четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Право и отговорност


Когато едно интервю за работа бъде преполовено и кандидатът вече е разказал всички свои постижения – реални или мними – в един момент той бива запознат с особеностите на позицията, за която кандидатства. После му дават възможност да задава въпроси и … Уж всички са чели инструкции как да се държим на интервю, но природата взема своето и кандидатът започва да пита – а ще имам ли право да правя това, а онова, а да вземам решения, а … и какво ли не още. Някои се сещат да поискат информация и за бъдещите си отговорности, но обикновено пропускат покрай себе си отговора с прословутия български оптимизъм – абе аз да спечеля, пък после все някак ще се оправя…или поне ще намеря оправдание.

Само че правата и отговорностите са двете страни на една и съща монета – управлението – и не могат да бъдат разглеждани поотделно. Връзката между тях се илюстрира много добре от печалната история за смъртта на Езоп. Помните ли я?


… За дадени уместни и работещи съвети на господаря си Езоп получил свобода. Заедно с това - едно от най-големите права – това на свободно придвижване. И макар че вече бившият му господар го молел да остане при него, Езоп предпочел да упражни правото си – и заминал.

Малко по-късно обаче успял да си спечели омразата на завистниците (повярвайте ми – за човек, на когото от разстояние му личи, че е умен, това изобщо не е трудно) – и бил наклеветен, че е откраднал някакви съдове от храма. И тук възникнала сериозна дилема.

Езоп бил освободен твърде отскоро и не било съвсем ясно роб ли е все още или вече не е. Обществото нямало единно мнение по въпроса, а това било много важно. Проблемът бил, че според древногръцките закони свободният човек и робът отговаряли по различен начин пред закона – първият можел да бъде престъпник, вторият – не. Да осъдиш на смърт роб било все едно да убиеш кучето си, че влязло в къщи и изяло хляба. Един хубав бой – да, но екзекуция…?

От друга страна, за кражба от храма свободният човек бил хвърлян от висока скала – имал е отговорността да спазва законите и не го е направил. Май тогава не са вярвали много в превъзпитанието.

И понеже не могли да преценят, предложили на Езоп сам да реши как се самоопределя – като роб или като свободен човек. Ако е първото – да сваля дрехата, за да получи полагаемите се удари и да се връща при бившия си господар, а ако смята, че е свободен – с всичките му там права – на скалата.

Както знаем от историята, Езоп казал, че е свободен човек и сам скочил от скалата… с което за него всичко свършило.


За нас обаче не е, понеже непрекъснато виждаме около себе си опити на ръководители да получат повече права и да отхвърлят отговорностите, които са неделима част от тях. Вероятно много от тях го правят и поради факта, че изборът им уж не е публичен, както този на великия баснописец. Само че обикновено единствено те самите си мислят така – а в действителност всички наоколо виждат как съответният началник доброволно се позиционира като роб, поради отказа си да поеме отговорност. А – логично – робите никой не ги уважава. Ако имат в ръцете си оръжие или власт, предизвикват страх – но това е временно. В един момент инструментът за респектиране им бива отнет и тогава те будят само презрение и съжаление.

Но дори и да остане в ръцете им, само чрез всяване на страх в подчинените не можеш да се утвърдиш като лидер – някой, за когото екипът е готов да мине през всичко. Ако бъде принуден да го направи, но ще е заради заплахата и всеки негов член непрекъснато ще се оглежда и ще се опита да кривне настрани от пътя към целта. А накрая изобщо ще забравят накъде са тръгнали и просто ще чакат нещо да се случи и да ги отърве от тирана. Така не се регистрират значителни постижения, колкото и често по пътя да се говори за иновации, съвременна организация и т.н. Робите по душа просто не могат да бъдат лидери, а само – водачи на други роби.

Така че – когато на следващото интервю ви дадат думата, внимавайте какво ще питате. Понеже впоследствие със сигурност ще ви се наложи да се позиционирате – като свободен човек или…

Успех!

(статията е заключена за нови коментари)

вторник, 25 октомври 2011 г.

Алъш-вериш


Напоследък търговията на сергията не върви много, та добре, че са изборите – да изкарам някой лев.

…Звъни ми оня ден координаторът на „пембените” и вика: „Кирчо, приятелю – хайде да ни напазаруваш малко гласове, че – отиде бъдещето на България”. Отивам в централата им и там ми връчват едно куфарче с пари.

Качвам се на едно такси и слизам в началото на Хаджи Осман махала, за която все твърдят, че жителите й не се къпели. Да знаете, не е вярно – като завали дъжд, покривите на бараките протичат и… Посреща ме лично кварталният полицай:
– Киро, ти къде си тръгнал така? Гласове ли ще купуваш?
Кимам.
- Ей, най-после! Вече се страхувах, че няма да дойдеш. А само на заплата…
После прибира процента си и ме информира, че местните „лидери” вече ме чакали.

Влизам в кръчмата и поръчвам по една гроздова на всички. „Лидерите” отначало се пазарят – инфлация имало, събирали пари да купят булки на синовете си, но после се договаряме за двадесет лева на глас. Уточняваме общата бройка, а после внучето на единия води куче. Написваме на гърба на кучето номера на бюлетината, която трябва да бъде пусната и внучето си го прибира, за да го върже впоследствие пред избирателната секция. За всеки случай да се уговаряме да напишат същия номер и на всички къщи наоколо – хората тук имат много грижи и често забравят.

Сбогувам се с „лидерите” и си тръгвам, но след малко ме спира едно младо момиче:
– Бате Киро, аз съм от ТБВ – телевизията с човешко лице и … разни други работи. Наредиха ми да направя репортаж за купуването на гласове, а освен теб досега никой не е дошъл… Моля те, купи поне един глас пред камерата!

Гледам я – на годините на дъщеря ми – и ми дожалява. Ако не й помогна, ще направи някой репортаж, че у нас живеят и нормални хора, а не само изроди – и ще я изгонят. Политиката им е такава, нищо не може да се направи. Затова викам на Асан да излезе от кръчмата, прегръщам го с една ръка, а с другата пъхам бавно пет лева в джоба му (повече не смея, понеже после няма да ми ги върне). Момичето кима, вади микрофона и започва възбудено: ”Уважаеми зрители, имаме новина! Репортерката под прикритие…”

В този момент телефонът ми звъни. Приятелите са усетили, че вече съм почнал да купувам гласове и се страхуват да не останат на сухо. Някои дори предлагат отложено плащане.

Пред блока ме чака в джипа си Пешо Тегела – той има шивашки цех и иска да ми продаде гласовете на работничките си на едро. Цената е колкото да не е без хич и аз изказвам леко съмнение, че… Но Пешо ме уверява – щял да ги натовари направо от работа и да ги върне пак там – а който откаже – на улицата. Неохотно приемам.

По-късно ми се обажда някакъв професор и ми предлага да ми продаде гласовете на студентите - в сесия били и който искал поне тройка по неговия предмет… Казвам му да им провери удостоверенията за гласуване на друго място и да се обади пак.

Връщам се в къщи, сядам в креслото и си сипвам едно уиски. В същото време идва дъщеря ми и предлага – имала сто приятели във Фейсбук, по пет лева на глас… Обещавам й – ако ми донесе лед, ще помисля.

Жената също предлага да осигури десетина гласа на разумна цена и когато я питам откъде, се изчервява и вика – приятелки… Обаче аз познавам всичките й приятелки и знам, че отдавна се продали не само гласовете си… Замислям се.

Виждам, че куфарчето е почти празно, поклащам глава и пускам телевизора. Там се появяват няколко политици и почват да ме убеждават, че купуването и продаването на гласове било престъпление. Добре де – но кой тогава ги плаща тези гласове – марсианците ли? Аз може да продавам на сергия, но съм чувал, че именно търсенето определя предлагането…

Но понеже има процент и за мен, само махвам с ръка. Сипвам си още едно уиски и мислено отбелязвам, че все пак трябва да проверя онези десетина гласа, оферирани от жена ми. Не че нещо се съмнявам, но все пак…

Избори са това, бъдещето на България е заложено на карта.

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Личните познанства решават всичко…


… Беше около обед и слънцето печеше безмилостно; наоколо пустинята ярко блестеше, а последната капка вода бе изпита преди около час. Оперативният мениджър Георгиев поклати глава, извади бялата си носна кърпа и я завърза за чантата на лаптопа, а после подхвърли всичко това във въздуха.

Рязък картечен откос разцепи тишината и по главите им се посипа пясък. Търговският мениджър Стефанов се пресегна и дръпна колегата си крака, за да го събори на дъното на окопа.
- Е, сега наистина си отидохме… - проплака до тях главната счетоводителка Петрова – Георгиев, да знаеш – твоите хора са виновни за всичко…
- Да бе – все производството – понечи да възрази оперативният мениджър, но внезапно млъкна, осъзнал, че е точно така…

…Около месец преди това Главният ги бе събрал, за да сподели с тях изключителната вест – фирмата им влизала в оръжейния бизнес. А там, както е известно, печалбите… И преди някой да успее да каже нещо, размаха поръчка за ремонт на сто танка.
Георгиев внимателно бе възразил – до момента опитът им в този бранш се свеждал до дребна поправка на един трактор – и то с три рекламации впоследствие. Така че, според него, трябвало да извървят естествения път – трактори, комбайни, евентуално леки коли (руски, естествено) – и когато оплакванията понамалеят, да се пробват с някое самоходно оръдие. А така, изведнъж…Нямали традиции.

– Какви традиции бе! – беше се разсмял Главният – Поръчка за Третия свят, целево финансиране. Машините са си добре, трябва само да ги пребоядисаме и вместо звезди на им сложим по един полумесец. После ги пращаме на братския нубийски народ и прибираме парите. Трудно ми е да си представя по-лесна печалба, това е все едно парите да ти паднат от небето.

Стефанов отвори уста да уточни, че той лично (доколкото му е известно) братя в Нубия няма, но срещна възторжения поглед на Главния и се отказа. А и неговата работа беше само да подготви договора, нямаше да маха с четката я…

Петрова, която напоследък малко бе луднала по някакви идеи за спасяване на света, също понечи да се обади, че танковете убиват хора, за разлика от тракторите например. После обаче се сети колко е нараснал фондът „работна заплата” напоследък и също реши да не се обажда – нейната работа беше само да заприходи парите, нямаше да бърка боята я…

Усетил, че е сам, Георгиев също млъкна, но мислено отбеляза, че все пак трябва да ги проверят малко по-внимателно тези машини – така де, дето се вика – утре някой ще отиде да снима „Рамбо – 10”, а танкът няма може да тръгне да гони главния герой и ще се изложим пред света. Още помнеше как потъна „Титаник”-ът на американските колеги.

Проверката на машините бе възложена на специален екип под ръководството на конструкторa, дал съвет как да ремонтират двигателя на лодката за похода по Дунава („Тийбилдинг-3”) и който все още потръпваше при споменаването на думата „електрод”. Момчето, макар и не особено квалифицирано, бе съвестно – накара да изкарат танковете на двора и дори да направят по няколко обиколки с тях. Фирмата се разтресе от грохот и вибрации, а циганите в близкото гето толкова се уплашиха, че дори си платиха тока за последния месец (макар че преди това информираха Хелзинкския комитет за заплахата). Накрая на Георгиев му писна, нареди да свалят веригите на всички машини и само да проверят другите системи. Изрично забрани да се тестват оръдията, поне в нормално работно време, понеже всички те по странно съвпадение сочеха точно към неговия прозорец.

Танковете бяха ремонтирани, пребоядисани, нарисуваха им там по един полумесец и ги натовариха на вагоните. Стефанов подписа приемо-предавателния протокол, Петрова заприходи парите и тъкмо всеки смяташе предполагаемия си бонус, Главният ги събра екстрено в кабинета си.

- Имаме рекламация – зловещо обяви той – Един танк не можете да ремонтирате като хората, за комбайни ще ми мечтаете… Георгиев, ти си виновен!

Оперативният мениджър спокойно се осведоми дали боята не се е олющила и успокои всички, че бил запазил две кутии резерва. Оказа се обаче нещо далеч по-страшно.

При преминаване на водно препятствие един от танковете се напълнил с вода, екипажът изскочил в паника и радистът бил ухапан от живеещия в препятствието крокодил. Експертизата, направена от местни специалисти, показала че причината била в помпата, която трябвало да изкара водата, но не го направила, понеже зъбното й колело се счупило. Главният даде два часа на Георгиев да изясни проблема и да докладва, а после още по-зловещо обяви, че имал за всички тях изненада.

Половин час по-късно Георгиев размахваше като самурайски меч свит на руло чертеж, а подчиненият му конструктор се пазеше с ловкостта на истински нинджа.
- Ще те убия бе – крещеше оперативният мениджър – Какво пише тук?
- „Колело зъбно – 1 бр.” – промърмори конструкторът и отново отскочи – Ама аз…
- За материала те питам! – Георгиев замахна отново, но оня пак успя да се дръпне.
- Стомана 20. Обаче нямаше и ние…

- Станала е малка грешка – започна колебливо оперативният мениджър, като се опитваше да не гледа към Главния – Зъбното колело е трябвало да бъде направено от стомана 20, с последваща цементация. Обаче нямало такава и я заменили със стомана 45. Така пишело в справочника, два пъти проверявали.
- А за крокодила нищо ли не е пишело…? – привидно спокойно попита Главният.
- Не, виж сега, шефе… Замяната добре, но никой не се е сетил, че трябва да махне цементацията. И зъбните колела станали като стъкло. Момчетата се усъмнили малко, понеже после искали да обработят отвора за вала и стругарският нож се стопил, но…
- Но?
- Ами намерили една карта на Нубия и видели, че там изобщо няма вода. И решили, че…
- Обаче има – информира го Главният – Някаква загубена рекичка, която се пълнела само през дъждовния сезон и където живеел… Впрочем останалото го знаете. И сега какво правим?

Стефанов предложи да направят отстъпка от пет долара на танк заради проблема със зъбните колела на помпите. Главният поклати глава – плащал един от името на друг, а ухапаният бил от третите. Просто нямало как.

Петрова заяви, че нямало нужда да се разглезват прекалено клиентите и една по-подробна инструкция на нубийски била напълно достатъчна – да напишат, че ако танкът стигне до река, е длъжен да използва моста – и готово. А, да – и ако видят наоколо крокодили, да си седят вътре и да изгребват водата с канчета. Понеже пет долара са си пари и…
Главният само уморено махна с ръка. Мислеше да подхвърли нещо в смисъл, че само жена, никога не ходила в казарма, може да изтърси подобна глупост. После обаче се сети, че и той самият не е ходил – и се отказа.

Георгиев беше реалист – да направят сто нови зъбни колелета (дори двеста, ако трябва) и да им ги пращат на онези да си ги сменят. Но се оказа, че има проблем – дори няколко.

…Първо, най-сложното нещо, което бил разглобявал до момента нубиец, било тостер – и то местен инженер, завършил у нас. Впрочем, човекът веднъж опитал да ремонтира и кафеварка, но не успял. Все пак компетентността му впечатлила много местния монарх и го направили началник на Генералния щаб. Но чак помпа на танк…

… Второ, в Нубия в момента се водела война – напълно логично за страна, получила подарък сто танка – няма да ги оставят да ръждясват я! Та – някакъв племенен вожд вдигнал въстание против монарха и дори успял да завладее половина му бойна техника. И в този случай…
Лицата на тримата мениджъри едновременно пребледняха.

- Да – кимна Главният – трябва да извършим замяната на място.
Георгиев веднага заяви, че разполага с подходящия човек, който освен всичко друго ще е много доволен да поправи грешката си. Но Главният поклати глава:
- Абе, рисковано е – кой го знае каква глупост ще направи пак. Но той си има компетентен началник, а имаме и някой, който е подписал договор, където признава подобни рекламации, както и друг, който е специалист по инструкциите и явно има ясна представа как да бъде избегнат проблемът за в бъдеще. Та – получавате каските и сухата храна, а самолетът на НАТО ще ви вземе утре рано сутринта…


- Стрелят отляво – отбеляза Стефанов – Това са бунтовниците .
- Има ли някакво значение? – промърмори Петрова – Не е ли все едно кой ще ни убие? Ако не умрем от жажда, естествено…
- Абе да ви кажа честно – започна Стефанов – Ухапаният е бил от армията на монарха, а тези после са завладели техниката. Не съм напълно убеден, че гаранцията се разпростира върху военни трофеи – това май го нямаше в договора. От друга страна обаче…
- Няма проблем – отговори Георгиев – Като ги чувам как реват, май се готвят за атака. Вероятно скоро ще бъдат тук и ще се разберете. Петрова, ако ти оживееш, а – недай боже, аз не – спри да го поливаш онова дърво. Дори по празниците може да спираш под него, да четеш некролога ми и…

В този миг в окопа скочиха няколко въстаници. Отначало белите лица на мениджърите ги сепнаха малко, но после решиха, че наемниците са си наемници (колкото и глуповати да изглеждат ) – и вдигнаха автоматите.
- Стефанов, тарикат такъв! - викът се разнесе над окопа и войниците замръзнаха – Тук пък каква ти е далаверата? – с тези думи племенният вожд скочи при тях в окопа.
- А, колега – Стефанов дори не можеше да се зарадва – Значи все пак си завършил?
- Ами – поклати глава вождът – Един лъв изяде тати и се върнах да поема управлението на племето. Чакай да им обясня кои сте да не стане някой случаен инцидент.
И вождът разказа на нубийски, че познава този човек от пътуването си отвъд Голямата вода, как двамата дълго са изучавали мъдростта на боговете („маркетинг” трудно се превежда на някои езици) и че са станали почти братя. За това, че братството им се бе крепило основно на търговията с валута, вождът предпочете да премълчи, понеже не е възпитателно за младото поколение и разваля имиджа.

Георгиев любезно предложи стотина зъбни колела и дори беше готов да покаже как се сменят, но оня махна с ръка.
- Какви танкове бе, откога им свърши горивото. Държим ги ей там и понякога гърмим да си даваме кураж. Ние рекламации не сме правили, явно правителствените сили пак искат да ни развалят имиджа. Впрочем, като ги гледам, май се канят на контраатакуват, така че – със здраве! – и вождът хукна след армията си.

- Половината рекламация я уредихме – отбеляза Георгиев – Стефанов, не знаех, че имаш толкова оригинални приятели. Казанът, дето го произведохме в началото на годината - за тях ли беше?
- Абе ти що не си… - започна търговският мениджър, но в този момента в окопа скочиха правителствените войници. Стефанов си изгледа очите, дето се вика, но сред тях нямаше нито едно познато лице.
Вързаха ги и ги поведоха към главната квартира.

Тя се помещаваше в огромна палатка с генератор до нея. Пред палатката седеше генерал и си печеше филийки на тостер. Малко по-настрани лежеше захвърлена повредена кафе-машина.
- Пленени наемници ? – делово попита той – Чудесно. Ще кажем, че са ги отвлекли въстаниците и ще поискаме по милион долара на човек. Хвърлете ги някъде докато…. – и замръзна.
После стана бавно и се приближи до групата.
- Ваня ? – каза той с несигурен глас, впил поглед в лицето на Петрова – Ти ли си?
- Тя е, тя е – обади се нетърпеливо Георгиев - Хайде, кажи да ни развържат и да видим танковете.
- Ваня – повтори началникът на Генералния щаб – Как минава времето… Колко пъти тогава те каних да дойдеш да видиш страната ми, но ти предпочете друг…
- Ама той беше комсомолски секретар на ВУЗ-а – проплака Петрова като в турски сериал, а на Георгиев чак му се догади – А и теб те изгониха за търговия с наркотици и…
- Шът! – прекъсна я генералът – Добре де, каквото било – било. Какво правите тук?

- Ами имали сте едни танкове, които като влязат във водата… - започна несигурно Стефанов.
- Каква вода бе, тук от пет години не е валяло! – разсмя се генералът – А, вие за рекламацията, да… Дето се мъчихме да направим с помпата фонтанче, а тя се счупи.Това за крокодила аз го измислих – да изкараме някой и друг долар. И през ум не ми е минавало, че може да ви пратят лично. Както и да е, дайте да подпиша там, че повредата е отстранена, починете си тази нощ и утре тръгвайте, докато въстаниците не са нападнали пак. Впрочем – и техният вожд е завършил у вас.

- Знаем – потвърди Петрова - учил е с колегата.
- Сериозно? – учуди се генералът – И до кой курс стигна?
- До втори – обясни Стефанов – но така и не можа да го изкара.
- Е, знаех си аз – а тук разправя на всички, че до трети. Абе, нали го виждам – един тостер не може да поправи като хората, преврат ще ми организира. Да се върне да си доучи, а после евентуално….
После генералът нареди да ги нахранят и ги сложиха да спят.

На сутринта ги качиха в един джип и шофьорът му пое през пустинята. След час каране над тях изведнъж увисна хеликоптер на НАТО.
- Ало, тираните – чу се предупреждение на английски – Спрете колата и излезте с вдигнати ръце.
- Ние сме от добрите – обясни също на английски шофьорът – От войската на принц Кудафар.
- А, не сте вече, не сте… - разсмяха се от хеликоптера – преди половин час вождът подписа договор, с който дава на Великите сили правото да добиват нефт тук. Така че бунтовниците сега са борци за народно освобождение, а вие – слуги на кървавия тиранин. Ще спрете ли най-накрая или да почваме да стреляме?
При подобно развитие на преговорите човек няма много полезни ходове, ето защо колата наистина спря и нашите герои излязоха от нея с вдигнати ръце. Хеликоптерът кацна на около петдесет метра от тях и от него енергично скочи млад полковник. Когато се приближи, той поклати глава:
- Европейци? Съжалявам, ще се наложи да ви пишем военни съветници. Но не мисля, че трибуналът в Хага ще ви даде повече от пет години…

И в този момент изведнъж свали тъмните си очила и се взря напрегнато:
– Георгиев, май френд! Стивънов… Питърова….
– Майкъл! – извикаха тримата мениджъри едновременно.
– Да, да – това аз… Когато отказали от инвестиция у вас – продължи на български бившият им директор – Аз решил стане военен съветник по оперативни въпроси, после по разни други – и накрая пратили да съветва тук. Както казва вие – кога човек няма връзки… Обаче още помни как качвали на крана, как искали да води на гей-парад… А вие какво прави тука?
– Главният ни прати – обясни Георгиев – оправяме рекламация с едни танкове.
– А, да, Главен – странно име… Но сериозен човек, хубаво вика по вас. Значи, вие произвели онези танкове? Още щом чул, аз вика – това само мои хора направили – да се напълни с вода насред пустиня. Е, как – сега всичко ОК?
– Ами – оправихме се. Време ни е да се връщаме.
– Е, хайде качва с мен тогава. Аз дошъл джаст ин тайм – Георгиев, ти накрая научил какво означава това?
– Абе… - махна с ръка оперативният мениджър – Всичко знам аз, но у нас условията са специфични. Хайде, давай да си ходим.

Месец по-късно, когато всичко бе позабравено, Главният отново ги събра, понеже имал изключителна новина – отново се отворила ниша в оръжейния бизнес. И понеже видя как и тримата му подчинени едновременно почнаха да се потят, побърза да ги успокои:
– Не, този път никаква Африка! Никакви слънца, пустини, племенни вождове….Сега работата ще бъде чиста и напълно безопасна.
Георгиев, обади се утре да дойдат десет багера и да почнат да копаят яма на двора – сто на сто на петдесет метра. Пръстта не я изхвърляйте, после ще ни трябва за засипването – и уловил изумените погледи на подчинените си, обясни – уредил съм да направим ремонт на десет ядрени подводници – то какъв ремонт, само да им теглим по една боя - но все пак трябва да ги потопим за малко някъде, не може съвсем без нищо.

И вижте там – внимавайте този път с договора - какво подлежи на рекламация и изобщо...

петък, 14 октомври 2011 г.

Sometimes win, sometimes lose…


...Когато и Андора ни би с 3:0 на „Васил Левски”, председателят на футболния съюз уволни треньора, когото половин година преди това бе довел лично от Аляска и се замисли. Даде си сметка, че повече така не може да продължава и ако загубим още пет-шест квалификации, току-виж – поискали му оставката. А той, освен да е Председател, друго не умееше да прави.

Мисленето продължи дълго в една посока – кой в тази загубена държава може да оправи футбола ни? И накрая съзря очевидното решение.

Отначало Почетният член на футболния съюз отказа, като измисли някакво смешно оправдание, че уж управлявал държавата и нямал много свободно време. После обаче се усети какъв пиар изпуска и се съгласи – остави за заместник приятеля си Пецо (когото не направиха Почетен член, за да не изглежда като навеждане пред властта), облече анцуга и….

…На първата тренировка новият треньор реши веднага да покаже кой командва тук и накара националите да направят една обиколка на стадиона. Не помогнаха никакви оправдания, че игрището било по-голямо от дансинга на „Сън Сити”, че още били махмурлии от снощи и т.н. Обиколката бе направена за рекордните десет минути и само двама от титулярите получиха леки схващания.

Привършил с кондиционната подготовка, Почетният член започна да обяснява тактиката :
– Сега ти, вратарчето, седиш тука като митничар и не пускаш топките да минават. Няма далечни удари, няма близки. Правиш ембарго на вратата, ясно…? А ти, „центърът”, стоиш пред тяхната врата и с едното око гледаш към мен – по която страна на врата се почеша, с него крак риташ…Крилата ще ти подават репли… пасове, искам да кажа. Всички останали ще се лутате по терена и ще създавате организиран хаос – изпробвано е, работи. Хайде, направете още една обиколка и да си ходим, че стана ракиено време.

На следващата седмица националният отбор загуби контролата си с Фарьорските острови.

- А-а-а, не така! – предупреди ги новият треньор – Вие май от добро не разбирате. От утре – никакви дискотеки. Ще идвате с мен да откриваме магистрали, а ако много ви се танцува, ще тропнете там едно хорце..

Седмица по-късно завършихме наравно с Албания.

- Аха, можете, значи… Обаче мотивацията ви не е достатъчна. Е, няма как, ще ви водя на предизборни митинги…

Следващата контрола с Украйна бе спечелена, макар и трудно. Когато краката им понатежаваха, националите си спомнеха за розовобузестите момченца, пеещи партийния химн – и яростно се втурваха напред.

…И накрая дойде първия голям мач – с Германия. Новият треньор надмина себе си в подготовката – цял месец преди това води играчите да слушат парламентарен контрол и дори ги караше да си водят записки. Ето защо те сега излязоха зли като дяволи и набързо вкараха два гола на немците.

Е – и ония са корави хора и не се дават лесно, но когато понатиснеха, нашият треньор отиваше до тъча и подхвърляше – „реплика”, „дуплика” – и немците биваха натиквани обратно в наказателното им поле.

И когато победата изглеждаше сигурна, треньорът на ония си спомни нещо и в едно кратко прекъсване повика капитана. Каза му нещо, оня подскочи, а после изтича при останалите. След което получихме три гола за пет минути…

(Впоследствие на пресконференцията немският треньор разкри тайното си оръжие – просто казал на капитана – „ако продължавате да играете така, ще ви пенсионирам и ще вземате български пенсии, каквито заслужавате”. Откъде му е хрумнал такъв гениален ход, така и не се разбра.)

Шефът на БФС благодари на Почетния член за положените усилия , като не забрави да отбележи, че то, нали – времето, терена, съдията, международното положение – разбирал, че е нямало как да се спечели.

Само че сега търси нов треньор и се е ориентирал към Съюза на преводачите – там наскоро били приели един, който и опит имал, и футбола го разбирал отвсякъде. Но не било ясно дали все още е само обикновен член или вече е станал почетен, та… Трябва да се провери и после - няма проблем.

Българи – юнаци!

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Защо началникът не ме обича?


...Живял някога един руски помешчик, който имал много слуги – хранел ги, давал им старите си поизносени дрехи, а по празниците дори им сипвал по чаша водка. Освен това им дори им плащал – е, не много – вероятно понеже пазарът на труда бил малко изкривен.

Но веднъж един от слугите – Степан – преживял дълбока душевна драма; научил, че на колегата му Иван плащат по пет рубли месечно, а той самият получавал една. Неспособен да се бори повече със себе си, Степан отишъл при господаря и помолил за обяснение. Още повече, че – според него – и той, и Иван вършели една и съща работа.

Господарят се погладил по брадата, а после изведнъж посочил с ръка:
- Ето, там минава каруца. Иди и питай човека какво вози, а като се върнеш, аз ще ти обясня за парите…
След малко Степан докладвал, че в каруцата имало чували с картофи.
- Аха – кимнал господарят – А къде ги вози?
Степан изтичал и се оказало, човекът отива на пазара да ги продаде.
- А на каква цена? – продължавал да пита господарят.
Задъхан, Степан се върнал с информацията, че цената била три рубли за чувал.
- А за две дали няма да ги даде?
След малко Степан, вече едва държейки се на краката си, потвърдил.
- Добре – пак погладил брадата си господарят – А сега извикай Иван.
Когато другият слуга дошъл, господарят пратил и него да разбере какво има в каруцата. След минута Иван се върнал и докладвал:
- Човекът вози картофи да ги продаде на пазара, един чувал струва три рубли, но аз го спазарих за две.
- Е – обърнал се господарят към Степан – Сега разбра ли защо другите получават по пет рубли, а ти само по една…?

С този стар анекдот се опитах да илюстрирам един много важен проблем в мениджмънта – преразходът на управленчески ресурс. Всеки ръководител разполага с определено време, което той разпределя примерно така – три часа срещи с клиенти и партньори, три часа анализи, един час писане на имейли и доклади, един час – контакти с четиримата му подчинени началник-отдели. Тоест, по петнадесет минути на човек, през които той трябва да бъде информиран как вървят нещата, има ли проблеми и какви точно – и да даде инструкции как да се работи по решаването им. Ако обаче на някой от подчинените му това време не е достатъчно, той „изяжда” допълнително – тоест, управленчески ресурс. И на ръководителя не остава нищо друго, освен да отложи някой от другите си ангажименти за следващия ден, или да остане след работа, за да навакса загубата. Хора сме и на всеки може да се случи, но когато това стане практика, босът започва да се дразни.

„Аз съм неудобен за началника” – горчиво споделят някои, без да осъзнават доколко наистина е точно така, но не във влагания от тях смисъл. Добрият ръководител не изисква винаги да си съгласен с него, понеже му трябва коректив – но не би приел вечно да полага удвоени усилия заради нечие безхаберие.

Естествено, никой не се ражда организиран, но това се учи – при добро желание, разбира се. Също така не е добра идея да се опонира на началника заради самия спор – колкото и да е търпелив, накрая той няма да издържи – отново заради напразно изхабения ресурс. И ще осъзнае, че наистина не харесва този свой подчинен. Вероятно няма да го каже директно, но когато стане време за повишаване на заплатите…

Неразбирането, че времето и психическата енергия на началника са ограничени, е съсипало безброй кариери. Постарайте се вашата да не бъде добавена към тях.

неделя, 2 октомври 2011 г.

Свирките (+ 18)


Искам да помоля непълнолетните да не четат тази статия – едно, че не е прилично – и второ, нека запазят илюзиите си колкото е възможно по-дълго. Кой знае, с течение на времето нещата може и да се променят…

В град N голяма търговска верига откри свой клон – нов, лъскав супермаркет, един от първите по рода си. Построиха сградата, сключиха договори за доставки, а после решиха, че е време да наберат персонал. Тук трябва да уточним, че в градчето отдавна пребиваваше господин Шмидт (не се влияйте от немското звучене на фамилията, избрах я съвсем произволно и тя не би трябвало да указва националността на инвеститора), който намери бъдещия управител – нека го наречем господин Иванов – и ключовите му заместници. После чужденецът си замина и остави местният колега (заедно с новоназначеният ЧР, състудент на управителя) да подберат изпълнителския персонал.

Градът беше малък, а безработицата в него – голяма. Заплатите, които веригата смяташе да предложи на продавачки, консултанти и т.н. – бяха около два пъти по-високи от средните за региона – а може би дори повече. При това се предвиждаха и бонуси.

Г-н Иванов бе чел Сталин и знаеше, че кадрите решават всичко. Впрочем, бе чел също така и че незаменими хора няма. Изобщо, мустакатият диктатор беше негов таен кумир, но той предпочете да премълчи това на собственото си интервю – вместо да дърпа дявола за опашката, Иванов декларира, че е привърженик на демократичния стил на управление и всички кимнаха доволно. А и за да сме честни, той наистина беше максимално демократичен с хората, които никога не му противоречаха.

Скоро магазинът заработи и всички проверки от главната квартира показаха, че резултатите са добри, има ред и никой не си позволява да пренебрегва нарежданията на управителя. Клиентите също бяха доволни, макар някои да отбелязваха вечер в семейството си, че на продавачките някакси им липсвало вдъхновение и гледали малко „пречупено”. Е, не всички, но някои – определено. Но при това мъжете не пропускаха да отбележат – за голямо неудоволствие на жените си – че толкова красиви продавачки на едно място досега не са виждали. Очевидно в това имаше някаква истина, понеже доста хора посещаваха магазина всяка вечер, а купуваха дреболии. Но както казахме, заплатите в града бяха ниски и съответно покупателната способност…

…А после един ден Шмидт неочаквано получи писмо. Бе написано на родния му език и в него се твърдеше, че позиция в търговската верига „….” е мечта за почти всяка безработна женa в града, но… Като прочете това „но”, чужденецът се задави с кафето си и нареди на секретарката си да не го безпокоят. После се облегна назад в креслото и си помисли, че до момента нещата са вървели прекалено добре, за да не се случи нещо подобно. След това си даде сметка, че той отговаря за магазините на веригата в България. После събра двете и осъзна, че е в центъра на сериозен проблем.

Авторката на писмото (очевидно беше жена) твърдеше, че във въпросния магазин не може да се започне работа току-така. Дори препоръки и застъпничество от приятели не помагат. „Това добре” – отбеляза мислено Шмидт , но продължението никак не беше добре.

Жената споделяше, че единственият начин да бъдеш назначен там е да преспиш с г-н Иванов. Е, разбира се – и да имаш съответните физически данни, за да поиска той това. Иначе – никакъв шанс.

Г-н Шмидт си наля ново кафе и каза наум поговорка на родния си език, която бе аналог на нашата „Е сега отиде конят у ряката!” Както вече споменахме, търговската дейност в България беше под негов контрол и той си представи как го изправят до стената за разстрел, тоест – пред Борда на директорите, което май бе същото. После прокле всички привърженици на демократичния мениджмънт и започна да набира различни номера…

…Месец по късно наетата агенция потвърди изнесеното в писмото – дори хората му предоставиха тайно направени записи, от които Шмидт успя да изслуша превод само на първия. После започна да диктува заповед за освобождаването на Иванов…

Избора на нов управител бе направен в максимално широк състав, а спечелилият кандидат – деликатно предупреден, че… Впрочем, настоятелно го посъветваха да назначи мъже, където е възможно, тъй като до момента в магазина този пол бе представен само от трима общи работници. Спечелилият кандидат - господин Петров – кимна и обеща.
Както при всяка смяна, получиха се леки сътресения и известно влошаване на резултатите. Все пак Петров беше упорит, изискваше необходимото от хората – и от някои го получаваше, от други – не. Тези, които не искаха да работят с него, той постепенно освободи и замени с нови. Само че …

Една уволнена продавачка не издържа – вероятно понеже разбираше, че друга подобна работа няма да може да си намери – и задушавана от злоба, заяви в лицето на Петров – „май и ти за свирка плачеш, но си прекалено грозен!” – и разплакана си тръгна. Но това бе направено пред свидетели и се оказа камъчето, което обърна колата. Вероятно и други от първоначалния състав се страхуваха да не останат на улицата и не можаха да овладеят напрежението. И скоро цялата история излезе наяве, а градът заговори за оригиналния стил на подбор на г-н Иванов.

Е, и него го биха два пъти – вечер, в някоя тъмна уличка. Биха го яростно, без да промълвят нито дума, дори го ритаха с крака. Но имаше и няколко развода, а и доста прекратени други връзки. Така или иначе, хората от града започнаха да наричат продавачките от магазина „свирките”.

Че беше неприятно – едно на ръка. Скоро обаче това раздели колектива на две части – „стари”, за които и малките деца знаеха как са получили мястото си – и „млади”, които бяха назначени от Петров. Оформиха се нещо като две партии, които почти не контактуваха помежду си и не можеха да се понасят взаимно.

Ако човек можеше да чуе мислите в съблекалнята на „старите”, то вероятно те щяха да бъдат нещо от рода на: „Лесно им е на онези – а ние просто нямахме избор. От глад ли да мрем? Сега всеки може да съди, понеже не е принуден да…”

В мислите на младите нещата бяха значително по-прости : „Тъпи курви. Някой да ви е карал да почвате точно тук? Но нали - паричките добри, работата лека… Ако всички му бяхте отказали на оня нерез, той ли щеше да застане на касата?”

Подобни неща никога не се казаха на глас и останаха във въздуха като неизречени въпроси. Само че се забеляза нещо интересно – „старите” все се опитваха да подредят щандовете така, както са били при Иванов. Дори без да бъдат питани, те понякога свиваха рамене и подхвърляха – „тогава имаше добър оборот, нали” – и отново слагаха нещата на предишните им места.

Младите - обратно – преднамерено се опитваха да разместят всичко, сякаш искаха да подчертаят, че тук е имало нещо, което бързо следва да бъде забравено. Петров забеляза тенденцията и започна да се дразни – клиентите се объркваха – но за момента реши просто да изчака.

Един ден групичка от „старите” продавачки пушеше навън и изведнъж някоя от тях се сети, че днес Иванов има рожден ден. Чуха се възклицания, опитаха се да му честитят по телефона, но той не отговаряше. И тогава започнаха да го обсъждат.

…Оказа се, че Иванов бил страхотен човек – и добър началник, и привлекателен мъж. Петров изобщо не издържал никакво сравнение с него. Комплиментите по адрес на бившия управител се сипеха дори от устите на жени, които много добре помнеха как са излезли разплакани от кабинета му, стиснали в ръка скъпоценната заповед за назначаване… Вероятно някой психолог би казал, че по този начин те търсят самооправдание – било е по любов, моментна слабост, а не – от какво беше там… Но аз не съм психолог и само отбелязвам факта.

Когато разбраха за рождения ден на предишния шеф, „младите” се изсмяха и предложиха целият колектив да събере пари, с които да купят един вибратор и да му го пратят да си го завре в … „Старите” избухнаха, нарекоха другите „пикли” и само появата на Петров прекрати скандала. Впрочем, средната възраст на двете групи бе примерно еднаква.

А Петров се чудеше какво да прави. Беше есен, по телевизията всички партии политизираха бившия празник Девети септември и той с учудване осъзна доколко управлявания от него супермаркет е микромодел на обществото ни. Едните нямали избор, другите не осъзнаващи, че май наистина не е имало кой знае какъв избор… Но магазинът трябваше да работи.

И накрая Петров уволни всички – и стари, и нови. Сключи договор със специализирана компания, която проведе атестация на всички и назначи тези, които имаха резултат над определено ниво – без да гледа кой от коя група е. Няколкото останали незаети места попълни с хора отвън.

Нещата сякаш се успокоиха, понеже той сформира екипи, в които влизаха поравно „стари” и „нови” – и им зададе цели, които можеха да бъдат постигнати само с общи усилия. Понеже това все пак се случи, последваха бонуси, повишение на заплатите и т.н. Магазинът си върна привлекателния за клиентите облик.

…В края на годината Шмидт дойде да отчете официално резултатите – и те се оказаха неочаквано добри. Петров бе похвален и също получи бонус – при това, доста повече, отколкото бе очаквал. А после чужденецът обяви, че има още един подарък и бръкна в джоба си. Уточни, че това е нещо лично, което не бива да бъде популяризирано, а просто – сложено някъде и отвреме навреме – гледано насаме. Нещо като талисман, който предпазва от беди.

А после извади ръката си и сложи на бюрото пред Петров малка лъскава съдийска свирка.

(Естествено, историята е изцяло измислена. У нас подобни неща няма как да се случат.)

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/