сряда, 18 декември 2013 г.

Дупката

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…

понеделник, 9 декември 2013 г.

Ало, господин началник? – 2

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да бе, но то при вас на всяко дежурство все по нещо извънредно се случва… Казвайте!
- Ами тук при нас има една мечка и…
- Къде – в патрулната кола?
- Не, не – под дървото.
- Какво дърво?
- На което сме се качили с колегата Иванов. Мечката е долу, гледа към нас и ръмжи лошо.
- И откъде се взе този звяр?
- Ами седяхме си ние с колегата Иванов в патрулката и си слушахме радиото и радара. После изведнъж по шосето се зададе нещо тъмно и голямо. „Този е без фарове – извика колегата и изскочи навън – Сега ударихме кьоравото”. Обаче се оказа мечка.
– Каква мечка?
- Една такава голяма, кафява…
- Има си хас да е била металик! Кафява ще е, естествено. И вие какво направихте?
- Ами Иванов бързо се качи на най-близкото дърво и й извика да се маха. Тя обаче не го послуша и дойде при мен – радарът тъкмо писукаше и може да я е привлякъл. Тогава аз също се качих на дървото, за да видя добре ли е колегата.
- А нямате ли оръжие? Стреляйте във въздуха!
- Да, че после мечката да се ядоса и да ни такова…изяде. А пушка нямаме.
- Каква пушка, мечките са защитени от закона. То затова няма смисъл да викаме и ловната дружинка де. Пък и то там – кметът, заместниците му, цветът на местния бизнес – един случаен човек няма. Не можем да рискуваме.
- Ами онези, Защитниците? Дето събират мечките и ги карат в Белица?
- Тях може. Обадете ми се след половин час, ще видя какво мога да направя.. И в никакъв случай не слизайте от дървото!
- А, няма, няма…

- Ало, господин началник? Сержант Петров се обажда, оня с мечката. Има ли някакъв шанс?
- А, да бе… Виж сега – говорих с хората и те казаха, че прибирали само танцуващи мечки. Вашата танцува ли?
- В момента не.
- По принцип, питам. Я й изпей нещо и провери.
- Какво да пея?
- Е, някоя чалга там. „Нашата полиция ни пази” недей, че вземе наистина да ви изяде. „Я елате пиленца при батко”… или меченца там… И се обади да докладваш.

- Ало, господин началник? Петров с мечката е. Не танцува.
- Ама изобщо?
- Да – само ръмжи и ни гледа още по-лошо.
- А така… Ами сега? А, сетих се – ще се обадя на бай Асан. Помните ли го? Дето го пазехте, докато купуваше на изборите гласове за нашите. Да я прибере и да я научи да танцува и после – в Белица. Вие засега стойте на дървото, когато бай Асан свърши и Защитниците я приберат, ще ви се обадя да слезете.
- Ама…
- Няма „ама”! Вече имам двама пострадали от скъсано въже, докато се опитвали да изтеглят с патрулката закъсал тир, един полузадушен от прах при спор с водач „този пожарогасител посмъртно няма да проработи”, сега и изядени от мечка…Не, стойте си там на клоните и ми се обадете като дойде бай Асан.

- Ало, господин началник… Сержант Петров е на телефона. Бай Асан дойде и мечката се махна от дървото. След малко слизаме, но…
- Какво пък сега?
- Ами бай Асан и мечката са облекли нашите жилетки, той маха с палката на всички минаващи коли, а тя им показва едно парче картон, на което пише:”Сега ще се ядем ли или ще почерпиш?” – и им взема по двадесет лева. Така като гледам, бая пара са събрали вече.
- Е, хайде, една вечер ще го преживеете. Нали отървахте кожата?
- Да бе, господин началник – но колата да ни върнат поне…Че до града далече да се прибираме пеша. Пък и другите мечки като чуят за далаверата – знаете колко бързо се разпространяват новините в гората – веднага ще дотичат.

А ние дори и пушка нямаме...

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/