сряда, 20 март 2013 г.

Моля, споделете…?

- Ало, това нали е Телефонът на доверието?
- Да, същият. Моля, споделете проблема си и ние ще се опитаме да ви помогнем.
- Ами, ще помогнете вие… Да не сте магьосници?
- Не, аз лично съм дипломиран психиатър, но доколкото мога… Какво ви безпокои?
- Ще ми стигне ли нафтата?
- Имате предвид, че се отоплявате с течно гориво и се боите, че няма да изкарате до края на зимата?
- Не бе! Ще се паля, а имам само пет литра. Ще стигнат ли?
- Извинете, бихте ли повторили? В какъв смисъл ще се палите?
- В тоя, дето го дават по телевизията. Викат му „самозапалване”. Смятам да си драсна клечката утре на площада.
- Разбирам… Липсва ви внимание от страна на околните и по този начин искате да ги накажете, а също и да спечелите популярност. Малко като Херострат, обаче ако си спомняте историята, той запали друго…
- Не бе, докторе! Ще се паля, понеже съм отчаян. Нямам пари, нито жена, нито работа. Само един стар голф, от който източих последната нафта.
- Аз лично бих препоръчал бензин – по-екологично е – но във вашата ситуация… Обаче имайте предвид, че от изгарянето много боли. Дали не е по-добре да се гръмнете?
- Нямам пари нито за пистолет, нито за патрони.
- Е, да, вярно. А въже имате ли? Например, жена ви на какво простираше?
- На телта пред блока.
- Да, с тел не става – трябват клещи, може да се одерете и т.н. Но ако човек много го иска, все ще намери отнякъде едно въже… Обаче искате ли да се върнем малко назад? В смисъл – да поговорим за мотивацията ви.
- Нямам мотивация да живея.
- А, имате, имате, обаче е отрицателна. Вие не просто не искате да живеете, вие определено искате да умрете.
- Докторе, нещо не можах да схвана разликата.
- Не сте дипломиран специалист, затова. Няма значение. Значи, казвате – нямате пари?
- Никакви.
- Е, и аз нямам, обаче не се паля… То ако имах, сега щях да си седя в някой луксозен бар и да си пия уискито, вместо цяла нощ да разговарям с разни малоум… искам да кажа - да помагам на хората.
- Вашата работа не е ли доброволна?
- Да, бе – напълно. Обаче ако главният лекар научи, че не искаш да участваш доброволно… Малко е луд, знаете. Дългогодишното общуване с определен тип пациенти почва да си казва думата. Но мисълта ми беше – и аз нямам пари като вас. Ако не бяха извънредните дежурства, не зная дали щях да съм в състояние да си платя тока.
- На мен ми го спряха отдавна.
- Разбирам. Вероятно не сте циганин?
- Не, не съм.
- Е, нищо. Само не започвайте да се комплексирате, че трудно се лекува. Просто исках да отбележа, че на тях не им го спират.
- Не съм циганин.
- Жалко, щяхме да имаме един проблем по-малко. Всъщност, може би дори повече от един. Споменахте, че сте безработен, нали? Обаче май няма програма за насърчаване заетостта на мнозинството…
- Няма.
- Да, това с безработицата и парите е сериозен проблем, но според мен не си струва заради него да се палите. Ето, аз например имам работа, но ако ви кажа каква ми е заплатата, ще ми се смеете.
- Няма.
- А, те всички така обещават, но после се смеят. Няма да ви кажа.
- Но мен жена ми ме напусна.
- Щастливец! А моята не иска… Седи си в къщи и цяла вечер ми мърмори колко малко съм изкарвал, колко загубена била навремето да се омъжи за психиатър… Впрочем, тя и сега си е загубена, но това между нас. Няма как да й го кажа директно – двете с тъщата ме гледат като разярени лъвици. Добре че са дежурствата, че понякога направо не се издържа в къщи.
- Ами разведи се, бе докторе!
- Няма начин – апартаментът е неин. В къщи лудница, на работа лудница… Психодиспансер де, но все тая.
- А защо не си смените работата?
- Понеже съм на петдесет и пет години и разбирам само от психиатрия. Нощен пазач ли да стана? Пък то и там не плащат много.
- Но поне няма непрекъснато да се разправяте с луди…
- А, няма. На моите поне съм им свикнал – а знаете ли какво е на улицата сега? Но понякога нощем сънувам, че съм митничар – или поне депутат…
- Потискате мечтите си?
- Е, старая се да не ги оставям да станат прекалено натрапчиви, но е трудно. На моменти всичко ми изглежда толкова безнадеждно, че…
- Не си струва, докторе. Всичко преминава.
- За момента виждам само как преминава животът ми – тъжно и безсмислено. Впрочем, вие от какво се оплаквахте?
- Мислех да се самозапаля, но се отказах.
- Мен ако ме питате, подобна смяна на настроенията не е добър признак, но вие най-добре си знаете. Обаче май споменахте за някакви пет литра нафта?
- Да, тук са, в една пластмасова тубичка. Ако карате дизел, мога да ви ги подаря.
- А, не - аз съм на газ…когато мога да си я позволя. Но по-добре си запазете нафтата – от изгаряне наистина много боли. То и пистолет нямате…

...Обаче, дали все пак не бихте могли да ми услужите с едно въже?

вторник, 12 март 2013 г.

Пътят към Европа

Когато научихме, че за пореден път не искат да ни приемат в Шенген, всички направо подскочихме; а после се посъветвахме и решихме, че и нашето Горно Нанадолнище е длъжно да даде всичко от себе си за бъдещето на нацията. Тоест, да се огледаме и да променим всичко съгласно световните стандарти.

Започнахме с бизнеса. При нас той обхваща кооперацията и гумаджийницата на Бай Пешо. С кооперацията лесно – сложихме 40% жени в Управителния съвет (то добре че кмета има голяма рода), закачихме някой и друг мотивиращ плакат при кравите и въведохме дрес-код за доячките. Обаче спешно направеният одит в гаража на Бай Пешо разкри страшна картина – оказа се, че той нямал МИСИЯ! А за стратегия и политика по качеството изобщо да не споменавам. Та – поговорихме с човека, обяснихме му това-онова, помогнахме му – и след седмица на вратата на гаража вече бе написано с големи букви: „Да осигурим изконното човешко право на придвижване и пътешествия – чрез по-качествено вулканизиране на лепенките”.

После се сетихме, че не сме много добре и с езиците – както бе казал някой за едни други, говорим на немски (а също на английски, френски, испански и т.н.) само с конете си. Затова спешно организирахме в читалището вечерни курсове. Водеше ги Кирчо, който имаше в паспорта си черни печати от почти всички европейски държави. Резултатите не закъсняха – месец по-късно вече бе нещо обичайно да се чуе „О-ля-ля, какви гранд тикви са станали! Вундербар!” или „Уау, овцете пак влязоха в люцерната, карамба!”

Малко по-трудно бе с бездомните кучета – у нас псета под път и над път, всички да излезем, пак не можем ги излови. Но тук кметът се намеси и обясни, че важното било да създадем Дружество за защита – а то хайванчетата кой ще ги брои? Послушахме го, назначихме там булките и пратихме поздравително писмо на Бриджит Бардо.

Бяхме чували, че в Европа много държали на човешките права като цяло и на тези на малцинствата в частност. Ето защо регистрирахме Селски Хелзинкски Комитет (СХК), който там да… отчита дейност. Оглави го, естествено, Жоро Серсема – той беше известен с навика си все да наднича в чуждите дворове и да дава акъл на хората какво да правят. Тоест, бе дълбоко загрижен за съдбата на човечеството.

Отначало Жоро и хората му се съсредоточиха само върху правата на малцинствата и по-специално върху колибата на Манго (други в селото не се броят за малцинства или поне не се опитват да правят капитал от това). Та, оказа се – Манго бил безработен, т.е. – лишен от правото на труд. Някой се обади, че в кооперацията търсят човек да чисти обора, но Жоро веднага го скастри – значи, понеже Манго е циганин, най-мръсната работа все за него? Какво като нямал основно образование – някои шефки на агенции станаха с фалшиви дипломи, ама нали – за калинки може, а за прасе… тоест, за роми – не може?

Но нямаше как – търпяхме Жоро и глупостите му, за да не ни помислят в Европа за диваци и варвари. Обаче накрая той наистина прекали – поиска да поемем историческата вина, че преди пет години сме били обрали два бостана на съседното село. Е, вярно е, но пък малко преди това те ни биха на футбол с измислена дузпа, та – зъб за зъб, око за око. Но Господ си знае работата – отишъл Жоро при Манго да провери дали последният случайно не е лишен и от правото да посещава театър и балет – и се върнал без часовник. Е, може да го е загубил по пътя, кой знае – но часовникът беше „Ролекс”, като на владика, бяха му го изпратили от чужбина за добри резултати в защитата на човешките права. След тази случка усърдието на СХК видимо намаля.

Та – седим си сега в кръчмата и анализираме – индустрията оправихме, кучетата оправихме, малцинствата оправихме, жените оправихме (в смисъл на реализация де, някой да не си помисли нещо неприлично), езици научихме… Останаха само някои дреболии – една клечка да вземеш от гората, първо мушкаш нещо в джоба на горския, ако случайно оставиш колата си пред къщата на кмета, после я намираш изпотрошена, често нямаме пари дори за хляб, но в сравнение с всичко останало това не са толкова важни неща.

…Но покрай цялата тази кампания се случи нещо неочаквано – Ченко Чеха прекръсти кръчмата си на „Шенген” и вече не пуска в нея хора, които смятат да пият на вересия или да изпросят една цигара от някого.

Странна работа…

понеделник, 11 март 2013 г.

Неприлично предложение

Гледам хората, които протестират за работа и достойни доходи и неволно се сещам за една история, която един приятел ми разказа. Не мога да се закълна, че е истинска – а дали звучи достоверно, оставям на вас да прецените. Все пак, живеем в едно и също общество.

…Иван Иванов беше в средата на тридесетте си години, преуспяващ собственик на фирма за промишлен дизайн. Дали беше усет или просто талант, но докато конкурентите му се молеха за поръчки, той можеше спокойно да си позволи да върне клиент, усмихнато свивайки рамене- съжалявам, но просто нямам повече ресурс… Естествено, разработките му се плащаха много добре и това се виждаше веднага – луксозен офис, скъпа кола, дрехи от избрани бутици – всички символи на успеха бяха налице.

Но в един момент господин Иванов осъзна, че това с отказите е нещо доста деликатно – някои клиенти го възприемаха просто като опит за вдигане на цената. Други се обиждаха, а нашият бизнес елит е доста отмъстително племе, та… И Иванов реши, че трябва да разшири щата си.

Новото работно място предполагаше светоусещането на жена – и той реши да назначи именно такава. До момента негов принцип бе да търси служителки на неговата собствена възраст – с пораснали деца и видели достатъчно от живота, за да оценят предлаганата им възможност. Но този път нещо се обърка; на конкурса се яви току-що завършила студентка и успя да го впечатли с мисленето и идеите си. Така във фирмата се появи Мая.

Отначало Иванов я възприемаше с леко подозрение – сякаш вътрешно се боеше, че момичето утре може да се яви на работа с афроприческа или да доведе булдог със себе си – а във фирмата не се ценеше точно такъв вид креативност. Но Мая се държеше нормално, успя да намери общ език с колегите си и да стане част от колектива. Иванов въздъхна облекчено и се успокои.

Три месеца по-късно се наложи да бъде променен срокът на един проект – към скъсяване, естествено. Клиентът бе човек, на когото не можеш да говориш за недостиг на ресурси, а и плащаше добре. Както може би вече сте се досетили, разработката се водеше от Мая.
Десет минути преди края на работното време Иванов звънна на момичето и го помоли да изчака малко. Когато всички други вече си бяха тръгнали, той влезе в стаята й.

– Мая, съжалявам, но се налага да останеш още час или може би два… Ще бъде подходящо заплатено. Имаш ли нещо против?
Момичето го погледна внимателно и поклати отрицателно глава. Иванов въздъхна облекчено и продължи:
- Сега ще ти обясня защо се налага това оставане…
Мая го прекъсна:
- Няма нужда. Досещам се.
Иванов повдигна въпросително вежди.
- Сега ти, шефе, ще започнеш да ме сваляш, обаче…
Иванов за миг забрави за разработката и отвори уста категорично да отрече, но Мая продължи:
- …обаче аз съм съгласна. Точно мой тип си, няма проблем.
Иванов пое дълбоко въздух.
- Виж, Мая… Това е някакво недоразумение. Просто искам довършиш този етап от проекта, за да мога утре да го изпратя на клиента и…
Момичето го гледаше невярващо. Иванов продължи:
- Естествено – както споменах преди малко – времето ще ти бъде заплатено като извънреден труд. А ако клиентът го хареса…
Тук обаче Мая го прекъсна почти с писък:
- Искаш от мен да РАБОТЯ? Да стоя цяла вечер тук и да се блъскам като луда? Как ли пък не! Понеже съм нова във фирмата и – нали – да влача като магаре хомота…
- Като вол – поправи я механично Иванов.
- Няма значение както какво! Толкова ли приличам на балама…?
Иванов не отговори, а просто се върна в стаята си и направи нещо, което не бе правил от години – сипа си едно уиски. В този момент чу захлопването на външната врата на офиса.

В края на месеца Мая бе освободена от фирмата, за облекчение и на двете страни. Проектът бе завършен от друг.

…Гледам протестиращите по улиците и пак се сещам за безсмъртните думи на класика – разни хора, разни идеали… Но приятелят ми може и да си е измислил историята, макар че...кой знае.

Обаче вече не назначава току-що завършили, в това поне съм сигурен.

неделя, 3 март 2013 г.

Зимата на нашето недоволство

Снимка от Snimki.beИдва оня ден Минчо в кръчмата – точно преди Ченко Чеха да я затвори – и вика: хайде да протестираме. Много било актуално в момента, по телевизията само това давали, щели сме да се прочуем и тъй нататък. Ние на пияна глава веднага се съгласихме, но попитахме – а срещу какво?

Минчо каза, че другите протестирали срещу високите сметки за тока. Добре де, но ние от началото на зимата не плащахме почти нищо –Киро Тракториста скъса главния кабел, който захранваше селото и никой не дойде да го поправи. Пускаха ни ток само от резервната линия на кравефермата – и то само нощем, след като кравите заспят. Обаче то с няколко сериала по телевизора колко ток ще изгориш?

Тогава Минчо предложи да протестираме против Ченко Чеха – той се явявал един некоректен пиворазпределител. Купувал бирата от производителя на една цена и ни я продавал на друга, трупайки по този начин огромни печалби. Освен това формирал някакъв „микс”. Това много не го разбрахме, та се наложи допълнително разяснение – Ченко калкулирал в цената на бирата и загубите си от непродадена лимонада, а също някаква „зелена” съставляваща – вероятно, ментата. Та -предложението бе да национализираме кръчмата на Ченко Чеха и да си пием евтино на воля. Стори ни се разумно и се съгласихме.

На другия ден излязохме на протест на мегдана, като за да покажем независимост от монополиста всеки си носеше по нещо домашно за пиене. Когато понаправихме главите, се появиха нови искания.
„Не само кръчмата – и мандрата да национализираме! – викаше дедо Стойко Партизанина – Да живеят Бати Сергей и Митко Бомбата!”
Поискахме оставката на ръководството на Агенцията за приватизация.

„Мандрата може да почака – възразяваше Ванко – Първо трябва да оправим образованието, че като завърши синът тук, да го приемат в гимназията в града, после в Оксфорд – да се изучи детето и после да се върне на село да стане председател на кооперацията.”
Напомниха му, че ако не е онова старо вино в избата му и половин стадо агнета, синът му нямаше и пети клас да завърши. „Е, да де, нали и аз това казвам – съгласи се Ванко – образованието ни е за никъде”.
Поискахме оставката на министъра на образованието и за всеки случай – на ръководството на БАН.

Друг предложи да изгорим тефтера с вересиите на Ченко и това веднага бе прието.
Поискахме оставката на шефа на пожарната, за да им отвлечем вниманието и да не дойдат да гасят.
„Да има гражданска квота в управлението на държавата” – намеси се Минчо (това вероятно го беше чул по телевизията). Ние обаче му напомнихме, че сред нас граждани няма и следователно – полза никаква. Затова записахме, че искаме селска квота, което впоследствие бе подкрепено и от протестиращите на много други места.

Не бяха отминати и проблемите на здравеопазването – отчетено бе, че фелдшерът редовно се напива с ракията, която всеки му носеше по време на преглед и по този начин населението не получава полагаемите му се медицински грижи.
Поискахме оставката на ръководството на НЗОК.

В този момент на мегдана се появи господин Делиев, кметът на селото ни. Минчо му връчи тържествено списък на нашите искания.
Делиев понамести очилата си, прочете написаното и поклати глава:
- Пропуснали сте най-важното… А защо не поискате и данък „простотия”?
Стори ни се разумно и се съгласихме. После Ченко отвори кръчмата и обеща съвсем сериозно да потърси варианти за намаляване цената на бирата. Това ни устройваше и протестите бяха прекратени…
…До след месец, когато се оказа, че всичките ни доходи не стигат за покриване на новия данък.

Оставката на Делиев обаче никой не я поиска. То с другите лесно – много са далече, а кметът си е тук – коли, беси и изобщо… харесваме си го.


За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/