неделя, 16 декември 2012 г.

Вместо тиймбилдинг

Допускам, че някои от читателите на този блог са се сблъсквали на работното си място с интригантство; и тогава – въздишайки – са си казвали – „абе такива сме си ние, българите – калпав народ!”. Хайде обаче да анализираме проблема и проверим народопсихологията ли ни е виновна – или нещо друго.

Колкото и да говорим за „авторитарен”, „демократичен”, „иновативен” и незнам какъв още мениджмънт, ние всъщност визираме подхода към решаването на проблемите. Това няма нищо общо с типа на управление. Той може да бъде само два вида – нека ги наречем условно „респект към личността” и „респект към правилата”. За да онагледя разликата, ще илюстрирам с два примера.

Компания, управлявана на принципа на „респект към личността”, много прилича на хайдушка чета. Лежи си войводата на тревата, пийва си руйно винце и си хортува с байрактаря. Когато огладнее, войводата се приповдига, оглежда се, забелязва Иван и му нарежда да заколи агне и да го опече. Ако обаче по-наблизо се е оказал Стоян – той ще свърши работата.
Ако беше така само с агнето – как да е. Обаче на практика войводата решава по същия начин за всичко – и хайдутите знаят това. Ето защо когато има да се свърши нещо неприятно, всеки гледа да не се мярка пред очите на шефа.
Бие ли се смело четата (това, за което всъщност е създадена)? Определено. Дори проявява чудеса от героизъм. Друг е въпросът, че с подвизи се влиза във фолклора, но реалният резултат от него често е повече от съмнителен. Но има и далеч по-сериозен проблем.
Четата се бие, докато убият войводата. После тя престава да съществува, понеже няма установени нито йерархия, нито правила, не е ясно кой има право да командва отсега нататък, а под писъка на куршумите избори трудно се правят. И резултатът е винаги един и същ – кой накъдето му видят очите… Няма я личността, няма го респектът, всичко е хаос.

Компания, управлявана на принципа на „респект към правилата”, прилича на армия. Спомнете си Древния Рим – след убийствен поход легионът спира и веднага започва да строи лагер – и всеки знае какво точно трябва да направи. Ако случайно е прекалено изморен или просто не е в настроение да копае ров – следва сурово наказание. При това никой не гледа дали вчера си бил герой или колко варвари си изтрепал през годината – сега трябва да копаеш. Правилата са такива, няма как.
(Впрочем, правилата се спазвали строго и по време на бой – благодарение на тях римската армия придобива прословутата си съгласуваност и праща в историята „непобедимата” фаланга на Александър Македонски… )
В армията е ясно кой на кого се подчинява и това не търпи тълкувание, нито пък се правят изключения понеже някой бил много талантлив или племенник на някого си… Ако убият командира, ясно е кой го заменя. Може да унищожите половината от една добре обучена армия – и другата половина ще продължи да се бие, все едно нищо не се е случило. Е, зависи и от мотивацията, разбира се.

Предимствата на компания, управлявана на принципа на респекта към правилата, са очевидни – ако закъснееш за среща, знаеш точно какви ще бъдат последствията. Дали шефът е в настроение или не няма никакво значение. Ето защо ти предварително може да прецениш готов ли си да платиш съответната цена и да промениш съответно организацията на деня си. (Със сигурност мога да предположа, че не можеш да си позволиш да платиш цената – ако мнозина почнат да го правят, правилата веднага ще бъдат променени – но и ясно оповестени).
И все пак повечето компании у нас се управляват на принципа на респекта към личността. Причините за това са много, ще изброим само най-важните от тях:

1. Скрити комплекси на управляващия :
Има такъв виц: „Бъдете пълен отличник в основното училище, много добър в елитната гимназия, прилежен студент в университета – и след дипломирането може да разчитате на интересна и добре платена работа във фирмата на оня ваш съученик, когото непрекъснато гонеха от час в основното училище и едва успя да завърши СПТУ…” За съжаление, точно така е – голяма част от нашия – особено дребен и среден - бизнес е оглавен от случайни хора. Всяка нощ те сънуват, че контролът им се изплъзва – и затова на следващия ден преднамерено унижават подчинените си, за „да си знаят мястото”. Духовната нищета на подобни личности понякога взема наистина анекдотични размери – през 90-те години един собственик на малка фирма отне служебните мобифони на подчинените си и парализира дейността на компанията. Не ставаше дума за пари – всички бяха на „сити” – тарифа. Не – просто негов партньор (на същия акъл!) отбелязал след една среща, че когато пред всеки има мобифон, не се разбира веднага кой е шефът. Тогава не всеки можеше да си позволи мобилен апарат, та…

2. Правилата не отговарят на реалностите
Бай Иван закъснява за работа вече за втори път през този месец. Съгласно Вътрешните правила на фирмата подлежи на уволнение. Обаче… Собственикът, господин Иванов, много добре знае, че за тази мижава заплата друг стругар няма да намери. Ето защо той започва вика за очи – а после обръща всичко на шега – „абе, няма ли най-накрая да свърши тази кайсиева ракия, че да почнеш да ставаш навреме,,,”. Работниците се смеят, инцидентът е изчерпан, впоследствие обаче е овикано онова младото момче, организаторът на производството – защо не е работило с хората, защо не е обяснило на бай Иван отговорностите му и т.н…

3. При добре работещи правила ръководителят се чувства „излишен”
Това е нещо, което винаги ми е било трудно да разбера. Аз винаги съм се опитвал да настроя системата така, че да работи сама – и да оставя за себе си само контролните функции. Имал съм колеги обаче, изпитващи перверзното (в смисъл на мазохизъм) желание да бъдат будени по пет пъти на нощ, за да им се докладва, че звукът на компресора се променил, но човекът от поддръжката вече бил извикан… Подобен близък контрол има смисъл когато обучаваш нов екип, но впоследствие е повече вреден, понеже стимулира хората да не поемат отговорност. Така де – защо да вземам аз решение, както мога да събудя шефа? И в много фирми това се отчита като героизъм от страна на шефа – горкият, не може да мигне, решавайки проблемите – вместо като чист идиотизъм.
Възможно е и тук да действа механизмът от точка 1 – ако не съм аз да им кажа какво да правят – загубени са. Значи, аз съм най-умният, най-значимият, най-, най-…

4. Ръководителят не е готов сам винаги да спазва собствените си правила
Да бе – наредихме да се изключват телефоните по време на оперативка – но ако ме потърси някой от Борда на директорите? Или важен партньор? Останалите около масата най-много да ги потърси жена им – да пита какво да сготви довечера. Но мен…
Само че ако едно правило важи за Иван, но не и за Иванов – това не е никакво правило. Достатъчно е да посетите някоя производствена фирма и да видите как работниците до машините са със специално облекло, а мениджърите или директорът се разхождат в цеха, облечени в скъпи костюми – и може да не питате за правила. В краен случай шефовете трябва да са с манти – но не само когато посрещат репортери.

Изобщо, да управляваш да базата на респект към личността е приятно и удобно – затова мнозина го правят – и дори постигат известни успехи. Но да говориш за визии, мисии и да мечтаеш да станеш лидер на международния пазар при подобна организация е доста неуместно.
Основните проблеми на този вид управление са два – липса на обратна връзка и невероятно интригантство във фирмата. И ако първият може да бъде компенсиран донякъде от личността на управляващия (да успее да си наложи да не реагира остро на неприятните истини), то интригантството е бомбата със закъснител.

Спомнете си началото на статията – защо българите са интриганти? Понеже управлението чрез респект към личността създава среда, в която това е изгодно.
При правилата – и да информираш, знае се какво ще последва. Нарушено е правило еди кое си, виновният получава полагаемото му се наказание, ти си доносник, но не и интригант.
Интригант ставаш, когато нарушението (и респективно наказанието) зависят от субективни фактори – най-вече от настроението на шефа. Тогава можеш да избереш подходящия момент (например точно след като шефът е научил, че конкурентът му си е купил по-скъпа кола от неговата) и да подметнеш, че Петров се оплаква от размера на заплатата си. Не, не е споменал цифри, но видите ли, било му трудно да живее с толкова пари…
Строго погледнато, Петров не е нарушил никакво правило и във фирма с респект към правилата или нямаше изобщо да реагират (почти сигурно), или щеше да последва кратко разяснение какво се нарича „пазар на труда” – и толкова. Обаче при оня, с по-евтината кола…

Ето защо винаги съм твърдял, че всички тиймбилдинги и прочие такива са просто едно леко разтоварване от действителността, но не изграждат екип. Нищо че организаторите им четат все по-дебели книги, отварят „комуникационни канали” и помагат на Иван да разбере, че колегата му Петър от съседното бюро го топи пред шефа поради дълбока неизживяна травма от детството – когато бил в забавачницата, веднъж не си изял кифлата и Мимето го обадила на другарката… Когато научи за кифлата, Иван се просълзява, прегръща Петър и двамата удрят по една гроздова. С което целта на тиймбилдинга е постигната.

…Колективът ще бъде в плен на интригите, докато начинът на управление прави това изгодно. Никакво ядене и пиене няма да променят нещата, ако не се премине изцяло към респект към правилата. Но това пък ще остави без хляб доста хора (освен да дават консултации, те друго не умеят и ще умрат от глад), ще намалее оборотът на заведенията и хотелите и изобщо животът ще стане по-скучен.
Понеже някакси не върви просто да си кажем – хайде да отидем да хапнем и пийнем някъде, да се отпуснем малко. Много балкански звучи. Друго си е да обявиш, че изграждаш екип.

Но щом е съчетано с добре заредена маса – лошо няма.

понеделник, 3 декември 2012 г.

Тиймбилдинг - 5 (3)


Георгиев попадна в стая с четири легла; това в ъгъла беше свободно. На останалите три лежаха двама Наполеоновци – един император и една паста – и Пешо от Марс. Като обясни той самият, марсианците го отвлекли, но после той успял да избяга с най-голямата им тайна и сега те го търсели навсякъде. А тайната бил готов да разкрие срещи три литра гроздова, но само на президента или в краен случай на премиера. Георгиев поклати глава, съблече се, глътна задължителния халоперидол и заспа.

Стефанов се случи в една стая с Фреди Крюгер, Хищника и Брат Марио. Първият всъщност бе учител и веднага обясни на търговския мениджър, че в живота на всеки човек имало четири етапа: първият, когато се боиш от Фреди, вторият – когато вече не се страхуваш от Фреди, третият – когато тия келеши те дразнят толкова, че се надяваш Фреди да изскочи отнякъде. А в последния ти самият ставаш Фреди…
Хищникът си лежеше кротко в очакване на следващото утро, когато отново щеше да се качи на дървото в двора и да чака идването на Шварценегер. Последният обаче явно се боеше, та вместо него се появяваха санитарите и с помощта на дълга стълба го сваляха. Хищникът приемаше съдбата си безропотно и се прибираше да спи, като на следващия ден всичко се повтаряше отново. Когато валеше, той не излизаше, понеже знаеше, че водата пречи на терморецепторите му – или просто не искаше да се мокри.
Брат Марио в миналото бе работник в градското ВиК, но веднъж, точно преди Коледа, влязъл да поправи нещо, а единственият люк останал отворен. Докато той си работел под земята, до люка спряла фадрома, карана от особено съвестен шофьор. Той забелязал зеещия отвор и дори посегнал към люка да го намести обратно, но после това му се видяло прекалено сложно; ето защо просто запушил отвора с кофата на фадромата и се прибрал в къщи на топло.
Върнал се на втори януари, а когато човекът отдолу излязъл, вече бълнувал само за костенурки, хапещи цветя и гъски с брони – и търсел гъба да я смачка с крак. Наложило се да бъде доставен директно в Центъра, където в момента опитната ръка на доктор Пиперков го водела от ниво на ниво.

Петрова попадна в двуместна стая с известната Маг Айше (не зная думата да има женски род), която правеше магии за любов и разваляше такива, при това черни, бели и цветни, а напоследък дори и 3D. Освен това гледаше на ръка по телефона, правеше ирисова диагностика по Скайп и лекуваше рак и спин с билките, които успяваше да набере в парка. По едно време дори бе почнала да предсказва бъдещето, но се замеси в едни футболни прогнози, та се наложи няколко яки момчета да й обясняват законите на пазара. Маг Айше схващаше бързо и започна да прогнозира резултати от избори – там обаче нямаше търсене, понеже никой не го беше еня, а главните действащи лица и така си знаеха колко балами могат да излъжат. Но в останалите направления бизнесът процъфтяваше, докато един ден не дойдоха полицаите и великият маг трябваше да избира между следствения изолатор и Центъра на доктор Пиперков. Последният категорично надделя и сега Айшето за очи повтаряше на всички, че била преродената Клеопатра, докато шумът в медиите поутихне.
Тя се оказа фенка на „Шестограм”- а, който Петрова водеше след втория тиймбилдинг и я прие като сродна душа. После двете заедно хвърлиха един боб, за да разберат какво ще има утре на закуска.

Тримата мениджъри се видяха на следващия ден в градината на центъра и Петрова предложи да изготвят екшън-план за бягство. Георгиев поклати глава:
- От какъв зор? Да скитаме пак по шубраците? По-добре да си полежим тук една седмица, докато свърши обучението, а после полека по фасадата, по фасадата…Жалко че онези от ТБПТ ни взеха мобилните телефони – можех да пусна навигацията да разберем поне къде сме.
- А ще се правим ли на луди? – Стефанов обичаше точните инструкции.
- Е, няма как… Иначе може да ни изпишат. И виж там, припомни си имената на няколко немски футболисти, ако почнат да питат кой ни е пратил, как се казва командирът ни…Сещаш ли се за някого?
- Мехмет Шол.
- Този не става.
- Клинсман?
- Добре. Значи командир ни е бил Юрген Клинсман. Добре де, останалото ще си го измислите сами. Да му мисли Пиперков, че не знае какво го чака…

А Кънчо Пиперков наистина мислеше. Макар че разчиташе основно на халоперидола, той обичаше да залага на иновативни подходи, ето защо прати бай Станчо да донесе две немски униформи от читалището на близкото село – там понякога любителите играеха партизански пиеси по празниците. Санитарят беше бивш старшина и макар малко дебилен (непрекъснатото общуване с пациентите си казваше думата), иначе бе много изпълнителен.
Докторът навлече униформата и въздъхна – какви жертви се налагаше да прави за доброто на пациентите… но нямаше как. За да спечели доверието им, те трябваше да се почувстват в позната среда – тази на въображението им – и да се отпуснат.

(Ако на някого подобни теории се сторят откровено идиотски, съветвам го да се срещне със съвременен български психиатър на живо. Тридесет лева къде не си ги дал, а преживяването е незабравимо.)

Та – доктор Пиперков закачи един постер от „Великият диктатор” на стената на кабинета си и прати бай Станчо да доведе Георгиев.
Оперативният мениджър пристигна ухилен до уши и още от вратата се изпъна ръка и изкрещя:
- Хайл Хитлер!
- Хайл! – скочи и Пиперков, но се удари в ръба на бюрото и изохка – Заповядайте, капитане.

Георгиев кимна, седна на креслото отсреща и извади цигара. Запали я с особено наслаждение, осъзнавайки, че дивотиите на Евросъюза изобщо не касаят един закоравял фашист. Докторът го изгледа с искрена завист, а после измъкна електронен вариант. Георгиев се престори на учуден.
- Е, знаете как е… - въздъхна Пиперков – Война, тютюнът не стига. Фронтът е с предимство.
Оперативният мениджър важно кимна и започна да си подсвирква Вагнер. Беше трудно и той мислено прокле фюрера, че не е бил фен на Милко Калайджиев например. Докторът скришом надзърна в записките си.
- Така-а… Капитан Ханс Клос, казвате. Звучи ми някак познато.
- Това е оперативен псевдоним – обясни Георгиев, като вътрешно се превиваше от смях – Истинското ми име е Михаел Шумахер.
- Аха, разбирам – кимна докторът и мислено си отбеляза да не оставя повече ключовете на таблото на уазката – Та, значи, Мишо… извинете, Микаел… Пратиха ви тук да разрушите това-онова?
- И да убия този-онзи – допълни Георгиев.
- Е, да, то без това не може… А? Кого смятате да убиете?
- Ами мисля да почна с известни комунистически лидери… или социалистически…каквито намеря.
- Звучи разумно – докторът знаеше, че с луди не се спори – А защо, все пак?
- Понеже се борят против капитализма.
- Кой бе, те ли? – възкликна възмутено Пиперков, но се усети навреме – капитанът имаше предвид една съвсем друга епоха – Да, борят се. Бива. Аз дори с удоволствие бих ви дал един автомат, но знаете – война е, всичко отива за фронта.
- Няма проблем – махна с ръка Георгиев – В Германия изкарах нацистки курс за нинджи. Ще ги убия с голи ръце.
- Да, да, разбирам – промърмори Пиперков, докато си записваше – „нинджи, иска да убива с голи ръце, потенциално опасен, да внимавам и да гледам Станчо да е наоколо” – А какво смятате да разрушите?
- Мога да взривя някоя църква например…
- А, недейте – комунистите ще се обидят. Църквите са тяхно амплоа.
- Или летище…
- Обаче няма. Но вие не се разстройвайте – скоро ще построим и тогава…А засега си пийте хапчетата и почивайте. Ако искате, утре можем да обсъдим Ницше?
- Не искам – призна си Георгиев – Аз съм от оперативния сектор и имахме повече практика. Но ако желаете, да отидем да взривим някой мост?
- Веднага – щом ги построят – съгласи се докторът – Десет години вече чакаме, но парите все изчезват накъде.
- Вие само ми кажете кого да убия – и всичко ще се оправи – Георгиев стана и тръгна към вратата, където го чакаше бай Станчо – Иначе много още ще чакате. Хайл Хитлер!
- Хайл – промърмори докторът, а когато врата се затвори, добави – Абе, то Терминатора да си, пак не можеш да изтрепеш и половината от хайдуците, а той – нинджа… Пий си там халоперидола и чакай Евросъюза да ни оправи. Фашистка му работа…

Разговорите с другите двама мениджъри преминаха в по-спокоен тон. Стефанов разказа за немските култура и изкуство, които трябвало да спаси от червените варвари. Той обаче настоя, че наистина се казва Щирлиц и искаше да убива само хора, които постоянно разказват вицове за него. Впрочем, обеща да удуши и едни пишман кинодейци, които оцветили някаква класика. Но иначе беше спокоен, дори два пъти изпя „Дойчланд юбер алес”, та когато накрая бай Станчо го отведе, самият доктор глътна един халоперидол.

Петрова просто разказа за тайната експедиция на нацистите в Тибет и по едно време на Пиперков дори му стана интересно. Но тогава главната счетоводителка обясни, че смята да изкопае тунел тук в района, за да открие посланието на извънземните – с което си заработи халоперидола и бе пратена в стаята си.

В стаята на Георгиев се водеха разгорещени спорове – пастата ли е кръстена на императора или обратното - който почти излизаше извън контрол. Ето защо се наложи оперативният мениджър да се намеси и да обясни на единия, че ще го прати на остров Света Елена, а на другия – в хладилника, за да не се развали. Наполеоновците веднага утихнаха, но малко по-късно Георгиев чу шепота на Гошо:
– Вече са тук, видях ги.
– Кои? – промърмори Георгиев.
– Марсианците – обясни лудият – Видях им летящата чиния през прозореца.
– Аха. Е, какво пък – казвай тогава голямата тайна?
– Ти президент ли си?
– Не – призна Георгиев – Само оперативен мениджър.
– Няма да ти кажа тогава – отряза го Пешо и се върна на леглото си.

В четвъртък на Георгиев взе да му писва и той позволи на доктора да го убеди, че не е немски офицер. Какво пък – на следващият ден трябваше да бягат, понеже щеше да дойде самолетът на ТБПТ.
Ето защо се споразумяха, че Георгиев е просто командос. Пиперков мислено се поздрави за успеха, макар че вътрешно малко съжаляваше – всички известни комунисти… или социалисти… ех!
Но професионализмът надделя и когато оперативният мениджър напусна стаята, бай Станчо получи нареждане да вземе униформата и заедно с тази на собствения му гръб да ги върне на читалището.

Призори оперативният мениджър отвори прозореца и по фасадата отиде при Стефанов.
– Хайде! – изръмжа Георгиев – Време е да си ходим.
– Аз съчиних нова песен – похвали се колегата му – „Бяла линейка ме преследва в живота”…
– Ще ми я изпееш по пътя. Хайде да измъкнем и Петрова.

Десет минути по–късно тримата стояха пред оградата на Центъра. Тя обаче завършваше с бодлива тел в горния си край, а подобно нещо при отец Шаолиний нямаше.
– Е, сега ще си стоим тук, докато наистина се побъркаме – проплака Петрова – Момчета, направете нещо!
В този миг се чу страхотен трясък и половината ограда се срути под тежестта на огромно сребристо тяло. Когато прахът се разсея, те видяха как една врата се отвори и от нея се спусна дълга стълба. По нея слязоха две зелени човечета. Първото разпери дружески ръце:
– Привет, земляни! Да се виждали наоколо Пешо…?

Бай Станчо караше по тесния път и си подсвиркаше. Забеляза стареца в последния момент и едва успя да спре.
– Абе дъртак, ти кьорав ли си? – извика той и избърса лицето си с ръкава на немската униформа – Аман от дебили наоколко!
По лицето на Бай Тодор се разля щастлива усмивка:
- Другарю фашист… Откога те чакам.
- Какво? Ей, като ти светна един по чутурата!..
Но старецът вече не го чуваше, а само махна на кучетата и те застанаха зад гърба на старшината. Едва тогава Бай Тодор се наведе и вдигна от земята пушката си.
- Да вървим, другарю фашист. Толкова неща има да си кажем… - и продължи да се усмихва.

- Тук някъде беше – гласът на пилота изобщо не звучеше уверено - Има едно изоставено селскостопанско летище, да кацам ли?
- Давай – кимна инструкторът – все ще намерим някого от местните и ще попитаме. Няма как нашите хора да са останали незабелязани.
Малко по – късно бяха вече на земята. Излязоха от самолета и поеха по тесния път към предполагаемото близко село.

След десет минути ги настигна уазката. Инструкторът размаха ръце и тя спря. Вратата на шофьора леко се отвори.
- Да помогна с нещо? – любезно попита мъжът.
- Абе търсим тука едни… двама мъже и една жена. Трябва да са се появили преди около седмица.
- Облечени като диверсанти? В смисъл, като парашутисти?
- Да, да, точно така.
- А вие откъде ги познавате?
- Ние ги спуснахме по въздуха.
Мъжът се огледа – наоколо не се виждаше никакъв самолет. После се замисли за миг и кимна:
- Качвайте се, ще ви заведа където трябва. Впрочем, да ви се представя – доктор Кънчо Пиперков.
А после въздъхна и потегли, мислейки си – заради това проклето еврофинасиране май още дълго ще ходя сам да си търся пациентите из горите… Но пари са това, няма как.


Тримата мениджъри бяха заели почти цялата задна седалка на автобуса за София и небрежно си подаваха една бутилка с уиски. Отначало мислеха да си я разделят поравно, но после Георгиев и Петрова настояха колегата им да изпие повече – никой не знаеше кога ще дойде пак Иван Степанович и не искаха отново да гълтат халоперодол.
Така че Стефанов надигаше бутилката, а после започваше:
- Бяла линейка ме преследва в живота… – и гласът му отекваше в целия автобус за огромно удоволствие на шофьора, който вече бе звъннал на трима колеги да се похвали, че е чул нова чалга.

…Всяка професия изисква и някои допълнителни умения – и тази на търговския мениджър не прави изключение. Човек просто трябва да се упражнява да пие.
Както се казва – тежко в учението, леко в боя.

(край)

Тиймбилдинг - 5 (2)


– И така, другари фашисти – започна Бай Тошо – Разкажете сега каква е задачата ви?
Тримата мениджъри седяха вързани на една черга в другия край на стаята.
- Вие май не ме разбрахте – ако упорствате, ще има пролетарски съд. Впрочем, може и да няма - направо ще ви гръмна и…

Георгиев реши повече да не изпитва съдбата:
- Всичко ще си кажем, но…много ме боли главата. В самолета през цялото време ни пускаха речи на Хитлер. Ще ми припомните ли коя година сме сега?
- Четиридесет и пета - поясни дядото – Народът победи, но все още неокончателно. Току отнякъде изпълзи змията на капитализма… или я пуснат с парашут…Та?
- Трябваше да разсипем страната – обясни Георгиев.
- Е, знаех си… А може ли така, малко по-точно?
- Ами - аз трябваше да унищожа здравеопазването – призна си оперативният мениджър – Да организирам някаква хайдушка банда, която вместо да мисли за хората, само да поощрява крадците и некадърниците…И да повишава цените на лекарствата.
- Е, колега, не така за Здравната каса… - промърмори Стефанов, но старецът насочи дулото към него.
- Аз, такова – трябваше да унищожа образованието – бързо започна търговският мениджър – Да събера в училищата хора, които мразят и себе си, и децата – и да ги оставя да правят каквото си искат. А в университетите да се купуват изпити и когато завършат, студентите да стават пазачи.
- Ти си бил голям изверг бе! – възкликна Бай Тошо – А другарката?
- Аз съм по културата – изтъкна се Петрова – Трябваше да я унищожа. Да направя „театър” неприлична дума, а кръчмарската музика да се лее навсякъде. И да организирам гей-паради.
- Това пък какво е – недоумяващо попита старецът – Фашистки паради на площада?
- Не, онези…Дето уж са мъже, а искат да бъдат жени…Да минават през града по долни гащи и да си въртят онова, дето се сяда на него…
- Пфу, срамотия! – възкликна старецът – За това ли се борихме? И тримата заслужавате ей-сега да ви разстрелям, но… Чини ми се – лъжете ме нещо. Това, дето го разправяте, никога не може да стане. Това са бълнуванията на вашия луд фюрер, но тук, в България…
Този път и тримата мениджъри въздъхнаха едновременно.
- Добре – кимна старецът – значи не искате да кажете истината за задачата си. Ами тогава сега ще ви донеса малко попара да хапнете, после поспете, а утре пак ще говорим. Е, ако не говорим, ще се гърмим - вие решавайте. И без глупости – Бати Сергей остава да ви пази…

– Дядката е луд за връзване – обади се десет минути по-късно Стефанов - И не ми казвайте, че е от хората на Рафтингова – няма да повярвам. Прекалено е реалистичен.
– И аз мисля, че нещо се обърка – подкрепи го Петрова – Вярно че в ТБПТ не са съвсем редовни, но чак толкова… Мислите ли, че наистина ще ни разстреля?
– Вероятно – промърмори Георгиев – „В името на народа” и т.н. Но после, разбира се, ще ни реабилитират – посмъртно. Абе, Стефанов, като не можеш да пиеш, защо си станал търговски мениджър…?
– Няма да давам обяснения на всеки срещнат фашист – отряза го колегата му – Хайде да спим.
– Гуте нахт – въздъхна Петрова.

- …Не съм чувал за никакъв Синдикат на пленените фашисти – почти проплака старецът – Видяхте тук един прост човек и – хайде сега да го излъжем...
- Понеже живееш изолирано от обществото – обясни спокойно Стефанов – Заради такива като теб ще излезе лошо име на България.
- Европа ни гледа – напомни Георгиев.
- Ама вие сте фашисти бе!
- Всяка дискриминация, базирана на религиозни или политически убеждения… - цитира по памет Петрова.
- И нямахме оръжие – напомни Стефанов – Вместо да ни приемеш като едни посланици на добра воля, ти… Дивак и варварин!
- Който говори на немски… чакай, обърках се вече – който говори на български само с конете си, взел да раздава присъди…
- Нямам кон – защити се старецът.
- Е, с кучетата тогава… И дори не помисля какъв стрес ще е за горките животни да видят как ни застрелват. Може да им се увреди психиката – Петрова вече бе набрала скорост – И дори да почнат нощем да се подмокрят от преживения стрес.
- Така е – потвърди Георгиев – Хайде, нас вълците ни яли… Но да принуждаваш невинните животни да гледат такъв кошмар?

Старецът се замисли. После изведнъж ги погледна в очите.
– Добре де, какво всъщност искате?
– Да ни освободиш.
– Защо?
– Понеже не сме фашисти – спокойно обясни Стефанов – Колкото и да ти се иска да сме.
– Знам – кимна старецът – Знам че не сте, но…

После той ги развърза и изчезна някъде. След около минута се върна с бутилка ракия и четири чаши.
- Знам че не сте фашисти – повтори старецът – Но много ми се искаше да сте.
- И защо? – попита Георгиев, докато разтриваше китките си.
- Ами, дълга е тя – старецът ги подкани с жест да седнат до него и напълни чашите – Не съм луд аз, не съм… Зная коя година сме, дори вчера слушах по транзистора дискусията за АЕЦ Белене… Но много искам да срещна истински фашисти - при това немски. Доктор Пиперков твърди, че това можело да ми помогне…
- Аха – кимна Стефанов – А какво лекува този доктор, ако не е тайна?
- Психиатър е.
- Обаче ти не си луд. Да, разбирам.
- Нищо не разбираш – въздъхна старецът – Съвсем нищо.

„…Живеехме тук с другарката… с жена ми де. Тя беше учителка в селото, а аз пасях селските говеда. Та покрай тях се запознах с партизаните – днес в селото, утре с хляб в торбата в балкана, информация къде са жандармеристите, това-онова… Но един ден дойдоха немците.

…Бяха един взвод – около тридесет човека. Настаниха ги в училището – лежаха направо в коридора.

…Командваше ги един млад лейтенант. Беше фанатичен фашист и поздравяваше всички с „Хайл Хитлер”. В свободното си време четеше „Майн Кампф”.

…Жена ми беше много млада – почти момиче. Притесняваше се да остава сама сред мъже – та какво остава между чужди войници. Но занятията в училище започнаха.

…Отначало исках да отида с нея, но вече в селото се носеха слухове, че съм бил свързан с партизаните. Та кметът, който беше женен за моя втора братовчедка, намекна че е по-добре да не се мяркам много в селото. А и ако се случеше нещо, с какво можех да помогна?

…И жена ми отишла в училището. Застанала в коридора – а там налягали немските войници – говорят на висок тон, гледат към нея, смеят се… За да стигне до учителската стая, трябвало да ги прескача.

…Но в този момент се появил лейтенантът и изкомандвал „мирно!”. Войниците застанали опънати като струни до стената.

…И това се повтаряло всеки ден по няколко пъти – никога не се случвало командата да закъснее. Докато накрая немците не си заминаха.”

- Е, защо ги мразиш тогава? – попита Георгиев и отпи от ракията – Нали не са направили нищо на жена ти?
- Не са… - въздъхна старецът – но на мен ми направиха. Виждате ли – оня беше фанатичен фашист, но се държеше като човек. Уважаваше достойнството на хората.
- Обаче после може да е убил някого…? – предположи Петрова.
- Може… война беше. Стават такива работи. Но когато после дойдоха руснаците, взех жена ми за известно време при мен в гората – имаше изнасилвания, грабежи…Впрочем – и другите в село направиха така. Не гледайте какво пише в читанките, аз съм го преживял.
- Но защо тогава мразиш фашистите, а не комунистите…?
- Е, как защо? С комунистите сме другари – може да са всякакви, но се борехме за една цел – да направим хората щастливи.
- И успяхте ли? – иронично попита Георгиев.
- Ами! И в планините ги пращахме да копаят тунели, и манифестации им организирахме, и съветска музика им пускахме по цял ден по радиото… Но човек сам като не иска да стане щастлив, нищо не помага. Но ти остави това – не можахме поне да ги научим като видят жена, да стават. Камо ли пък да карат и другите да го правят.
Това не мога да им простя на фашистите – че извън политиката се държаха далеч по-човешки от нас.
– Нарича се „възпитание” – обясни Стефанов – И няма нищо общо с политическите предпочитания на човека.
– Е да де, но ние докато строихме комунизма, малко го пропуснахме този момент. То затова сега всички управници… Както и да е. Та – мечтая си да заловя аз един фашист, ама да е долен и подъл. Тогава според д-р Пиперков ще се освободя от някакво чувство за какво беше там – вина ли, малоценност ли…
– Май не можем да ти помогнем – въздъхна Георгиев – Всъщност, време е да си ходим.
– Ще ви дам малко сирене – кимна старецът – И ще пусна кучетата да ви изпратят – скоро ще мръкне. Е, ако искате да останете още една нощ, заповядайте.
Георгиев обаче поклати глава. Знаеше, че някои при някои психически заболявания има моменти на просветление, а после…
- А тази пътека накъде води?
- Към едно добро място – увери ги старецът – И не е много далече.
- Е, ами тогава… - тримата пожелаха на човека все пак да дочака някой особено отвратителен фашист, а после бързо се отдалечиха.

Малко по-късно пътеката се вля в изровен черен път, а кучета – след леко колебание – се върнаха обратно. После луната изчезна и заваля лек дъжд и тримата почти едновременно проклеха тежката съдба на съвременния нацистки шпионин.

Фаровете изникнаха пред тях сякаш изпод земята и те едва успяха да отскочат. Старата уазка спря със скърцане и вратата на шофьора леко се открехна.
– Абе вие какво правите посред нощ в гората? – мъжът изглеждаше искрено заинтересуван – Я вижте какво време е?
- Диверсанти сме – обясни Георгиев – Бандити, спуснати с парашути да съсипят България.
- Аха, разбирам… искате да вземете хляба на политиците. Е, какво пък – качвайте се.
Тримата се подчиниха без колебание.

– Диверсанти, значи… - мъжът се замисли – Американски, руски, "Алкайда"?
– Не, немци. Аз съм капитан Клос.
– Майор Штирлиц – добави усмихнато Стефанов – А това е ефрейтор Хелга.
– Много ми е приятно – увери ги мъжът – Но не вярвам да откажете малка почивка, преди да продължите с… хм, мисията си?
Те го увериха, че – в никакъв случай.

Колата спря пред голяма желязна врата, която почти веднага се отвори. Мъжът паркира на малкия двор зад нея, а после ги покани да го последват. Влязоха в малък кабинет и домакинът им ги покани да седнат удобно. В този момент започна буря.
На стената имаше голям екран, разделен на четири сектора, които предаваха изображения от видеокамери. Едната сочеше точно към портала, през който току-що бяха минали.
Мъжът направи горещ чай и им предложи. Те с благодарност приеха и докато посягаха към захарта, силна светкавица проблесна навън и освети надписа над портала.

„Център за възстановяване на душевното здраве „Халоперидол” – с подкрепата на ЕС” - прочетоха те и с недоумение се обърнаха към домакина си.

– Впрочем, пропуснах да ви се представя – сви рамене той – Аз съм доктор Кънчо Пиперков. Местният резидент на абвера ме прати да ви посрещна и се надявам да ви осигуря пребиваване, което ще запомните до края на живота си.

И странно – никой от тримата не се усъмни в последните му думи.

(следва продължение)

неделя, 2 декември 2012 г.

Тиймбилдинг - 5 (1)


... – Стефанов ще изпие пет водки, а после...
Главният говореше бавно, а ние си водехме бележки. Само Стефанов, като пряк потърпевш, не издържа и се обади:
- Да бе, шефе, ама черния ми дроб, такова.... Знам че е част задълженията ми, но после много боли глава. Не може ли да си ги разделим с някой от колегите?
Главният поклати глава:
- Не може. Значи – записа ли си? – пет водки и после ще паднеш с лице в салатата.
- Ама..
- Няма как – сви рамене Главният - Добрият тон го изисква. Не може да пиеш с руснаци и накрая да не заспиш с лице в салатата. Все едно не ги уважаваш.
- А не може ли просто да падна под масата?
- Не е същото – въздъхна Главният – Липсва импресивното внушение. Аз лично ти препоръчвам „Цезар” без подправки и с повече маруля в нея – омекотява удара. Георгиев ще седи до теб и след третата водка незабелязано ще разчисти масата от твърди предмети – вилици, ножове, пепелници – ако случайно не улучиш чинията. А и друго – вземи да научиш малко руски романси и онази песен, дето пияните тьотки мрат за нея - „Виновата ли я?” или нещо такова. С хард-рок няма да стане.
- Ама защо само аз...? Нека и колегите да помогнат с нещо.

Главният търпеливо започна да обяснява:
- Първо – ти си търговски мениджър и работата ти е да предразположиш клиентите да купуват. Второ – имаш издадени вече пет албума и ако не бях от старото поколение, щях да кажа, че е време или да обърнеш резбата, или да пропееш по партийни митинги, или и двете.
Тоест, ти трябва да си душата на компанията, докато руснаците загубят кондиция. После ги поемаме ние с Георгиев (аз ще изпия шестата и седмата водка, а той ще отговаря на въпросите, ако има такива). Когато всички се напием като прас...искам да кажа, когато достигнем съответната кондиция, Петрова ще извади договора и ние и руските другари ще го подпишем. Какво не ти е ясно?
- Ами – не може ли да не пием толкова?
- Ти на трезва глава ще си купиш ли от нашата продукция? – съвсем уместно запита Главния.
Стефанов наведе очи.
- Ето, виждаш ли... Георгиев, ти се подготви за изненадващи въпроси, а на вечерята хвърляй по едно око на колегата – да не падне от стола, че в механата подът е от камък.
Оперативният мениджър кимна.
- Петрова, ти за всеки случай бъди готова да му гледаш на ръка на оня, шефа им. Знаеш какво трябва да видиш - много пари от сделка с България, здраве, късмет, политическа кариера – виж там, поомешай ги, ти знаеш как. И не забравяй да споменеш, че си нещо като духовна наследничка на Ванга – то сега у нас всички пишман-екстрасенси са такива. Обаче пред руснаците звучи солидно.
После Главният попита има ли въпроси - т.е. на някого пак нещо да не му е ясно след толкова професионални инструкции – и закри оперативката.


...Малката механа беше разположена в гората, на около десет километра извън града. Външни хора нямаше – само мениджмънта на фирмата и Иван Степанович – руският ни партньор – със свитата си. До него седеше секретарката му Танечка, която не можеше да работи с Ексел – но това бе едино от малкото неща, които не умееше. Е, нямам предвид компютъра, естествено.
Около тях няколко подчинени на Иван Степанович вече клюмаха над чашите си, но не пропускаха гръмко да се разсмеят на поредната дебелашка шега на шефа си.
Оркестърът изпълни дежурния фолклор, но многократно бе прекъсван и се налагаше да пускат уредбата, за да поздравят скъпите гости с „Танька красавица” на Трофим (секретарката пищеше от удоволствие, а Иван Степанович одобрително кимаше), после Шуфутински, Любе и пак шансон...Ако на някого комбинацията му се стори странна - не знам, Стефанов беше записал диска, а той все пак е професионал. Дори за „виновната” (дето всъщност не била виновна) изпя, макар и с акцент. А после мислено се прекръсти, опита се да фокусира зрението си и да се прицели правилно в салатата. Ударът се получи добър, всички одобрително изръкопляскаха, а Георгиев внимателно намести чинията, за да е по-удобно на колегата му. А после говорят, че не сме били екип...

Келнерите едва успяваха да отнесат празните бутилки и да ги заменят с нови, руснаците със завист гледаха към Стефанов, който кротко похъркваше в салата си, Танечка се кискаше все по-силно и се натискаше в шефа си... И тук той изведнъж напълни чашата си и се изправи.
Всички притихнаха.

- Искам да вдигна тост за нашите любезни домакини и надеждни партньори – с понадебелял език започна той – И да ви уверя, че ползотворното ни сътрудничество ще продължи и за в бъдеще.

Главният любезно кимна и внимателно срита под масата Петрова – да е готова да извади договора.

- Ето защо – продължи Иван Степанович – Ние искаме от вас да ни доставите... – и започна да изрежда.
- Аз да запиша, а? – любезно предложи Георгиев и придърпа една салфетка – Да не забавим нещо.
Руснакът великодушно кимна и продължи да диктува какво би желал да получи от нас. На лицето на Главния последователно се смениха задоволство, учудване, изумление и накрая ликуване. Вярно, компанията на Иван Степанович може да произвеждаше непродаваеми боклуци, но като клиент беше истинска мечта за всеки...
Петрова се извини, че трябвало да отиде до тоалетната (под сакото си беше скрила договора и искаше веднага да попълни съответните цифри). Георгиев – както вече споменахме – пишеше на салфетката, а Главният се хилеше като циганин, току-що получил неочаквана европомощ.
С две думи – бдителността на екипа бе притъпена докрай и дяволът не пропусна да се възползва.
Стефанов леко се размърда в чинията си, но никой не забеляза това. По-късно обвинен бе Георгиев – така де – пратен е там да защитава интересите на фирмата, а не да дращи по салфетките. Можел ли е да вземе една бутилка вино и леко да цапне с нея Стефанов по главата? Определено. При това без никакви ограничения – кеф ти с бяло, кеф ти с червено - ние изповядваме демократичен мениджмънт. А той дращел като Паисий и блеел (точно така се изрази на следващия ден Главният), за срам на всички мениджъри-нинджи, обучавани някога от отец Шаолиний.

…Но всичко това се случи по-късно, а сега Стефанов изведнъж вдигна лице от чинията (приличаше на герой от евтин филм на ужасите) и изрева:
- А-а, не така! „Искаме”, „ще вземем”... А вие какво ще дадете?
Вероятно не знаеше къде се намира и все още бе в полусън, но Иван Степанович се сепна:
- Ей, вярно бе! Ще вземем от вас всичко току-що изброено, но при условие, че вие на свой ред купите от нас продукция на същата стойност...Благодаря за напомнянето.
Главният усмихнато кимна, а после се наведе към Георгиев и благо прошепна в ухото му:
- Като свършим, изкарай Стефанов навън и го удуши. Закопай трупа някъде в гората – и виж там, промуши го с ясенов кол, да не вземе да вампиряса и да ни се явява на оперативките....

Георгиев тъжно поклати глава – във въздуха се носеше ясно мирисът на бъдещ тиймбилдинг...

На следващия ден Главният показа, че е подчертано демократична личност – наказа и тримата с всичко, за което успя да се сети. После те дълго спориха помежду си кой бил по-виновен, от което главоболието на Стефанов накрая стана нетърпимо. Накрая просто спряха си говорят и когато това продължи цяла седмица, Мимето бе помолена да провери дали пък Рафтингова не е върнала вече от онези, какви бяха там острови…


Беше тъмно и само луната се отразяваше от крилата на самолета. Тримата мениджъри седяха един до друг и тайно се молеха качеството на парашутите да е по-високо от това на собствената им продукция.
В салона влезе инструкторът от ТБПТ:
– Пригответе се, след пет минути скачате. Повтарям програмата – приземявате се до една изоставена кошара и прекарвате в нея седмица. Там ще намерите консерви, хляб и няколко книги по изграждане на успешен екип. Накрая ще дойдем с джипа да ви вземем.
- Много бюджетно ми звучи – недоволно отбеляза Стефанов – Да бяхте оставили поне някой кавал, да посвиря вечер на колегите…
Инструкторът поклати глава:
- Никакви дискотеки, само ще гледате звездите и ще си общувате. Няма как – шефът ви избра най-ниската тарифа – криза имало…Впрочем, може да слушате безплатно воя на вълците – казват, че доста ги имало по тези места…Майтапя се бе! Жива душа няма долу – откак купихме района за тренировъчен лагер – и вълците избягаха. Хайде, готови!

Малко по-късно тримата мениджъри се рееха като волни птици в небето – наистина, малко уплашени.
- Да скачаме с парашути си е достатъчно идиотско – отбеляза Стефанов – Но защо в десет часа вечерта?
- Кой я знае Рафтингова – може да крие оборот – промърмори Георгиев – Изобщо не съм убеден, че тези знаеха къде ни пускат.
- Е, долу има огън - обади се Петрова, докато дърпаше въжетата точно като на казанче в някогашна тоалетна – Вероятно това е ориентирът. Впрочем, то почти не остана…

Двадесет секунди по-късно тримата се приземиха на малка полянка. Стефанов дори се претърколи за ефект, понеже беше виждал така да правят по филмите. В резултата на това един бръмбар му влезе във врата – за голямо неудоволствие и на двамата. Търговският мениджър го извади с подчертано отвращение, а после изведнъж замръзна.
- Да не е отровен? – любезно се заинтересува Георгиев – Ако трябва да се изсмуква отровата, този път не разчитайте на мен.
- Не, такова…Нали нямаше да има?
- Какво?
- Ами...вълци.
Колегите му рязко се извърнаха. В другия край на поляната две тъмни сенки клечаха, а очите им блестяха като на мениджър, заловил цяла бригада в нарушение.
- Спокойно – прошепна Георгиев – Не правете резки движения. Тръгваме бавно към огъня и…
- Горе ръцете! – гласът отекна над полянката и сенките се раздвижиха.
На поляната се появи старец, стиснал в ръка двуцевка.
- Горе ръцете! – повтори той, а сенките изръмжаха.

Тримата мениджъри бавно изпълниха нареждането. Старецът се приближи, а след него – и сенките. В светлината на огъня те се оказаха две огромни овчарски кучета.
- Вие сте фашистки шпиони, нали? – попита дядото – Диверсанти?
- Не, ние сме мениджъри – обясни припряно Петрова – А вие кой сте?
- Бай Тошо от отряд „Сталин” – изръмжа старецът – Тук живея и ловя фашистките шпиони. А това са другарите ми – той кимна към кучетата – Бати Сергей и Митко Бомбата. С каква задача сте изпратени?
- Да се сплотим – започна колебливо Петрова, но изведнъж осъзна реалната ситуация и млъкна.
- Да…Какво? Да се…абе ей сега ще сплотя аз. Кажете си имената и чиновете!
Георгиев вече бе дошъл на себе си:
- А ако не искаме – какво? Ще ни измъчваш ли?
- Партизаните никого не измъчват… – поклати глава старецът.
Оперативният мениджър се ухили.
- …просто ги разстрелваме – довърши дядото.
Георгиев въздъхна:
- Капитан Клос.

Дядото насочи цевта към останалите.
- Штирлиц…хм – Стефанов погледна злобно към колегата си – Майор.
- Аз съм…- Петрова отчаяно се опитваше да си спомни някой филм – Ефрейтор Хелга.
Дядото изглеждаше доволен.
- Сега ще ви вържа – и внимателно, без фашистки номера. Внимавайте – Серго и Бомбата днес още не са хранени. После ще продължим разпита в колибата.

– Виждам огън – обяви пилотът.
– Провери координатите – нареди инструкторът.
– Тук е. А къде ги хвърлихме онези?
– И там имаше огън…Както и да е – те са корави хора, ще се оправят. Утре може да се върнем да пообиколим – да знаем къде да ги търсим другата седмица. Сега давай към къщи, че изтървахме мача от Шампионската лига.
– „Професионализъм преди всичко” – пилотът промърмори под носа си девиза на ТБПТ, а после отново се вторачи в уредите.


(следва продължение)



За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/