Нашите златни тикви

В петък сутринта бай Ставри излезе на двора, огледа внимателно кое как расте, а после въздъхна и се прибра в къщи. Там преброи остатъка от пенсията, отново въздъхна, облече якето си и тръгна към автобусната спирка.
В селото нямаше агроаптека, та се налагаше да ходят в града.

След като пообиколи пазара, бай Ставри се насочи към главната си цел – малка постройка с нарисуван агонизиращ колорадски бръмбар на нея. Влезе и извади списъка.
Докато продавачът слагаше нещата едно след друго на тезгяха, бай Ставри се загледа към рафта насреща. Син камък, зелен камък, философски камък…Последното не му говореше нищо и той се обърна към продавача:
- Абе, това пък за какво е? С какви вредители се бори, искам да кажа?
Човекът сви рамене.
- Честно – и аз не знам. Минават постоянно разни дистрибутори, оставят какво ли не… Плащаме им го ако се продаде. Това специално го донесе един брадат, малко чалнат такъв – викат му Алхимика. Я да видим какво пише на листовката…?
Но листовка нямаше, а само надпис – „Промоционална цена – 2 лв.” Без сам да е в състояние да обясни защо, бай Ставри купи и трите налични опаковки.

Следобед всяко растение получи необходимия си цяр, а после бай Ставри седна под ореха, запали цигара и извади единия пакет с философски камък. Повъртя го известно време в ръце, като все още не можеше да си обясни защо даде цели шест лева за нещо напълно ненужно. После обаче забеляза надпис с много дребни букви:
„Начин на употреба: Съдържанието на пакета се размесва с пет литра вода и се пръска след залез слънце. Ефектът настъпва след 3-4 часа. Съхранявайте на сухо и безопасно място.”
„Да бе, ама да бяхте написали и кое се пръска…Нейсе, за тиквите не съм ползвал нищо, ще го пробвам това – може пък да им станат по-големи семките…?”

Бай Ставри изпълни точно указанията, напръска с препарата, извади ракията и седна да гледа новините. После имаше „Предизборна хроника” и докато всеки участник обясни как точно смята да оправи България и какъв ще е резултатът от това – масов наплив на японци и скандинавци, търсещи работа у нас – три часа минаха. Тогава бай Ставри реши да отиде до тоалетната на двора (напомням, че страната все още не беше оправена както трябва, та имаше малки битови неуредици), а на връщане щеше да хвърли и един поглед на тиквите.

Само че когато го направи, нашият човек веднага изтрезня, а кръвното му подскочи. После той се върна към къщата и угаси всички светлини.
Но дори и в полумрака ясно се виждаше златният блясък на тиквите.

…До изгрев слънце успя да прибере всичко в мазето. Дребните пренесе, а едрите търкаля една по една, като се опитваше да пресметне колко злато е това.
Оказа се – много. Около обед дойде инкасаторският автомобил на банката и когато натовариха всичко, той клекна с около педя. А привечер дойде един друг автомобил.
- Виж сега, дядо – започна водачът на яките момчета – На тебе повече злато не ти трябва. И така вече си мултимилионер, обаче ако нямаш здраве - за какво са ти толкова пари? И за да не се спънеш случайно нощеска, давай бързо другите два пакета …

- Всички веднага на земята! Не мърдайте, ще стреляме без предупреждение!
И бай Ставри с изумление видя как от черешата наскачаха командоси, други се бяха скрили между зелките, а водачът на отряда нервно махна дрехите на плашилото от себе си. Иззад курника изскочиха двама, които доскоро човек можеше да види през ден по телевизията.
- Е, поредната ювелирна респектираща акция, браво… - ухили се единият - Дядо, имаш едно избираемо място от нас, носи препарата да почерпиш…И да знаеш – голямо добро правиш на България!

Месец по-късно депутатът Ставри Ставрев слушаше оплакванията на партийния им лидер:
- Умен човек излезе ти, бай Ставри – напръска тиквите и спечели петдесет милиона. А аз – да слушам разни съветници – събрах актива ни и им поръсих главите. Златни щели да станат, само умни мисли да раждат… Грънци!
- Нищо ли не се промени?
- Не, само дето почнаха да философстват повече…Ами да – то нали си е философски камък? Обаче ако бях взел тикви, щяхме да изкараме едни сто милиона…

Слушай, ти си богат човек и няма какво да си губиш времето по цял ден в парламента. Потърси го този „Алхимик”, а?
Да направим едно добро… на България.

Сделката

Когато окончателно се убеди, че този път няма да го поставят на избираемо място, бившият депутат Шантонерков реши да продаде душата си на дявола.

Естествено, подобна постъпка не се прави просто така; той се колеба почти половин час, през който се опитваше да си представи с какво друго би могъл да се занимава, ако не попадне в парламента. Мислено преброи дипломите, които си бе купил (или получил като подарък) за последните два мандата, но после си спомни данните за безработицата в страната (реалните, а не онези, които се декларираха пред европейските институции), въздъхна и отвори Гугъл.

Оказа се, че да извикаш дявола не било толкова трудно – заставаш точно в полунощ пред огледалото със свещ в ръка, пишеш с дамско червило по стъклото „666” и после нечестивият идвал приблизително като такси в пиков час. Шантонерков погледна часовника си – оставаха около два часа – извади бутилка уиски и чаша, тегли една на лидера на партията им (който редеше листите) и си наля…
…Усети се броени минути преди полунощ. Запали приготвената свещ, извади червилото и написа комбинацията. Почака няколко минути, но понеже нищо не се случваше, той за все случай започна да рисува и пентаграм…

– Е, стига де, стига – гласът се разнесе почти до рамото му и Шантонерков неволно подскочи. В стаята силно замириса на сяра, а Дяволът поклати глава и уморено се отпусна в близкото кресло – Каква е тая работа бе, не мога да им насмогна на колегите ти… Разбирам – избори – но защо все само на мен разчитате? Не можахте ли за толкова години да направите нещо да ви харесат поне малко хората?
Шантонерков бе готов да обясни някои тънкости на родната политика, но навреме се усети и реши да не се прави на по-голям дявол от оригинала. Затова само поклати глава.
- И искаш пак да те изберат?
- Ами… искам. Готов съм на всичко.

Дяволът го погледна с искрен интерес.
- На всичко? Виж ти… Е, добре тогава – за да попаднеш отново в парламента, трябва да платиш определена цена. В случая тя е – ще загубиш уважението на хората. Всички ще започнат да те смятат за непочтен и жалък тип, който е готов да целува и … за да го изберат отново.
- Няма проблем, да си мислят каквото искат.
- Но избирателите ще проклинат деня, в който са гласували за теб…
- Нека проклинат – да са мислили навреме. Това ли е всичко?
- По принцип да, но имам и по-добра оферта. Мога да уредя да станеш министър. Обаче цената…
- Цената няма значение. Съгласен съм.
- Чакай, бе човек! Не е толкова просто. Ще станеш министър, но всички твои близки хора ще те напуснат.
- И кое министерство ще получа?
- Те ще се отрекат от теб, а някои… не знам как да го кажа по-меко. Вероятно някои няма да могат да го преживеят. В буквалния смисъл, имам предвид.
- Та за кое министерство говорехме?
- Виж сега… - Дяволът въздъхна – Има си процедура. Длъжен съм да ти дам едно денонощие за размисъл. Утре ще дойда по същото време и ако още си съгласен…
- Обаче няма да предлагаш моето министерство на някой от колегите, нали? Впрочем, нищо не каза за душата ми – нея ще я вземеш ли или…?
- Каква душа у такива като теб бе… - разсмя се Дяволът, махна с ръка и изчезна в облак от сяра.

… Бутилката отдавна бе празна, навън почти се зазоряваше, а Шантонерков седеше в креслото и продължаваше да пресмята:
- Ще бъда пак депутат … обаче хората ще ме смятат за боклук… но пък ще си бъда в парламента. А може и министър да стана… но близките ми ще ме напуснат… и някои може да, такова… но аз пък вероятно ще получа някое по-добро министерство. А те ще ме напускат и мразят… Не, тук нещо не е както трябва.

И вероятно за хиляден път се запита – няма начин да е толкова просто, дявол е това, сигурно е заложил някакъв капан… Но защо не можеше да го види?