеряше салам под черешата и като чу предложението ми – да му платя сватбата, а неговите хора да гласуват вкупом за нашите, поклати глава:
- Няма толкова пари партията ти, бай Цено…Хайде, яденето и пиенето как да е, но знаеш ли колко поиска Софи Маринова, за да пее в дует с Андреа Бочели? Снимките ще ги прави екип на Нешънъл Джиографик – идват за два дни със самолет хората и после се връщат да си довършат филма за Южния полюс – знаеш ли колко струва това?
И най-важното – Цар Гого, дето на коня си позлати зъбите, да остави друг да му плаща сватбата?! Направо забрави.

Бе то да забравя – добре, но времето си върви и изборите наближават. А в селото сред българите няма ергени – кой мие чинии в Италия, кой полива тревата на Олд Трафорд – но тук само семейни с по няколко деца. „Е, какво пък, викам си – все ще намерим да оженим някого – не може да няма нито един неженен”.
Имаше – Кольо овчарчето, дето слиза в село само по празниците и се познава лично с всички мечки в гората. Значи, решено – него ще оженим за слава на Партията и да приберем по някой и друг лев.

На следващия ден си изпотроших краката, докато стигна до кошарата, но намерих Кольо, подарих му нови батерии за транзистора и почнах да го подработвам отдалеч:
- Абе Коле, я се виж какъв мъж си станал вече, не ти ли е време да се задомиш? Седиш си тук и си общуваш само с кучето. То може и да е интелигентно де, нищо не казвам, но все пак… Друго си е да се прибереш в къщи, да те посрещне жена ти, ти да се преоблечеш, тя ласкаво да ти говори, измиваш се, тя ти говори, сядаш да пиеш една ракия, тя продължава да ти приказва, почваш да вечеряш, а тя не млъква, нейната… Искам да кажа – семейна атмосфера. Какво ще речеш, а?
- Че де да знам, чичо Цено? То за сватбата ще трябват пари,а на мен ми плащат колкото да не е без хич…
- Не се тревожи – тук аз съм насреща! Партията плаща! Само после ще кажем на родата от двете страни да гласуват за нашите хора и – готово.
- Бе те и мама и тате отдавна викат, че ми било време, ама аз…
- Ето, виждаш ли? Направо отивам да запазя ресторанта за деня преди изборите.
- Чакай бе, чичо Цено! Аз от партии много не се интересувам – щом плащат сватбата, за тях съм. Обаче кучето ми се казва Бойко, то може ли да дойде?
- Не, в никакъв случай! Може само да стои пред ресторанта и да се облизва. Е, ако не го мързи да отиде до съседното село – там може. Тук обаче – не.
- А аз нещо трябва ли да уча – партиен устав там, или нещо такова - понеже навремето едва стигнах до втори клас, та…
- Нищо няма да учиш! Кумът ще каже няколко думи за програмата ни, аз ще обясня, че заради пагубната икономическа политика на опонентите ни такива умни и интелигентни момчета като теб пасат овцете, вместо да станат координатори по някоя европейска програма например… и толкова. Аз твоите роднини ги познавам – не са случайни хора, все бивши звеноводки и знатни механизатори – и за безплатен банкет душата си дават. Щом разберат, че Партията е платила сватбата, всички ще гласуват за нас.
- А, ще гласуват те, ще гласуват…Само да има пържоли.
- Ще има! Всичко ще има – и пържоли, и по една малка гроздова, и по половин бутилка вино… Сватба веднъж в живота се прави. Ти остави това, ами кажи – харесал ли си си някоя, а?
- Ами, аз… Да, харесал съм си.
- А тя?
- И тя ме харесва, обаче…
- Вашите знаят ли?
- Не.
- Е, нищо, то сега старите кой ги пита? Ти остави всичко на мен. Кажи ми само коя е момата, а аз ще поговоря с нея, с родителите й…Как се казва?
- Минка.
- Минка, Минка…Нещо не мога да се сетя. Къде живее?
- Тук, при мен. Ей там, третата отляво с розовата панделка на шията. Всяка вечер й свиря с кавала, а тя ме гледа с големите си влажни очи и…

…Абе, лесно му е на онова министърче да дава акъл как се купували гласове, но то от София морето изглежда до колене. Да дойде тук да пробва и едва тогава да приказва.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/