сряда, 31 октомври 2012 г.

Там, където са корените ни…


Беше късно следобед и Колев се канеше да се връща в града, а възрастните му родители още не бяха успели да разкажат всичко. Баща му започна дълга, почти безкрайна история за някакво лозе, а майката отиде да донесе пресни яйца. Откакто Колев бе станал управител на онази британска фирма, срещите им ставаха все по-редки. Но, от друга страна, цялото село знаеше, че на Бай Иван синът е директор „при англичаните”.

Майка му се върна леко смутена и започна дълго да оправя яйцата в кората. Колев леко се притесни – все пак, стари хора – някоя уж невинна болежка и…
- Какво има? – попита направо той, като в същото време прехвърляше наум имената на познати лекари – Нещо със здравето ли?
- Засега не, слава богу – сви рамене майка му – Но леля ти Минка…
- Болна ли е?
- Не, не. Синът й Койчо е безработен и…
Колев усети неприятна тръпка по гърба си.

- А нали знаеш – каквото и да стане, все до нея опираме. Та ако може да се направи нещо…?
- Майка ти разказа на цялото село колко високи са заплатите при вас – обади се като изпечен провокатор баща му – Койчо е само началото.
- Хайде сега и ти – засегна се майката – Как пък не – цялото село. Но с Койчо са първи братовчеди и…
- Но той е идиот – опита се да възрази Колев – Затова го гонят отвсякъде. Прост и нахален глупак. Какво може да работи при нас? А и къде ще живее?
- Е, те са му намерили квартира в Люлин…Ти за това не се тревожи. Само го вземи за месец – два, колкото да не обидим сестра ми. После той може да си намери друга работа пък…
- Койчо не може да си намери сам каквато и да било работа, но… Ти вече си обещала, нали?
Майка му погледна смутено към земята, а баща му се ухили зад гърба й.
- Е, добре – да дойде в понеделник и да търси мен. Но ако направи някоя простотия…
- Няма, няма – обеща майка му – Ние ще му обясним всичко.
Колев отново потръпна.

В понеделник сутринта Колев влезе в преддверието на кабинета си и замръзна – до секретарката му седеше ухилен мъж на средна възраст – избръснат, но с бакенбарди. Беше облечен със сив панталон и жълто яке – точно като лидер на етническа партия на предизборен митинг.
- Ето го Васко бе – скочи той и тупна секретарката по рамото – Същият си е като едно време, когато пасяхме кравите заедно…
Момичето леко повдигна вежди – понякога човек изведнъж научава интересни неща за шефа си.
- Аз не съм – оправда се доста неуместно Колев.
- Е, не си, понеже те беше страх. Затова свако те пращаше с мен, а ти стоеше настрани и ловеше бръмбари. Помниш ли как ти пуснах оня гущер в гащите…?
Колев въздъхна.
- Човешки ресурси са в третата стая отляво. Занеси си документите, там ще ти обяснят всичко.
- ОК! Така де - тук нали всички сме англичани…? Обаче, шефе – довечера нали си свободен? Понеже имам да черпя де – Койчо намигна на секретарката – За новата служба, нали така е прието?
Колев поклати глава и влезе в стаята си. Имаше неприятното усещане, че досега е живял твърде скучно.

…Около час след края на работното време всички вече си бяха тръгнали, а Колев съсредоточено пишеше последния имейл. Изведнъж вратата на стаята му се отвори.
- Брат’чет, аз таковата… Гледам, много хубава кола имаш.
- Служебна е – промърмори Колев.
- Е, то от служебната по-хубава няма, така си е…Абе, да питам – ти сутрин откъде минаваш?
Колев спря да пише и неразбиращо вдигна очи.
- Много кофти транспортът в тая София бе! Днес чаках половин час и накрая взех маршрутка. Та – ако можеш да минаваш да ме вземаш сутрин, а?
- Не може – поклати глава Колев.
- Ама не от вкъщи, аз на тротоара ще те чакам…
- Не може, тук имаме правила.
- Е, да де, вярно… То аз с и трамвая мога, обаче ако задуха някой вятър…Но щом не може – значи не може. Обаче тази вечер ще ме хвърлиш до вкъщи, нали?

След няколко дни Койчо закъсня за сутрешната оперативка. Останалите тактично се опитваха да не гледат към празния стол, понеже в подобен случай се полагаше наказание, а вече знаеха, че човекът е роднина на шефа – „братовчедът” го бе споделил с всеки поотделно и три пъти с всички накуп на мястото за пушене. Колев се намръщи и си отбеляза да наложи санкция.
Половин час по-късно Койчо запъхтяно нахлу в стаята:
- Абе тия шофьори на маршрутките, тяхната… Сори де. Обаче аз излязох от къщи навреме и…
- И ще си получиш наказанието – прекъсна го Колев – Сядай.
- Ама чакайте сега…Какво наказание? На всеки може да се случи. То който има служебна кола – лесно, но ние останалите…?
Всички притихнаха.
– Сядай – глухо повтори Колев.
Койчо се подчини, но не успя да овладее силния вътрешен порив да продължи да се оправдава.
- Добре бе, наказвайте ме… Ти сякаш не си закъснявал – почти проплака той, гледайки жално към Колев – Леля веднъж разказваше на мама колко лекции си проспал в университета, когато свако ти изпратил от домашната кайсиева… - Койчо примирено въздъхна, а после лицето му се озари от светли спомени – Ама хубава си беше ракията, а? Като се напихме оня път с тебе под черешата и ти се опитваше да ядеш люцерна – та чак на магарето му потекоха лигите, като те гледаше? Пред такова нещо уискито изобщо…
- Сядай! – изрева Колев – И ако те чуя пак да споменеш пиене, ще те изгоня!
- Ама то наистина… Добре, добре, млъквам.

Вечерта Колев се обади на майка си и уж между другото спомена, че според него „братовчедът” трудно ще оцелее в сложната мултикултурална среда на фирмата. Ето защо не е лошо някой да предупреди отсега лелята, за да не й дойде като гръм от ясно небе.
„Аз ще поговоря с нея – обеща с готовност майка му – То не че досега Койчо не са го гонили отвсякъде, но жената се надяваше, че този път…все пак, при роднина е отишъл.”
„Само че аз не съм собственик на фирмата – справедливо отбеляза Колев – Правилата ги определят други и трябва да се съобразяваме с тях.”
„Абе те и тия англичани…дошли от таковато си тука – и вместо да са благодарни, че им работим почти без пари, само се заяждат с хората. Колонизатори!”
Колев въздъхна и излъга, че на врата се звъни.

Седмица по-късно управителят обикаляше фирмата заедно с оперативния мениджър за Европа, негов пряк началник. Джек Харис бе висок, бледен и искрено вярваше, че може да пренесе определен тип мислене до другия край на Европа и трайно да го насади там. Животът непрекъснато го убеждаваше в противното, но ето че човекът до него, управителят на дъщерната им фирма в България, май беше едно от редките изключения. Да, подчинените на Колев определено се опитваха да се държат жители на Обединеното кралство и…
- Брат’чед, брат’чет… - някой внимателно подръпна Колев за ръкава, а после се усети и кимна на спътника му – Екскюз ми сър, аз само за минута…Абе, братчед, вярно ли е, че Иванов напуска?
Джек Харис разбираше български достатъчно добре, за да се намръщи.
- Брат’чед, да пусна една молба за мястото му, а? Казват, че заплата там била къде-къде…После ще почерпя!
Колев мълчеше, а оперативният мениджър реши, че май е поизбързал в надеждите си.
- Е, добре де – извинявайте… Аз после, такова... Сори, сори.

Мина доста време, през което двамата високопоставени мениджъри обмениха различна информация, но никой от тях не успя да изтика докрай нелепата случка от съзнанието си - но бяха убедени, че до следващата сутрин всичко ще бъде забравено. Накрая Колев предложи на началника си да го откара до хотела и другият с радост прие – след срещата с Койчо нещо не беше както преди. Нещо, което само човек с английско възпитание може да улови.
Те седнаха в джипа и закопчаха коланите. В този миг Колев усети миризмата, а миг по-късно Харис го погледна с изумени очи.
В колата миришеше на агнешко печено.

Колев разкопча колана си и слезе. Харис – изневерявайки на деликатността си - го последва.
Агнето беше в голяма тава от неръждаема стомана, точно по средата на багажника. Малко сос се бе разплискал наоколо и ухаеше приятно. Колев притвори очи и за миг поиска вместо мобилен телефон да има в ръката си пистолет, но после просто повика охраната.
- Братовчедът ви го донесе – смутено обясни пазачът – Каза, че сте се разбрали и помоли за резервните ключове. Аз не можех изобщо да предположа, че…
- А друго не казал…? - приветливо попита Харис.
- Ами – спомена, че на пълен стомах се мислело по-добре, но не разбрах точно…
- Колев, май френд! – въздъхна оперативният мениджър и дълго клати глава.

…Сега управителят по-рядко си ходи на село, а когато все пак го прави, не минава покрай къщата на леля си. Знае, че жената по цял ден прехвърля в главата си имената на роднините, които биха могли да помогнат на сина й в тези тежки времена. Всеки се опитва да оцелее както може…

…Койчо лежи в стаята на първия етаж и преписва биографията си; сега там има и абзац: „работил в българското поделение на…., напуснал поради по-добро предложение”.Така де – в определени ситуации и да те пратят на точно определено място си е добро предложение. Особено пък ако нямаш друг избор.

Изобщо – ние можем да бъдем различни в живота, но обикновено тръгваме от едно и също място – онова, където са корените ни.

А някои така и си остават там.

вторник, 16 октомври 2012 г.

Онова блато там...

Бай Иван купи къщата малко след като се пенсионира – цял живот беше старшина и сега изведнъж му се доработи. Предишният собственик бързаше да заминава с еднопосочен билет за Испания и затова продаде всичко в комплект – къщата, двора и дори животните в него.

..Бай Иван постегна постройката, почисти двора от бурени, подкастри храстите, като остави само един, зад който да се крие понякога – разбираше, че трябва да мине известно време, докато отвикне. Смяташе да свърши с ремонтите до края на есента, а после някакси да предума жена си да се преселят окончателно на село.

Докато пиеше вечерта уморен ракията си пред телевизора, той отново се сети за недовършената конструкция на покрива. Предишният собственик смятал да сложи соларен панел, но не успял и сега железата грозно стърчаха към небето. А по телевизията споменаха някакво блато, което било толкова скъпо, че… Бай Иван зацъка с език, после си сипа още една ракия и…

…Някой го клъвна по рамото и той се събуди. Видя на масата голям червен петел – оня същия, който през деня се разхождаше по двора. Сега обаче гледаше напрегнато:
- Шефе, кога ще монтираш солара…?

Бай Иван се надигна.
– Когато и ако реша! На теб какво ти влиза в работата?
– А-а, не така – наду се обидено петелът и заприлича малко на пуяк – Не живееш сам тук, а и времето на полицейските методи отмина - нали вече си пенсионер? Тези неща стават само с допитване.
– Тебе ли да питам бе – разсмя се Бай Иван – Ей сега като те сложа в тавата със зеле…
Петелът го погледна тревожно, а после напомни, че Европа ни гледа. А що се отнасяло до референдума – как кого? Магарето, кучето, прасето, овцете… цялото население на двора, така да се каже.
Изведнъж Бай Иван го напуши смях, той скочи, облече якето и предложи да започнат веднага. Петелът важно кимна.

- Аз съм „за” – обясни магарето – Съседът има солар, ние да не сме нещо по-долу от него? Пък и осветлението ще е без пари – да си правим по цяла нощ купони с магарицата на комшиите…

- Категорично „за” – излая кучето – Нали ще има и парно? Откога чакам да ми сложат един радиатор в колибата, че зимата нещо… А лятото – климатик. Петльо, ти нали така обеща?

- Подкрепяме – изблеяха овцете – То на нас парно не ни трябва, но пък ще има лампи, ще е светло и ако случайно дойде вълкът да ни изяде, Шаро ще го види навреме и ще го сдави. Нали?

- Определено – кимна кучето, макар веднъж да му се бе сторило, че надушва вълк и за всеки случай се кри три дни в колибата.

- А освен това за пръв път изобщо ни питат за нещо – продължиха овцете – Иначе само – доене, стрижене и накрая – големия нож. Да е жив и здрав Петльо, дето мисли за нас…

- Абе честно казано – колебая се – поклати глава прасето – и със солар, и без него – все същата кочина ще е наоколо…Но тоя червения до теб спомена, че ако не сложим нещо на тях, железата били идеални за сушене на свинска луканка, та мисля да не рискувам…

- Глас народен, глас божи! – обобщи петелът.

Бай Иван се почеса по главата, а после внезапно изкрещя „А КОЙ ЩЕ ПЛАЩА?” и … се събуди, този път – наистина. По телевизията продължаваха да говорят за онова блато, което…

„Е затова тия никога няма да станат хора – нямат капка акъл” – помисли си Бай Иван, а после си спомни как тази сутрин Стоян Американецът му бе обяснил всичко – за соларите трябва слънце, а то изгрява от изток, току виж някой го поканил да изпият по една водка…и цялата инвестиция отива на вятъра.

А на човека синът му учи в Щатите и там много ги разбират тези работи – и винаги са готови да помогнат със съвет.

четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Преди да счупим клечката…


Допускам, че сред читателите на този блог има хора, които не харесват настоящата си работа. Не че у нас има обективни причини за това – заплащането толкова високо, че повече няма накъде, фирмената култура по-културна от потомствен лорд, колегите – един през друг по-екипни играчи и и през ум не им минава да те натопят. Но все пак – както се казваше преди доста време – на места има някои отделни недостатъци, които ние, с общи усилия… Само не знам дали ще бъде в този живот.

Обаче недоволството от заеманата в момента позиция често има и друг корен. Ще се опитам да го обясня с една притча:

Живял някога един момък. Дошло му време за женене, но ето ти беда – той не харесвал нито една от девойките наоколо. Тази била дебела, другата ниска, третата – празноглава – и т.н. И когато сериозно започнал се отчайва, веднъж момъкът минавал през гъста гора, насреща му излязъл старец, който се оказал магьосник – както си му е редът във всяка уважаваща себе си притча. Та, магьосникът изслушал оплакванията на младежа, усмихнал се, извадил от джоба си една кибритена клечка и му я подал. После обяснил:

„Когато счупиш тази клечка пред някоя девойка, момичето веднага ще започне да се преобразява и ще стане такава, каквато ти искаш да бъде. Успех!”

Младежът благодарил, взел клечката и хукнал към дома си. А вечерта я счупил пред настоящата си приятелка и се случило чудо – момичето започнало да се променя. От ден на ден ставало все по-хубаво, по-умно и по-влюбено в нашия човек. След около месец, те се оженили.

Но след известно време изведнъж промяната тръгнала в неочаквана посока – младата съпруга започнала да погрознява, да оглупява, да вдига скандали всеки ден…Накрая младежът не издържал и тръгнал към същата онази гора…

Магьосникът бил вече там и го чакал на пътеката.

„Излъга ме ти…- горчиво възкликнал младежът – Магията ти вече не действа.”

„Ами –поклатил глава другият – Магията си действа, но…Сега ти непрекъснато търсиш недостатъците на жена си и много държиш наистина да намериш такива…”


Всъщност мога да добавя много малко неща. Притиснати от обстоятелствата, отчаяни или просто озлобени към предишния си работодател, ние възприемаме предложената ни позиция като подарък от Небето – и виждаме само достойнствата й. А и човек винаги се надява на по-добро… Но след започването на новото място принудата вече я няма, сигурността в утрешния ден се завръща и се появява прословутото българско „абе аз не се ли минах?” И изведнъж забелязваме, че колегата на същата позиция (но доста по-опитен и с огромен стаж в компанията) получава повече от нас… Как другояче да си го обясниш, освен че магическата клечка вече не действа?

…Изборът на месторабота и оценката впоследствие на заетата позиция са последните неща, които човек трябва да прави под влияние на емоциите. За девойките не знам, но като човек с доста голям опит и познаващ пазара на труда у нас, мога смело да заявя, че в един регион разликите между работодателите далеч не са толкова големи, колкото им се иска на някои. А от друга страна, започва се почти от нулата. Така че – помислете дали си струва.

Е, вълшебна клечка не мога да ви дам, но поне и аз да пожелая като магьосника:

Успех!

вторник, 9 октомври 2012 г.

Щедри хора



Колхоз – дело добровольное, хочешь – вступай, не хочешь – расстреляем.

Странни неща стават напоследък у нас – изведнъж хората почнаха да даряват значителни суми на първия срещнат. В момента фокусът е върху здравеопазването, но на практика на подобно внимание се радват всички, от които зависи нещо важно.

Решил Бай Иван да се оперира. Той си плащал осигуровките човекът, както си е по закон. Обаче изведнъж се оказва, че операционната зала е заета за три години напред, а единственият, който е свободен да направи операцията, е един студент от Индия. Е, когато се научи разбира се, понеже за момента…

И бай Иван изведнъж усеща силната вътрешна необходимост да стане дарител. Мисълта, че хирургът, който може да извърши операцията, няма пари за зимни гуми Мишлен за джипа си и кара с Ласа, е непоносима за нашия човек. Току – виж стъпил някъде на лед и язък за скъпото возило… А бай Иван има някаква сума, заделена за сватба на дъщерята – защо да не помогне?
Парите са дарени, а хирургът от благодарност – и по съвсем случайно съвпадение – извършва операцията.

Това е ежедневие у нас и не възмущава никого – особено пък хората, които би трябвало да следят за спазването на законите или разните там професионални съюзи, които иначе много обичат да говорят за етика… Не, тук нарушение няма и всякакви паралели с някогашния рекет на мутрите са напълно неоснователни – нали бай Иван твърди, че доброволно…?

Е, то някога и „застраховането” беше „доброволно”. Поискаш – застраховаш се, не поискаш – крадат ти колата или ти палят магазинчето. Както се казва - изборът е изцяло ваш.

Пък и лекарите са хора, нали? И те искат да почиват в Сен Тропе. Обаче ако отидат да работят в частна клиника, където заплащането на услугите е регламентирано – ами то там данъци, удръжки, осигуровки… Друго си е всеки ден да получаваш „дарения”.

Изобщо, починът е добър и трябва бързо да бъде възприет и от други служители, чиято позиция им позволява да затварят понякога едното или двете очи. Катаджиите например могат да престанат да подозират всеки спрян за проверка че е рожденик и да го карат да почерпи. Получават си дарението и дори тогава няма да се чувстват неудобно, че не са приготвили подарък.

Преподавателите във вузовете няма да се озъртат плахо, когато отварят книжката на чуждестранен студент и да треперят банкнотата да не падне на масата. Дарява си колегата една значителна сума и после започва тежкият и безпристрастен изпит…

За митничарите пък направо не ми се говори – там се дарява като за последно. И никой не се учудва, всички го намират за в реда на нещата. Явно отдавна сме се приобщили към някакви ценности, само не зная към какви точно.

Дори и държавната администрация с нейните прословути търгове… Какво пречи кандидатът за доставчик или изпълнител официално да дари някаква сума на човека, от когото зависи избора? Защо за едни да може, а за други – не? Само лекарите ли ще почиват в Сен Тропе?

Един съдия например – той не е ли човек, не е ли редно да има средства да се поотпусне след убийственото многогодишно писане на мотиви – задача толкова тежка, че се случва изобщо да не бъде изпълнена и престъпникът благородно е оставен на свобода да убие още някого…

...Казват, че у нас имало време, когато хората се срамували да крадат, да лъжат или да изнудват. Възможно е, но явно е било толкова отдавна, че никой вече не го помни и го възприема просто като красива легенда. Докато реалният живот е всеки ден пред очите ни – с цялата си прелест и искрено желание да се помогне на ближния. Направо да си завиди човек, че се е родил тук.

И само някои наши недоброжелатели повтарят – корупция, корупция… Това завистта е страшно нещо – от мен да го знаете.

Просто хората у нас са щедри.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/