петък, 29 август 2014 г.

Ако мутрите бяха импресионисти

В събота сутринта маестро Тошо Компира седеше в арткафе „Бухалка” и бавно отпиваше от капучиното си. Бе прекарал цяла нощ в терзания и едва сега, когато всичко бе свършило, изпитваше с нищо несравнимото удовлетворение на твореца. „Днес сме тук, а утре ни няма – мислено въздъхна Компира – а създаденото от нас остава за деца и внуци.” После присви очи и погледна към небето, откъдето сякаш се носеше тихият звук на ангелска чалга.

В този миг към масата му се приближи Сашо Булдога и отдалеч възкликна:
- Покланям се пред шедьовъра ти, маестро! Да изкараш два тира с кокаин и един резервен двигател за МИГ, заровен в праха… Велик си!
Компира уморено кимна. Заради такива моменти си заслужаваше да не спиш цяла нощ, да плащаш на митничари и полицаи, да подаряваш поршета на политици…Той винаги бе ценил добрите отзиви на публиката, но похвалата от колега бе особено сладка. Реши обаче да се престори на скромен:
- Е, не винаги се получава… Понякога ти се струва, че всичко идва отвътре, душата ти направо крещи „я го изгонете тоя от земята му и постройте едно хотелче”, но… ту показна акция, ту си забравил да платиш на някого – и настъпва творческа криза. А ти над какво работиш в момента?
- А, дреболии… ескизи, така да се каже. Малко наркотици около училищата, някоя и друга проститутка на магистралата… Имам чувството, че музата ме е напуснала.
- Е, не се разстройвай де… Ето, пийни един абсент. Ти имаш ръка от бога, другото е въпрос на време. Впрочем, нали получаваше поръчки от един Меценат?
- Скарахме се. Несъвпадение на вкусовете, така да се каже. Помниш ли Маринов, строителния предприемач?
- Оня, дето вярваше в съд и полиция? Помня го – малко луд човек беше, но безопасен.
- Е, Меценатът поръча да го провеся от един мост, понеже участвал в конкурса за главен изпълнител на околовръстното, а нашият човек вече бе платил на когото трябва. Та – хванаха момчетата Маринов, увисна той от високото, а аз гледам отдолу. Нямаш представа, маестро Компире, каква красота! Каква игра на цветовете, преплитане на светлини и полусенки – и една фигура, ритаща в екстаз на фона на вечерното небе! Сякаш времето спря и аз усетих, че съм се докоснал до истинското изкуство.
…А после Меценатът ме нарече „малоумник”, той бил казал човекът да виси една минута, а не половин час, сега с тази побеляла от страх коса Маринов приличал на Волен Сидеров и дори искал да основава партия, а ДАНС се намесили и търгът бил спрян…. Трудно се живее днес от изкуство.
- Трудно е, но си заслужава. Призванието трябва да ти стане съдба, това от мен да го знаеш.
- Да, но когато срещаш всеки ден неразбирането на профаните…

- Важното е да си упорит! Аз, когато почвах, какво? Дето се вика, не можех още да държа бухалката както трябва, но си казах – нито ден без счупена витрина, нито ден без открадната кола! Бях упорит в изграждането на собствен стил, който следователите така високо оцениха.Нито спецакции ме спряха, нито разни обявявания на войни на престъпността (за което тя разбираше само от медиите), нито разни гущери, които си късали не знам си какво…Трябва да си кажеш – дължа го на обществото, което ме е създало и което все някога ще ме оцени.
- Е, да, като си създадеш име, е по-лесно… И аз мечтая да ми възложат оформянето на физиономията на някой бизнесмен, ама – на… Нямал съм усет за цвета, казаха. Трябвало да бъде синьо, преливащо нежно към виолетово, с малки жълти петънца по краищата – а аз все съм го докарвал на черно. Отчаян съм и изпадам в творческа криза. Дали да не взема да направя репродукция на някое от твоите произведения?
- Недей, много ще лежиш, сега времената са други. Вече все по-малко се ценят старите майстори, навсякъде навлиза младата вълна… Това изкуство ли е? Завъртели някаква игра в банката и откраднали милионите. А аз навремето – първо рисувах с думи – какво го чака нещастния собственик на магазинчето, ако не се застрахова при нас. После едно леко потупване с палката, просто като щрих – и може би счупена витрина за фон. И едва след това започвах да работя върху основната фигура. И понякога всичко напразно.
- Бягаше ти композицията?
- Бягаше ми клиентът, ако колегите не го държаха здраво. Но когато се получеше, всички после казваха – личи си ръката на Компира.
- Защо не направиш една ретроспективна изложба?
- Понеже повечето неща така и не се доказаха… Всички знаят, че аз съм авторът, но не мога да ги обявя за свое творение – знаеш какви критики ще отнеса от следствието и прокуратурата. Тъжно е, че ни оценяват хора, които – дето се вика – един човек не са набили през живота си, но…такава е съдбата на твореца.

- Поколенията ще ни оценят… все някога.
- Е, това ми е последната надежда. Знаеш ли, вървя понякога по улицата и гледам – играят деца. Обаче не на партизани или на космонавти – на мутри играят. По нашето време беше на стражари и апаши, сега стражарите никой не ги брои за фактор. А децата се делят на банди и се бият помежду си. Това ме кара да мисля, че не всичко е загубено.
- Ти си класик, Компире – и общуването с теб ме облагородява. Извинявай, ще тръгвам вече. Мисля да звънна на Мецената – може да ми е простил вече, пък и избори идат, винаги се налага да се изрисува нечия физиономия. Силно променя житейските възгледи точно преди гласуването, знаеш, а това е важно.
- Аз го наричам катарзис… Върви и дано музата ти по-скоро се върне. Да, не е леко да си човек на изкуството, но какво да го правиш - призвание.

Или по-скоро – присъда.

петък, 22 август 2014 г.

Паркирането забранено!

Една вечер в края на втория месец бай Кольо си направи салатка, сипа си една гроздова, извади лист и химикал и започна да пресмята. Когато свърши, поклати глава и си каза, че това не може повече да продължава така и нещо трябва да се направи по въпроса.
За два месеца беше платил почти триста лева глоби за паркиране.

…Всичко започна съвсем невинно – както почти всичко у нас – и разбира се, бе направено изцяло в интерес на хората. Почти целият център на града беше забранен за паркиране, а където бе разрешено, ставаше срещу заплащане. Вярно, на пръв поглед не беше скъпо – лев на час.
Кметът бе много горд с нововъведението – улиците в центъра опустяха и сега той стигаше до офиса си за три минути по-малко. Освен това, беше чул, че така се прави в цяла Европа, а той обичаше да върви в крачка с по-големите ни братя.
А хората се сетиха за една друга поговорка – видяла жабата, че подковават вола – и тя вдигнала крак. Понеже едно е добрата идея, а нещо съвсем друго – как ще бъде приложена тя на родна почва.

…Първата глоба бай Кольо получи още в самото начало – когато още не се знаеше със сигурност на кои улици е забранено паркирането и на кои – не. „Случайно” знаците бяха монтирани разхлабено и „вятърът” ги бе завъртял така, че да не се виждат. Полицейските коли обаче дебнеха като акули, скрити в съседните улички, с приготвени скоби. „Паяк”, естествено, нямаше – според официалната версия, понеже общината не можела да си го позволи. В действителност, нещата се решаваха максимално просто – плащаш си на място, често – на ръка. Така де, да си гледал.

Обаче скоро хората научиха къде паркирането е забранено, а освен това на много места бяха сложени общински служители – да продават талони. Напълно по европейски.
Да де, но скоро в града стана мода да се снимаш с подобен служител – толкова трудно бе да ги откриеш. Сметката беше съвсем проста – спира човекът пред аптеката „за две минути”. Оглежда се да плати, не вижда никого и влиза – а навън веднага пристига полицейска кола и слага скоба. После на човека се обяснява колко голяма е официалната глоба, но ако даде някой лев на ръка…А общинският служител взема процент за „неоткриваемостта” си.
Така пред една банка бай Кольо получи втората си глоба – не можа да намери на кого да плати. После се оказа, че можело и с SMS, обаче вследствие на въздействието на природните стихии номерът на табелата не се четял добре.

Но и този период мина. Хората научиха номера и стояха упорито до колите си – или оставяха човек вътре да плати. По този начин ловният ареал на „акулите” силно се съкрати.
В началото беше лесно – всеки си беше заплюл по няколко улички и си обикаляше там. Когато обаче дивечът – пардон, недисциплинираните водачи – намаля, започна жестока конкуренция. Появеше ли се неправилно паркиран автомобил, към него веднага се устремяваха по няколко патрулни коли. Веднъж две дори се удариха в бързината, но когато му бе докладвано, началникът им прояви разбиране – нали трябва от нещо да се живее?
Всеки патрулираше навсякъде и видеше ли паркирана кола със скоба на предното колело, проклинаше лошия си късмет и се надяваше следващият път да бъде пръв.

А бай Кольо плащаше глоба след глоба, но му се налагаше да паркира в центъра, включително и на места, за които не се продаваха талони. Накрая обаче си каза, че това не може да продължава повече така.

…Когато за пръв път сержант Петров видя зеления опел със скоба на предното колело, той просто прокле лошия си късмет. Наближаваше сезонът на отпуските, а с една заплата кое по-напред? Но тъй като знаеше колко жестока е конкуренцията, само въздъхна и запали цигара. До него колегата му Иванов тихо изпсува, понеже скоро щеше да жени сина си, а с една заплата…

Минаха няколко месеца и един ден Петров усети, че нещо упорито дълбае подсъзнанието му в опит да излезе навън. Процесът продължи около седмица, но накрая мисълта успя да намери верния път и сержантът сподели с колегата си:
„Абе, тоя с опела, голям нещастник бе! Докато спре – и му слагат скобата. Веднъж не успяхме да сме първи.”
Колегата му само промърмори, че срещу съдбата не може да се върви, а трябва просто да се плаща. Но Петров продължи да клати озадачено глава.

Мина още месец, докато в края на един особено неуспешен ден те отново видяха зеления опел „закопчан” пред един тото-пункт. И тогава сержант Петров скри колата в една странична уличка и заяви, че няма да мръдне оттук, докато не види един по-голям неудачник от себе си. Твърдеше, че това щяло да възстанови поне донякъде душевното му равновесие.

… Бай Кольо излезе от тото-пункта, огледа се внимателно и понеже не видя полицаи, спокойно отключи скобата, сложи я в багажника си и замина. Сержантите в патрулката го гледаха с отворени усти.
Както се оказа впоследствие, няма нищо незаконно в това да си купиш скоба и да си заключваш с нея колата, когато я паркираш някъде. Например – за да не ти я откраднат. А че някой сметнал, че колегите му са го изпреварили – всеки е свободен да си мисли каквото си ще.

Сега в града се говори, че било постигнато споразумение всяка патрулна двойка да напише имената си на своите скоби – за да не стават повече недоразумения. Единственото колебание било дали това е по „европейски” – понеже нали, ние другояче не можем.
Но пък и полицаите трябва да живеят, а само на една заплата…

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/