петък, 31 януари 2014 г.

Онова, дето лети и святка

Минко почти не се колеба какво да подари на жена си за рождения й ден; всякакви глезотии тип козметика отпаднаха още на първо четене и той се върна в къщи с прахосмукачка „Хала” под мишница. Включиха я и съпругата бе подканена да направи тест-драйв, но минута по-късно прахосмукачката се издигна на около метър височина и остана там, а лампичките й яростно святкаха. Котаракът Васко се предположи, че това е космически кораб, с който Алф идва за него, скочи на клавиатурата на компютъра и без да иска, поръча няколко опаковки „Виагра” – или поне Минко впоследствие твърдеше така. А нашият човек взе прахосмукачката под мишница и се върна в магазина, а оттам го пратиха направо при производителя.

Посрещна го младо момиче, което отговаряше за връзките с клиентите. Когато Минко обясни, че не иска холът му да прилича на декор от „Междузвездни войни”, служителката кимна разбиращо и го заведе при главния конструктор.
Той се оказа весел младеж, който чертаеше нещо на компютъра, а в ъгъла стоеше раница с консерви и чисти резервни гащи.
- Прахосмукачката ми, такова - започна несмело Минко – Лети и святка, пък то…
- Абе не е нормално – съгласи се младежът – Не сме го предвиждали. Да смуче като хала - да, но да лети… Не помня. Елате в понеделник и ще проверим техническата документация.
- А не може ли сега, и така съм вече тук…?
- Не може. Днес съм дежурен по глада.
- Моля?
- Вижте, ние сме много социално отговорна фирма и искаме да спасим човечеството от глада. Ето защо нашият отдел работи само в понеделник, а през останалото време дежурим – младежът кимна към раницата – Чуе ли се за глад някъде по света, ние веднага сме там.
- В селото на родителите ми доста хора не си дояждат – опита се да помогне Минко.
- В България не работим - ББС не идват да снимат, затова. Но ако имате някой братовчед в Зимбабве и той огладнее… Но почти съм сигурен, че чертежите ми са в ред. Я проверете при технолозите…?

Минко го послуша, но резултат – никакъв. Технолозите готвеха редица мероприятия за предстоящият Български Великден, който за разлика от немския и френския такива бил под патронажа на… Та вече втори месец служителите от отдела седяха с панички пред църквите и вече бяха събрали сума, равна на стойността на пропуснатата контрабанда от местната митница за пет минути.
Главният технолог включи прахосмукачката, с искрена гордост проследи полета й и обясни, че те нищо не били променяли в проекта. Може би колегите от снабдяването?

Хората от снабдяването садяха дръвчета пред фирмата, а мениджърът им зидаше чешмичка и тайно мечтаеше да вгради в нея сянката на главната счетоводителка, която му бе орязала бюджета. Тук на Минко отново бе обяснено колко социално отговорна е фирмата и как, ако не са те, населението на квартала ще умре от жажда.
Докато изписваше името на собственика над чучура, мениджърът внезапно се сети, че веднъж били доставили от Китай малко по-мощни двигатели, но пък били много на сметка, та… Но Минко вече не го слушаше, а отиде направо при управителя.

Човекът го посрещна изненадващо добре, почерпи го кафе и му обясни за социалната отговорност на фирмата. Тук нашият човек не издържа и в прав текст попита – добре де, може всички тези неща да са полезни, но не е ли за предпочитане вместо да храните африканците, да организирате Български Трифон Зарезан и да садите дървета, просто да си гледате работата както трябва и да произвеждате качествени неща? Така не е ли по-добре за обществото?
Може би, кимна управителят, може би. Но пък е по-трудно, изискват се професионализъм и разни други неща, а да садиш дръвчета не е необходим много акъл. Нито пък да събираш пари от хората, а имиджът бил съвсем друг и…
Но все пак нареди да сменят турбината, прахосмукачката спря да лети и котаракът се успокои.

Само в душата на Минко остана неясното усещане, че за пореден път го правят на глупак, но… надяваше се с времето да му мине.
Или най-после да свикне.

четвъртък, 2 януари 2014 г.

Шпионаж с цвят на портокал

Когато за десети пореден път главният металург на „Джапан стийл енд джилязо” влезе на заседанието на Борда на директорите с наведена глава, всички разбраха, че нямат друг изход и трябва да изпратят професионалист, който да разкрие тайната на българските оранжеви гвоздеи.

Безкрайните опити в японските лаборатории не бяха дали никакъв резултат и светът продължаваше да бъде заливан от произведените в малката балканска страна гвоздеи с цвят на добре узрял портокал. Ще речете – а защо един гвоздей трябва да е оранжев? – и ще издадете невежеството си. Обяснявам – понеже се ползват навсякъде. Представете си например един японец – тръгва си от работа и пълни джобовете с гвоздеи, за да си ремонтира на аванта къщата. Да, обаче на следващия ден оттам минава босът му (или специално упълномощено лице), вижда оранжевите главички и Кирохито му показват портала на завода. Същото е и в САЩ, Западна Европа, скандинавските страни и т.н. – краде народът и не си играе. И за да го предотвратят, хората купуваха български оранжеви гвоздеи.

В „Джапан стийл енд джилязо” нямаха особен избор – работата можеше да бъде свършена единствено от Насакото Яката, потомък по майчина линия на род на известни самураи, а по бащина – на нинджи. Доскоро той работеше за специалните служби, но след като от най-добре охранявания склад изчезнаха три сандъка с български гвоздеи, следствието намери кални следи от обувки по фасадата и супер агент Яката набързо бе пенсиониран.

Намериха го на покрива на къщата му, а до него лежаха чук и сандък, пълен с нещо оранжево. Той слезе, изслуша ги с мълчаливо достойнство, а после кимна: „Знам я България, как да не я знам – нали преди пет години ходих да разбера какво вино пие Котоошу, че е толкова силен. Дотогава можех да ходя само по стените, но след три пахарки мелнишко тръгнах и по тавана. Оранжеви, викате…?”

След три дни Насакото Яката седеше пред кабинета на специалиста по човешки ресурси на „Бай Ганьо инженеринг”, като според легендата бе беден безработен китаец. Специалистът го посрещна според най-модерните и иновативни подходи в бранша:
- Работа ли търсиш, бе джигатаец? Влачите ми се тук всякакви, ама то за тези заплати… Добре, утре почваш като общ работник в склада.

Там Насакото бе посрещнат от супервайзора, който му обясни, че тук имали канбан (не барабан!) - от лявата врата идва продукцията от цеховете, през дясната излиза за клиентите. Яката се опита да обясни, че това не е канбан, а ФИФО, но бе предупреден да си затваря устата и да внимава какви ги плещи пред мениджъра, който идвал един път месечно тук и бил много горд от създаденото. И агентът се отказа да спори, понеже в този момент от цеха пристигнаха първите гвоздеи.
Всички до един бяха металносиви.

– Уф! – възкликна супервайзорът – Карат, а никой не пита има ли място. Джиги, я се качи на мотокара и премести онези палети там.
– Ама те чували скъсани… - опита се да възрази Насакото.
– Скъсани са я - нали от толкова години почти ежедневно ги местим. То ако бяха здрави, сам щях да се оправя.
Японецът повдигна първия палет и сякаш адът влезе в склада – изведнъж всичко стана оранжево – дори няколко врабчета, случайно влезли да се стоплят.
Когато прахът се послегна, супервайзорът свали маската и обясни:
- Викам му аз на мениджъра да го изхвърлим този оловен миниум – токсичен е и никъде повече не се използва, ама той не и не – водел се по документи, кой щял да го плаща… Хайде, ти продължавай, а аз ще дойда след час-два…


…„Джапан стийл енд джилязо” платиха щедро за информацията, но се оказа, че едно е да знаеш, а съвсем друго – да го направиш. Първият им супервайзор видя на какво прилича склада след първото местене на чувалите, седна тихо в ъгъла и си направи харакири. Вторият директно получи инфаркт, а когато накрая се сетиха да назначат български гастарбайтер – самоуби се мениджърът. Тогава монтираха специална роботизирана система – да разпръсква миниума – но гвоздеите излизаха на петна и покритието падаше. Дали имаше нещо специфично в българските условия – Насакото Яката бе отбелязал в доклада си, че покривът на склада течал на три места и ставало силно течение от счупените прозорци – така и не се разбра. И накрая се отказаха.

А България остана пълен монополист за този така важен продукт – поне докато не се промени нещо в мисленето ни. Тоест – за много дълго.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/