понеделник, 29 юли 2013 г.

Няма орхидеи за господин Орешарски

Точно преди три дни дебнех в тревата зад кочината на кмета; ние, селските полицаи, понякога решаваме проблеми, за които колегите в града хал хабер си нямат – и по-добре за тях.

Нали наскоро се смени властта, съставиха ново правителство и ето - вече втори път някой боядисва прасето на кмета в червено. То какво е виновно животното, че господин Делиев все иска да е с тези, които в момента са на власт и си върти като циганин-калайджия онова, дето иначе служи за сядане – ама на. А прасето загуби апетит – мисли, че боята е кръв и се стресира. И кметът нареди – Гунчо, залягаш тука и докато не разбереш кой е авторът на тази политическа провокация – няма мърдане. Лежах цяла вечер, докато накрая се получи заповед, че ме командироват в столицата. Станах, поотупах се, взех си сбогом с прасето, мама сложи в чантата баница и варена кокошка – и на сутринта се качих на автобуса да помагам на борбата с някакви безредици пред парламента.

Отначало нас, селските момчета, ни строиха отделно и имахме кратка политическа подготовка – обяснено ни бе, че срещу нас протестират едни богати и задоволени отвсякъде хора, които не само че не знаят какво точно искат, ами и нагло твърдят, че заплатите ни идвали точно от техните данъци, та… Просто да знаем с кого си имаме работа.

После ни построиха във верига – щит до щит, точно като онези спартанци от филма, само дето бяхме доста повече от триста. Стиснах палката и тъкмо да извикам нещо героично, тълпата тръгна срещу нас. И в първия ред имаше едно момиче, което държеше в ръцете си букет орхидеи.

То букет – хубаво, но… Учили сме ги в школата тези работи, помним какво стана с Раджив Ганди. Ще даде букета на премиера, а после – бум! – и служебно правителство. Та се понапрегнах малко.

Но момичето се усмихна и ми подаде орхидеите. Колегите наоколо за миг се стъписаха, а после командирът изръмжа: „Гунчо, не се поддавай на провокации! – и момичето бе изблъскано обратно назад.

А пък си беше хубава – което си е право, право си е. Е, приличаше малко на студентка – ако я опънеш да копае цял ден в градината или да дои кравите, може и да почне да се оплаква след някой и друг месец. Обаче в очите й имаше нещо, което никога не съм виждал у нашите момичета на село, дори и в тези, които умеят да копаят. Но тя потъна в множеството и всичко свърши.

На следващата вечер протестиращите блокираха парламента. Този път нямаше време за политическа подготовка и командирът просто резюмира: „Ако цапнете някого, гледайте да не е пред камерите” – с което инструктажът бе изчерпан.

В един момент ми се стори, че отново зърнах момичето от предишната вечер и то пак носеше орхидеи. Само че в същия момент ни наредиха на отидем до входа на Народното събрание, където започвала някаква много специална спасителна операция.

(Не че ми е работа де, но по същото време в един рудник няколко миньори копаеха с последни сили, за да спасят живота на колегите си. Никой не отиде да им помогне, понеже тук стотици здрави мъже спасяваха едни други, на които им свършила бирата в бюфета … Трагедия по нашенски.)

Решиха да качат народните представители в един автобус и да ги изведат с него – луда работа. Абе вие някога виждали ли сте депутат да се вози в автобус? Аз не, обаче ги качиха, а после пуснаха отпред пилотна кола на жандармерията – сякаш возеха особено опасни престъпници. Макар че, ако се замисли човек… Та – направиха депутатите една обиколка за овации, както навремето бай Асан с мечката си на панаирите – и се прибраха. А ние ги пазехме от любовта на хората, понеже народът като обикне, иска взаимност. И което е най-лошото – изобщо не пита в настроение ли си днес за любов или не. Та вдигнахме още по-високо щитовете и така - цяла нощ. Почнах да си спомням с носталгия за прасето на кмета.

…За колегите от града не знам, но ние сме на график – два дни пазиш пред кочината или се правиш на спартанец, два дни почивка. И ето - ползвам си я днес. Софийските колеги споменаха, че тази вечер имало „нощ на музеите” и любезно ми дадоха адреса на някакъв „Сън Сити”, но аз само благодарих учтиво. После се прибрах в хотела, облякох цивилните дрехи и… се върнах на площада. По пътя купих два килограма домати и една кора яйца – просто така, ако се наложи да изразя гражданска позиция. Понеже да ви кажа честно – и на нас на село взе вече да ни писва от боядисани в червено прасета. Впрочем, цветът май няма значение – мени се след всеки избори, но прасетата ги ядат все едни и същи хора, а ние само гледаме и се облизваме.

Стори ми се, че виждам момичето в тълпата – и тя пак носи букет с орхидеи.
И те отново са за мен.

неделя, 28 юли 2013 г.

За животните – с любов

…Миналата година имах рожден ден; то аз имам всяка година де, но този път се събрала бандата и почнали да се чешат по главите – какво да му подарим на Изрода този път? По- миналата година ми купиха ауспух за мотора, преди това – карбуратор. Но в случая навършвах кръгли 20 години и у тях се появило усещането, че трябва нещо по-така… И тук някъде Фуклата се сетила и предложила да ми вземат домашен любимец.

Обаче имало възражения – разпилян съм бил, акълът ми бил малко, все щял съм да забравям да го храня и да го извеждам на разходка. Така кучето, котаракът и хамстерът отпаднали от списъка. Доста се колебали за папагал, но се появили съмнения, че няма да умее добре да имитира рева на моторите, така че – за какво? А дракони в зоомагазина нямало, та… И след седмица станах горд собственик на питона Райчо.

Е, кротко животно си беше – лежи по цял ден под пейката пред къщи и само вечер се размърдва да плаши бабите. Но пазеше по-добре от куче – веднъж едни цигани влезли в двора да проверят дали ми е добре закрепено прането и единият се блъснал в някакъв дебел маркуч, висящ от черешата. Брат’чедът изпсувал ядосано и понечил да си угаси цигарата в него, но в същото време „маркучът” скочил на земята и го подгонил. Циганинът успял да избяга, но после по една европейска програма му пращали логопед в махалата – да му оправи приказката, че нещо почнал много да заеква. А аз почнах да оставям питона да спи в гаража при мотора.

Но мина месец и Райчо взе да ме гледа някак особено и да се облизва. Направих справка в интернет и се оказа, че вероятно е гладен. То не че нямаше мишки наоколо, но точно този вид питони ядели само червени тропически жаби, така пишеше. Е, ако нямало жаби, нападали и хора, но рядко – само докато утолят глада си. С две думи – свързахме се с един африкански рокерски клуб, пратихме на вожда… пардон, на лидера им един комплект зимни гуми (в Африка трудно се намират) и два диска на Рамщейн – и жабите пристигнаха.

Райчо много им се зарадва, лапна две и легна да спи. Сложих останалите в една каца на двора и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие две от жабите успяха да избягат от кацата и с подскоци да стигнат до близката рекичка, където подгониха местните щъркели – но така е, когато се сблъскат две далечни култури. Впрочем, после жабите нападнаха и местните рибари и властите обявиха реката за прокълната, а ходжата идва да чете. Но след още един месец червените пришълци умряха от глад, а аз се замислих.

Райчо периодично си хапваше по две жаби и броят им бързо намаляваше, а не знаех с какво да храня останалите. Ето защо отворих лаптопа, включих Скайп и набрах номера на оня африкански клуб…

Оказа се, че червените жаби се хранят само със сини африкански гъсеници. Този път колегите поискаха три диска на Мишо Шамара с автограф и една бака фина грес – у тях нямало, а якетата им били от хипопотамска кожа и без редовно мазане… Пратихме всичко и след две седмици човекът от DHL с нескрито отвращение хвърли едно чувалче в средата на двора. Развързахме и отвътре весело изпълзяха стотици гъсеници – до една сини.

Жабите много им се зарадваха, лапнаха по няколко и заспаха. Аз прибрах останалите гъсеници в един стар кошер и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие понякога гъсениците излизаха вечер на разходка и необичайният им цвят стана причина за разгорещени спорове между местните природозащитници и свидетелите на нещо си – първите говореха за повишена радиация и разни други лъчения, а вторите споменаваха края на света. Но иначе всичко си беше наред: Райчо ядеше жабите, те на свой ред си хапваха гъсениците, а гъсениците… Те стояха гладни и започнаха бързо да намаляват.

Ей, капризно нещо е това африканската синя гъсеница – цялата градина пред нея, кеф ти домати, кеф ти краставици, кеф ти зеле – не ще и не ще. То да речеш че в Африка с кой знае какво са я хранили… Та като стана дума, повторихме всичко пак – лаптопа, Скайп, колегите… Този път хората ни съжалиха и ни поискаха само един албум на Веселин Маринов за консултацията, а после със съжаление обясниха, че няма как да ни изпратят храна за гъсениците – законът го забранявал. Но ни предложиха подробно обяснение със снимки.

Абе както и да го погледнеш, според нас това си беше див коноп. Гошо Говедото изтича до тях и донесе няколко листа – и ела гледай как ядат ония ми ти гъсеници. Изгризаха всичко за минути.
Е, викам си – една грижа по-малко. Засях задния двор с „трева” и въздъхнах облекчено.

Но след месец в градчето ни дойде цирк. И уж го бях заключил в къщи Райчо – обаче той успял да се измъкне, отишъл да гледа, харесали се там с една питонка и – дим да го няма. Замина с тях.

Междувременно при поредното си ходене в Африка нашите щъркели обменили опит с местните видове и когато се върнаха, подгониха жабите. За около час дворът почервеня като Бузлуджа по време на национален събор на социалистите, а после всичко утихна. Жива жаба не остана.

Една нощ природозащитниците прескочили оградата и взели гъсениците барабар с кошера – то нали вече и Райчо го нямаше? – и ги отнесли. Сега като стане спор – да се строи ли това, вредно ли е онова – пускат по няколко. На цветния екран сините гъсеници изглеждат особено впечатляващо и телевизиите се избиват да ги снимат…


…Та – това е всичко, господин следовател, що се отнася до намерените от полицията насаждения марихуана в задния ми двор. Заради Райчо беше всичко, но – дано да е щастлив…
Нямам какво повече да добавя.

вторник, 23 юли 2013 г.

Излезте с вдигнати ръце!

Всичко започна с това, че в централния офис на банка „Бедна България” нахлу Професорът с бандата си. Един от хората му отвори уста да извика: „Това е обир, всички на земята!”, но шефът не обичаше екстремалните методи – и затова обясни на присъстващите, че всъщност всичко се прави за тяхно добро, а после ги подкани да извадят парите. Някой попита не може ли с ваучери за бедни, но Професорът поклати глава и обясни, че той самият е привърженик не на плоския, а на прогресивния подход – от всеки ще се вземе толкова, колкото човекът има. А най-много ще бъде експроприирано от банката, която не е дори обща и ни дава заеми с тайната мисъл да ни ограби. Това предизвика възторг сред присъстващите (главно работници и пенсионери) и те започнаха да аплодират. Професорът скромно се поклони и нареди на хората си да почнат да пълнят парите в чували.

Обирът си вървеше спокойно, както е прието у нас – и само някакво младо касиерче, очевидно гледало много американски филми, натисна паник-бутона. Десет минути по-късно банката бе обградена от Отряда за борба с тероризма, а командирът му извади мегафона и се провикна:
- Обградени сте и нямате полезен ход! Излезте един по един с вдигнати ръце!

Професорът се усмихна – в Европа, може би… Но тук е България и хората са други. И наистина, от тълпата сеирджии, които се бяха събрали отвън на безопасно разстояние, се разнесоха викове:
- Ама чакайте сега, защо така… Кой знае – може пък човекът да иска да я стабилизира банката? Той си има план, дайте му поне сто дни да го изпълни.
- Какви сто дни бе? – извика изумен командирът на отряда – Този и съучастниците му за два часа ще оберат всичко до шушка. Не е като да не са го правили.
- Е, и какво като я оберат? – възразиха същите сеирджии – Ние пари там нямаме. А той, като обере богатите, може и да ни подхвърли по нещо.
- Ще ви дам по пет лева – чу се отвътре гласът на Професора.

Множеството отвън зааплодира. Веднага бе написан лозунг : „Не е сега моментът да спираме обирджиите, това ще доведе страната до нестабилност” – и го развяха високо.
Командирът на отряда отново вдигна мегафона:
- Предлагам ти поне да пуснеш заложниците, а после ще преговаряме.
Този път Професорът се разсмя от сърце:
- Какви заложници бе… Няма проблем – пускам ги веднага да си ходят. Обаче те не искат.
- Не искаме – потвърдиха гласове отвътре – Тук ни обещават помощи и безплатни декодери за телевизията, само да сме с Професора. А ако излезем, ще ни накарат да работим.

Като чу последното, тълпата отвън потръпна – ДА РАБОТЯТ! Някои дори се опитаха да пробият полицейските заграждения и да влязат в банката, а други веднага започнаха подписка в подкрепа на Професора и хуманната му политика. И защо не - пет лева са си пет бири, откъдето и да го погледнеш.

- Аз обаче имам заповед на щурмувам - обясни командирът на отряда – Не че съм против народа (тук той огледа стотината души около себе си), обаче иначе Европа ще ни спре средствата…
- Ще ги спрем, ще ги спрем – потвърдиха един французин и един немец, застанали малко встрани –Това да не са ви партизанските години, да грабите мандрите…?
- Ние мандри не нападаме – чу се глас от банката – Пък и защо – нали са наши? То ако се замислиш – и банките също, но тази нещо сме я пропуснали.
- Извинетесебе! – ревна тълпата към двамата чужденци, те свиха рамене и си тръгнаха.

- Предлагам да ни оставите да си тръгнем със… заема – обади се пак Професорът – Обещавам да се обадя на едни приятели да не ви вдигат пенсионната възраст.
- Наистина ли?- зарадва се командирът на отряда – И ще почерпите? Ами то тогава… да ви пусна… лошо няма – цял ден висим тук и пречим на трудовия народ да се разхожда.
- Ще почерпим – обеща Професорът – Само по-бързо, че стана привечер и лумпените ще почнат да излизат от работа и да се събират наоколо. Писна ми и ако не беше за доброто на Родината…
И командосите си тръгнаха, а тълпата започна да се разотива.

Пък и защо да стоят – какво можеш да си кажеш с хора, които РАБОТЯТ?

сряда, 17 юли 2013 г.

Но когато порасна…

„Мили чичко депутат,
Много те моля да престанеш да наричаш по телевизията родителите ми „лумпени”, понеже всяка вечер участвали в протести. Татко е инженер, а мама – лекарка – и никога не са пили повече от две бири, за разлика от баба и дядо. Така че и „пияна сган” не са. Надявам се да се извиниш.
П.С. Другата седмица имам рожден ден.
Поздрави, Иванчо от трети „Б” клас на училище „Баязид Светкавицата” (бивше „Васил Левски”) в Младост 3”.

„Скъпи Иванчо,
Ти си още много малък и не ги разбираш тези работи. За „пиянството на един народ” чувал ли си? Не, понеже то се учи в горните класове. Кажи на баща си да си гледа там чертежите и да не се меси в голямата политика. А майка ти да мери кръвното на хората и да чака заплатата й да стане пет хиляди лева – планирали сме го за следващото столетие.
Поздрави, Балкон Тутев – депутат
П.С. Баба ти и дядо ти какво пият? А, да, без малко да забравя – ти какъв подарък искаш за рождения си ден?”

„Чичко Балкон,
Попитах татко и той ми обясни, че не политиката, а наглостта ви е голяма. А мама допълни, че точно вие вдигате кръвното на хората повече от двадесет години и вече сте били клиничен случай.
Баба и дядо пият ракия от обед, а после ходят на митинг пред НДК да защитават правителството. Поздрави,….
П.С. Ако може, един автомат Калашников?”

„Иванчо, баба ти и дядо ти са много умни хора, да ги поздравиш специално от мен. Предай им, че ще им вдигнем пенсиите с по три лева, заслужили са си го.
А на баща си кажи, че ние планираме да възродим Белене и там ще има нужда от много инженери. Впрочем – и от лекарки. Поздрави,…
П.С. Нямах предвид АЕЦ-а.
П.П.С. Искаш шмайзер, за да си играеш на партизани? Браво.”

„Чичко Балкон,
Татко каза, че в древния Рим имало роби-кучета – завързвали ги в двора и те лаели, ако някой се опитал да влезе при господаря. Според него, ти си бил точно такъв. А мама го поправи и каза, че по-скоро си обикновен помияр.
Чичко Балкон, аз обичам кучетата и ако искаш, ще ти пратя една кутия „Педигрипал” – имам събрани малко пари от закуски. И каишка против бълхи ще ти купя, само недей повече да лаеш, понеже приятелите на тате казаха, че накрая щели да те наритат. Страхувам се, че много ще боли. Иванчо,…
П.С. Не да си играя, искам истински автомат.”

„Слушай, моето момче! Нас са ни ритали и пак ще ни ритат – и от това ние само ставаме по-силни, както казва другарят Ницше. Ако паднем от власт, ще отида някъде посланик. Къде беше споменал баща ти, че търсели хора – в Рим? Бива.
П.С. Предупреди баба си и дядо си да скрият ракията – временно минаваме в нелегалност. А истинските автомати сме ги запазили за себе си – ако се наложи пак да хванем гората.”

„Чичко Балкон,
Днес ракията на баба и дядо свърши, те изтрезняха и не отидоха да подкрепят правителството. Молят те да ги извиниш. А на мен мама и татко ми обещаха да ме вземат довечера със себе си – да съм видел политическите динозаври, малко преди да измрат. Исках да занеса нещо да ги нахраня, но във филма „Джурасик парк” не показаха какво ядат динозаврите. Затова тате пак купи един килограм домати и две кори яйца, както всички останали.”

„Иванчо, келеш такъв! Набий си го в тъпата кратуна – ние сме законно избрани от народа и само олигарсите могат да ни свалят от власт. Ясно ли е?”

„Да, ясно е. Обаче ако имах един автомат….”



сряда, 3 юли 2013 г.

Лумпениада

Лумпен - човек извън своята класа и обичайната си работа; бедняк, скитник, дрипльо.(Тълк.речник.)

Седяхме си значи вечерта в кръчмата на Ченко Чеха, пиехме бира и гледахме телевизия. До новините вече бяхме обсъдили криминалната хроника на селото – кой набил жена си, кой заклал кравата – и вече бяхме готови да минем към политиката.

И тази вечер, както почти всеки ден напоследък, започнаха с новините за някакви протести. Какъв им е точно проблемът на софиянци – изкупните цени на доматите ли са ниски или липсват резервни части за комбайните, така и не разбрахме – телевизорът е стар и звукът му е доста гъгнещ. Но по едно време ясно чухме, че тая държава отдавна вече я управлявали лумпените. Това ни заинтригува – винаги бяхме мислели, че в правителството седят все висшисти или поне полувисшисти, едни умни такива, а то какво се оказва? Понеже ясно - ние отсега нататък висшисти няма да станем, но лумпени – защо пък не? Да си топнем и ние гагите в казана на властта, както се казва. Но се появи малък проблем.

Никой в селото не знаеше какво е лумпен и как се става такъв. Ето защо изпихме още по няколко бири и накрая решихме да пратим някого в тая пуста столица – да разбере и после да ни научи. Теглихме жребий и се падна на мен.

На сутринта се качих на автобуса за града, а жената вече бе обиколила комшийките да се похвали, че мъжът й щял да става лумпен и после да управлява България. Всички въздишали със завист и тайно се надявали и техните мъже бързо да се превърнат в лумпени, когато се върна.

В града отидох на ЖП гарата и сигурно съм изглеждал малко напрегнат - сериозна работа е това, не е като да ставаш висшист. Един полицай ме спря и ми провери документите, а после ме попита къде отивам. Обясних – в София, да ставам лумпен. Сержантът остана с отворена уста, а после малко сковано ми пожела успех. Май започна да завижда този народ, ей…

В столицата слязох от влака и взех такси. Реших, че е време да почвам търсенето, пък и исках да се подмажа на шофьора – да не ме излъже със сметката – и попитах:
– Байно, да прощаваш, ама ти май си лумпен, а?

Е, би ме малко човекът с манивелата, сигурно от скромност. Ама и аз какъв съм загубен – както му гледам аграрната физиономия на този – как може такъв да е лумпен? Най-много да е висшист, но чак да управлява България...

Наближих центъра и гледам – заграждение и около него едни такива яки полицаи. Че и умни изглеждаха, викам си – като нищо може да са лумпени. Попитах ги внимателно, а те обясниха, че освен мен друг лумпен не виждали наоколо и извадиха палките… Абе, разбирам – искаха да отговорят на комплимента с комплимент, но и думите са достатъчни. Добре, че изведнъж отнякъде се появи телевизионен екип, та успях да се измъкна в суматохата. В този миг покрай мен мина голяма група яки момчета, предвождани от белокос мъж. Всички се дърпаха от пътя им и затова реших – тия няма начин да не са лумпени. Попитах ги, а те поклатиха глави и ме помолиха сам да си отговоря на въпроса. Докато се отдалечаваха, чух един да пита:
– Що не го млатна тоя, бе брато?
– Па знам ли? Оная репортерка зад него приличаше като да е от некоя западна медия, да не ме глоби шефът после? – сви рамене друг.

Пред парламента беше пълно с млади хора – едни интелигентни такива, направо приличаха на висшисти. Тук реших да почна малко по-отдалече и внимателно попитах - къде в София мога да намеря истински лумпени?
– Ей ги там, заседават отсреща – кимна едно момче към парламента – А за какво са ти?

Признах си всичко – че на село всички искаме да станем като тях и после да управляваме държавата. Момчето се разсмя, после ме почерпи една бира и обясни, че това било просто пропаганда и лумпените скоро не само нямало да управляват когото и да било, ами и съвсем щели да изчезнат. А после сподели с мен къде е истината.

…Седим си вечерта в кръчмата на Ченко Чеха – безработни, бедни и със скъсани дрехи. Хора сякаш извън времето на Европа – и мечтаем нещо изведнъж да се промени и ние да почнем да управляваме страната. Момчето ми обясни точно какви трябва да станем.

Другата седмица пак ще ходя до столицата – да проверя какво означава думата „олигарх”.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/