петък, 28 септември 2012 г.

Златният пръстен


…Веднъж при Майстора дошъл един младеж и започнал да се оплаква, че околните непрекъснато го подценяват, не искат да признаят качествата му и изобщо – не може да намери мястото си в живота. А после помолил да бъде научен да се справи с това.

Майсторът изслушал всичко внимателно, а после свалил златния пръстен от ръката си:
- Ето, вземи го и иди на пазара да го продадеш. Но искам за него не по-малко от една златна монета. Щом ми я донесеш, ще започнем с обучението.
Младежът грабнал пръстена и хукнал към пазара. Там обаче го очаквало разочарование –никой не искал да даде исканата цена. Всички търговци обяснявали, че пръстенът тежи по-малко от една златна монета, следователно… Виж, за няколко медни или сребърни - можели евентуално да помислят - но не и повече.

Младежът обиколил всички търговци и навсякъде получил отказ. След няколко часа с наведена глава той се върнал и признал поражението си.
- Не струва златна монета, значи… - замислено повторил Майсторът – Какво пък – не е лошо да разберем каква все пак е истинската му цена. Я иди при ювелира.
Младежът тръгнал обезсърчен, но там го очаквала друга изненада – ювелирът дълго въртял в ръцете си пръстена, а после въздъхнал:
- Да, правен е от велик майстор, но повече от шестдесет златни монети не мога да дам за него. Времената са трудни.

На връщане младежът почти тичал, за да съобщи радостната новина. Но когато я чул, Майсторът само се усмихнал, взел пръстена и отново го сложил на мястото му. А после обяснил:
- Ето – и ти си в същата ситуация – само експерт може правилно да оцени истинската ти стойност. Защо очакваш да го направи първият срещнат…?

С което всъщност обучението на младежа било завършено.


Предполагам, че много от четящите тук са депресирани от ниската си цена на пазара на труда. Искам да им обърна внимание на две неща:
1. Това, че някой е назначен за Специалист човешки ресурси или мениджър, не го прави автоматично експерт по въпроса. Нещо повече – дилетантът с диплома си остава дилетант до момента, в който натрупа достатъчно опит в практиката и го добави към изучаваното. Но дори и тогава истинските експерти са единици, понеже човешките качества са твърде деликатна материя. Иска се и известна доза призвание.
Така че доста (с риск да обидя някого бих казал – много повече от половината) хора, които набират персонал, всъщност не умеят да го правят. И за да не се „минат”, винаги посочват смешно ниска цена за труда ви.
2. Ако обаче двама или повече експерти ви дадат еднаква оценка, длъжни сте да я приемете, дори и да ви звучи обидно. Най-вероятно сте пристрастни и нямате реална представа за истинските си възможности – или за потенциалните трудности, които ще срещнете на търсената от вас позиция. В този случай изходът е да работите върху себе си, временно понижавайки претенциите си. Това е единственият начин да избегнете депресията от трупащите се откази – а в някои случи – и да не умрете от глад.

Както бе казал един известен културист, коментирайки своя детска снимка – не е важно откъде ще тръгнеш, а – докъде ще стигнеш.

Успех!

сряда, 26 септември 2012 г.

Проклятието

Седяха си в селската кръчма комшиите Гочо и Бочо и пиеха джин с лимонада. Първото – понеже бяха чули кмета да си поръчва такова, а второто – защото не чуха добре до края.

– Голяма суша иде – промърмори Бочо – Всичко ще изгори.

– Важното е човек да не се вълнува – поклати глава Гочо – Четох веднъж във вестника, че будистите правели така и затова живеели толкова дълго…

Бочо отвори уста да възрази, но после мислено махна с ръка и предложи да изкопаят кладенец и да си купят потопяема помпа. Ето, той бил съгласен да изкорени малко от тиквичките, за да отвори място. Само Гочо да помага в копаенето и да си разделят парите за помпата. Но другият се прояви като истински будист, високо над подобни земни дреболии и отказа. И докато допият джина, се скараха.

…Лятото наистина се оказа сушаво и Бочо вече доволно потриваше ръце, когато изведнъж по телевизията дадоха прогноза за дъжд. Той се сепна, погледна през прозореца към оклюмалата градина на съседа си и отиде да изключи помпата. А после се облече и тръгна към къщата на попа.

– Четем за дъжд, как да не четем – горещо го увери попът, който също бе гледал новините – Кило ракия за перести облаци, две за купести, три за преваляване, четири за пороен дъжд…

– А за град?

– Пет, обаче е грях. ..ракията каква е?

– Кайсиева. И ако има грях – на мен да го пише Господ, но в двора на Гочо само пръчки да останат. Да нося ли…?

– Носи – въздъхна попът – Грях е то, но за пет литра кайсиева…Обаче – сложи там една
икона в двора си. Господ горе няма GPS, да не се обърка нещо.

Бочо донесе ракията, а после се върна в къщи и почна да търси икона. Не намери, естествено, та се наложи да сложи един плакат на Мадона, който намери в стаята на дъщеря си.

През нощта се изви буря и заваля силен дъжд. Но дали Господ реши, че се бъзикат с него или просто не харесваше тази певица – град падна само над двора на Бочо и половината от посаденото се превърна в каша.

- Четем за дъжд, бе чоджум, как да не четем. Три литра кайсиева и за каквото кажеш, за това ще четем – обаче по тъмно да я донесеш, понеже нали… - и ходжата се усмихна извиняващо.

- А за град? – попита директно Бочо.

- За това правя магии, обаче са по пет литра парчето. Става ли…? Добре, диктувай…

Привечер Бочо хвърли синята муска в двора на съседа си и пусна доволен телевизора.

Малко по-късно една сврака видя вързопчето и го отнесе в гнездото си, а то бе на ореха в двора на Бочо… А след още три часа градът смаза и другата половина от двора му.

- Правим магии, как да не правим – кимна баба Стана, врачката. Пет литра ракия и…

Този път Бочо реши да не бъде толкова конкретен и просто поиска в градината на съседа му да не се роди нищо, а после донесе ракията. Но Баба Стана бе водила тежък живот, а и сега не общуваше с каймака на обществото. Освен това първо изпи половин литър ракия, а после с олюляване се заклати към Гочовия двор. Та - щом стигна, тя се хвана за оградата, пийна още малко и започна тихо да нарежда – да ме прощавате значи, ама те в нашето село така говорят:

- *уй да порасне, *уй да порасне – повтори това десетина пъти, а после се ухили доволно и се затътри към къщата си.

На другия ден около обед Гочо застана пред комшията си с баница и бъклица вино. Бочо го изгледа с недоумение, а после плъзна поглед над рамото му към опустошената градина.

– Жив да си, комшу – започна Гочо – Ето, вземи – и извинявай. Знам, че ти си пратил баба Стана…

„Побъркал се е горкият” – помисли Бочо и внимателно попита - а не му ли е жал за градината?

- Кой ти гледа градината? – разсмя се Гочо – Друго ми порасна. Жената сега не смее да ме пусне сам до фурната, а комшийките от сутринта дебнат наоколо…Колко ти дължа за помпата?

Но Бочо само ядосано махна с ръка, заяви, че той с будисти не говорел и ядосано тръшна вратата. Така де – петнадесет литра кайсиева на вятъра.

Изобщо - внимавайте за какво се молите, понеже понякога…

петък, 21 септември 2012 г.

За няколко долара повече…и една патка по-малко

Кънчо срещна циганката на площада пред гарата, веднага след уволнението от казармата и малко преди да се качи на влака за в къщи. Беше студен есенен следобед и премръзналата мургавелка прие да гледа без пари – само срещу една шкембе-чорба в близката кръчма. Е - и малка бира.

„Съдия да станеш – бе казала циганката – Много пари ще имаш,а и всичко друго, което си поискаш…Я викни още една бира, а?”

Съдия… За човек, който играеше централен нападател във футболния отбор на поделението, бе повече от ясно за какво точно става дума. Във всеки мач Кънчо вкарваше по няколко гола, а веднъж цели пет - и за награда го пратиха да окоси тревата на „Българска армия”. Та той започна съдийски курсове, но понеже старшината, който се водеше треньор на поделението им бе обяснил за подсигуряването в защита, за всеки случай записа и право.

След година Кънчо бе сочен за голямата надежда на родното съдийство. Той беше човек, на когото можеше да се разчита – платил си за дузпа – получаваш я, а не вместо това три корнера , както правеха някои негови колеги. Тук си каза думата и следването му – Кънчо се научи да прави „пищови”, тоест – пишеше с малки букви на дланта си кого трябва да изгони. Ако не се случеше дъждовно време или някой чуждестранен отбор (дето от деца са ги учили да се ръкуват и изобщо да се правят на възпитани) да му изтрият написаното – всичко вървеше по мед и масло. Е, биеха го понякога, но – рядко.

Постепенно едни хора, които никога не правеха грешни залози, забелязаха Кънчо и парите потекоха…Следването остана на заден план. …Но един ден го грабнаха направо от лекции и го помъкнаха към летището. Там го чакаше правителственият самолет, а в салона седяха два дрийм-тима: „Люлинските леопарди” и „Пионер” – Равно поле. След това излетяха към морето… Когато видя кои се присъединиха на стадиона към отборите, Кънчо без малко щеше да си глътне свирката. После обаче пое въздух и директно попита кой трябва да победи. „Който е по-добър – сви рамене Шефът – Една партия сме, пък и това не са избори. Свири по съвест.”

Кънчо се опита да се сети как се прави това, но не успя. За щастие малко по-късно президентът на „Пионер” успя да му прошепне по време на едно меле, че ако отборът му спечели, съдията ще получи една патка. Кънчо си представи патица по пекински, даде четири поредни дузпи за „пионерите” и дори искаше да изгони Шефа на другия отбор, но охраната успя да го спре в последния момент. А после му обясниха, че за такива неща си имало време и място, съвсем различни от настоящите.

Кънчо се прибра с влака, а вечерта научи, че отсега нататък може да разчита само на наряди в окръжните групи. Обаче техните мачове ги няма в тиражите, никой не плаща и изобщо … за една патка не си струва. Затова той прокле циганката и залегна над ученето.

…Няколко години по-късно Кънчо завърши и започна практика като юрист, а после – с протекциите на едни хора, които никога не бъркаха на кого да заложат, стана и съдия. Е, вярно – никой не прати самолет за него, да го закара до съдебната зала – но това беше единственият недостатък. Иначе правилните хора бързо се свързаха с него, уточниха тарифите – и работата потръгна. Кънчо не успяваше да напише мотиви или каквото трябва там, човекът бе оправдаван поради давност, а парите се трупаха – точно както бе предсказала циганката. Пък и никой не се ръкува с теб в залата, така че няма опасност надписът да се изтрие и да сбъркаш кого да изгониш…пардон – да оправдаеш. Освен това от футболното съдийство се бе научил да не изпъква излишно на терена – точно каквото се изисква в случая.
Всъщност, беше почти щастлив, с едно малко изключение - искаше му се пак да се срещнат с Шефа и приятелите му.

Само за да си довършат мача, естествено…

понеделник, 10 септември 2012 г.

Армагедон


Неясната точка бе забелязана първо от известния астроном Джордано Коперник – студентката в общежитието срещу обсерваторията приключи с преобличането, той въздъхна разочаровано и завъртя телескопа. И тогава видя нещо, което – ако се замислиш – не би трябвало да е там. Джордано извади кърпичка, избърса първо очите си, а после окуляра – и пак погледна. Точката обаче все още си беше там и дори изглеждаше малко по-голяма.
Беше 18 декември 2012 г. и така бе открит астероидът Армагедон. Според Пророчеството на маите на Земята й оставаха точно пет дни живот.

…Кризисният щаб бе разположен в Квартирата на ООН, а в залата бяха събрани държавните глави на почти целия свят. Американският президент стана, огледа се и започна:
- Скъпи избиратели…извинете – колеги, осъзнавайки своя дълг пред човечеството…С две думи – ние ще се оправим. Само стойте и гледайте. Абе, някой случайно да знае – на астероидите нефт има ли? То не че сме опрели до стотина тона, но все пак…

Два часа по-късно „Аполо Незнам си колко” излетя, въоръжено с новото свръхмощно лазерно оръдие „Люински”. След известно време обаче телефонът на президента иззвъня и той чу гласа на командира на екипажа:
- Господин президент, прицелили сме се в астероида, но…
- Но?
- Ами той целият е ЧЕРЕН…
- Какво? – извика президентът – Да стреляте в черен малко преди изборите? Никога! Връщайте се.
- Ама такова, съдбата на човечеството…
Президентът се поколеба за миг, но после здравият разум надделя, той повтори заповедта си – и американците излязоха от играта.

- Въпреки незаслужените нападки към нас заради някакви малоумни пънкарки… - започна следващият добре облечен мъж – Русия не може да си позволи да остане настрани от…И да се разберем отсега – като свършим, никакви инвазии в Близкия изток. Договорились?

Останалите кимнаха и малко по-късно от Байконур излетя поредният „Союз” , с бригада космически сапьори и няколко атомни бомби на борда. После седящите в залата видяха как той каца на астероида (Армагедон вече изглеждаше голям колкото тиган „Тефал”) и екипажът почва да дупчи.
Всичко бе извършено по план, накрая космонавтите рапортуваха на президента, поседяха преди тръгване (като изпиха междувременно три бутилки водка) – и отлетяха. А после зачакаха команда.

- Значи, разбрахме се – мир в Близкия изток и една година ще карате само лади … - руският президент владееше изцяло положението, а другите само тъжно кимнаха – Огън!
Но нищо не се случи. Така и не се разбра – батериите на дистанционното ли бяха мокри, друго ли – макар че по-късно доста хора бяха преселени в Сибир. Но сега вече към Земята летеше астероид с ядрен заряд на него.

Изпратиха и един съвместен полет на Евросъюза, обаче. . . От непрекъснатото каране на фарове акумулаторите му се изтощиха още на половината път, екипажът без малко щеше да умре от глад, понеже яйцата им за закуска не били от „щастливи” кокошки – а и да летиш с максимално разрешена скорост тридесет километра в час… И тогава се изправи представителят на една малка балканска страна.

Той не постави условия – не беше свикнал. Просто каза, че проблемът ще бъде решен до края на деня.
И докато колегите му клатеха глави в недоумение, в същата малка страна във вечерните новини съобщиха, че летящият към Земята обект съдържа 98% метал. А после настъпи истински Армагедон…

…Петстотин цигани излетяха с делтапланери и след половин час астероидът изчезна от екраните. За сметка на това оборотът на пунктовете за вторични суровини в същата страна нарасна неимоверно.

Е, като не си искаш предварително – нищо не ти дават. Малко благодарности, обещание за по-бързо приемане в Шенген - и толкова. Дори самите герои не получиха нищо – освен снимка с президента и по едно бурканче шведско сладко от боровинки.
Но на тези гладни времена и това бива.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/