сряда, 31 август 2011 г.

Подаръци


На вратата на кабинета се почука, а после се показа и главата на личния асистент.
- Господин министър…Той дойде.
Министърът вдигна глава:
- Отново точно навреме! Браво, браво… - и радостно потри ръце – Ами да отидем да видим тогава.
Пред сградата на министерството беше спрял самият Дядо Мраз – почти истински, с червени дрехи и голяма бяла брада – въпреки жегата. Караше…е, не шейна, времената се менят. Бе дошъл с пикап, а елени изобщо не се виждаха.

- Голяма жега, брей – въздъхна старецът и избърса потта от челото си – Ама и вие голямо слушкане бе – всеки ден идвам и краят му не се вижда. Хайде, изпейте ми онази песничка – „Истината днес е само тази…”
Министърът го погледна строго и старецът не довърши, а просто извади торбата – в нея бяха записките, а подаръците – в самия пикап.

- Така, да видим… Ето - подарък два варела с бензин и пожелание най- накрая да настигнете някой престъпник…
- Добре – кимна министърът – Ще настигнем и ще надминем, както казваха навремето. Друго?

- Паричен превод от кмета на община Горно нанадолнище. Ето разписката.
- Звучи ми познато… - замисли се министърът.
- Там е онова село, в което миналата седмица циганите пребиха с колове дядото и сина му – в овощната градина.
- А, да… И за какво ни благодарят?
- Тук пише :”За това, че респектирани от вашите служители, циганите пребиха само бай Първан и сина му. А можеха да потрошат всички в селото, нали? Благодарим ви за спасеното ни здраве – поне до следващата черешова реколта…”
Министърът кимна – да, ако не бяха те да респектират…

- И последно – един хладилник от Киро Звяра. Пише: ”От сърце ви го подарявам, господин министре – да си държите уискито на студено, пък и аз случайно да не отида на топло.”
Тук министърът не издържа и се разсмя. После кимна на охраната да пусне пикапа във вътрешния двор и понечи да тръгне обратно към сградата, но побутването на помощника му го спря. Министърът се обърна и видя едно малко момиченце.
Той се усмихна по навик като пред камерите и го попита дали не се е загубило.

- Не – тъжно каза детето – Откраднаха ми кученцето. Казва се Бу, като онова от интернет.
- Е, тогава напиши жалба и ние, разбира се…
- Още съм малка и не мога да пиша – въздъхна момиченцето – Но аз… Аз идвам тук вече трети ден и виждам Дядо Мраз… А мама казва, че той е измислен.
Министърът сбърчи вежди.
- Как така „измислен”, нали го видя с очите си?
- Всичко видях – въздъхна детето, а после бръкна в джоба на рокличката си – Ето.
На дланта си държеше пакетче лукчета. Опита се да го сложи в ръката на министъра, но оня бързо я отдръпна.
- Аз исках да купя нещо по-скъпо, но мама и тате са безработни и ми дават само по петдесет стотинки на ден… Моля ви, вземете ги и ми намерете кученцето…
Министърът се огледа, мислено благодари, че няма репортери наоколо и само успя да смутолеви:
- Ами майка ти да напише жалбата тогава, щом не ходи на работа… - после кимна на помощника си и двамата бързо влязоха в сградата.

…И макар че всъщност не ги бе докоснал и че впоследствие ми ръцете си три пъти, отвратителната миризма на евтините ментови бонбони го преследва чак до вечерта.

Спомни си за нея и на следващата сутрин, но после Дядо Мраз дойде пак и той накрая забрави.
А и този път момиченцето вече го нямаше.

сряда, 24 август 2011 г.

Одата на радостта

В огромната зала бе светло и тържествено, а отнякъде се носеше тиха музика. Но дори и тя не бе в състояние да успокои мъжете от едната страна на масата – напрежението бе изписано ясно по техните лица, а ръцете им леко трепереха. Впрочем, разбираемо – решаваше се бъдещето на страната им за много години напред.

За сметка на това хората от другата страна бяха приветливо усмихнати, макар в погледите им се да се четеше леко недоверие. Най-едрият от тях, който седеше по средата, засука леко мустак и се изкашля, а после премина към основния въпрос:
- И така, колеги, събрали сме се да разгледаме молбата на Германия за излизане от Европейския съюз. Моля господин канцлерът да представи съответните аргументи.

Дребничкият немец се изправи, огледа присъстващите и започна:
- Уважаеми господа, бих желал да ви уверя, че нашата страна изцяло е изпълнила Пернишките критерии за прекратяване на членството в Европейския съюз. С доста усилия успяхме да постигнем инфлация от 30% годишно, сключихме заеми за стотици милиарди евро, които нямаме никакво намерение да връщаме, безработицата надхвърля 20%...
- Чакайте, чакайте – прекъсна го мъжът с мустаците, представител на България – Аз скоро ходих в Берлин и не видях много хора по кафенетата в работно време. Данните ви ми се струват манипулирани…
- Не, не – бързо отговори канцлерът – Те хората нямат пари, затова… Пият си тайно бирата в къщи. А падането на кредитния ни рейтинг е потвърдено от…
- Абе знаем ги ние тези рейтинги – намеси се представителят на Македония – Почерпили сте тоя-оня и – готово.
- Ама не, как може… Впрочем, да – черпим наред. Корумпирани сме до немай къде.
- Те всички така казват… - замислено промълви представителят на Албания – Но само докато се измъкнат. А после като проверим – ни корупция, ни дявол…
- Но аз разполагам с доклади на ОЛАФ, ето…

Българинът въздъхна, взе папката, но я хвърли настрани, без дори да погледне в нея. После се почеса по главата:
- А с контрабандата как сте? Наркотици, оръжие…?
- Много сме добре – канцлерът сложи ръка на сърцето си, за да подчертае колко е искрен – Тировете с кокаин минават с предимство границата – митничарите им искат само по двадесет евро, колкото да не е без хич. А ако вътре има и някой незаконен емигрант – направо ги пускат, да не причиняват неудобство на хората…
- Е, ще го приемем на доверие, макар че не ми се вярва нещо… А дискриминирате ли някого?
- Разбира се – уволнихме всички професори-емигранти, нямаме нито един арабин депутат, не разрешаваме на жените да карат тирове…
- Не е достатъчно – отбеляза македонецът – Трябва да направите някое и друго гето, моля – запишете си. А, да – и раздайте малко въздушни пушки на хората, да пострелят по бездомните кучета, няма как…
- Но това не е хума… Добре, както кажете, ще раздадем.
- И си оправете съдебната система – да пуснат от затвора най-големите бандити, да им се извинят… Може да помислите и за малка парична компенсация за страданията им.
- Но ние нямаме бандити…
- Нали вече сте корумпирани? Ще платите и ще ви намерим. Няма да е евтино, но то от ЕС не се излиза току-така…

Тук българинът махна с ръка.
- Добре, оставете документите, ще помислим. Както каза колегата, то не е проста работа, но ние ценим искреното желание на народа ви и ще видим какво може да се направи…

…Когато немската делегация беше вече навън, канцлерът въздъхна дълбоко, извади мобилния си телефон и помоли да го свържат с „мосю президент”. Оня отговори на секундата.
- Как е, лесно ли мина? Имаме ли шанс и ние да се отървем?
- Абе, не знам – въздъхна канцлерът – много изисквания имат. Но ако черпиш един коняк, ще ти пратя списъка – после се сети, че трябва да изглежда корумпиран и се поправи – Я по-добре прати един тир с коняк.

И започна да си подсвирква „Одата на радостта”.

сряда, 17 август 2011 г.

Слънчева храна

Идеята дойде на Гошо внезапно, малко след като за пети пореден път му забавиха заплатата; той преброи парите, които му оставаха, усети спазмите от глад в стомаха си и излезе на терасата. После се съблече по гащета и започна да се храни със слънчева светлина.

Първите хапки му харесаха – разляха се приятно по тялото като топла супичка. „Май трябва малко по-внимателно – помисли си той – да не взема да се задавя пък…” И започна съсредоточено да дъвче.
След супата хапна една слънчева пържола с гарнитура от летен вятър, а накрая завърши с крем карамел от лъчи. После се прибра в стаята с леко поиздут корем, взе душ, облече се и отиде на работа.

В обедната почивка, докато колегите му вадеха бурканите – не че в заводския стол беше толкова скъпо, но все пак искаха пари – той лапна набързо два сандвича от светлина и се отпусна на една пейка. Впрочем, опита се да запали и една слънчева цигара, но нещо не се получи – очевидно небесното светило уважаваше правата на Булгартабак върху едноименната марка.

Малко по-сложно бе с вечерята – едва успя да хапне преди залеза, а и последните лъчи светлина не бяха толкова вкусни – все пак, бяха престояли почти цял ден.

… Скоро за уменията му научиха колегите и понеже и те не бяха получавали заплати отдавна, Гошо организира готварски курсове, на които – срещу шише ракия – всеки можеше да се научи да си приготви слънчеви шкембе-чорба или малеби. Как точно ставаше това, като във всички случаи основното бе да се застане с отворена уста към светлината, бе една от най- пазените тайни в държавата.

Но у нас малко неща остават скрити за дълго време – уменията на Гошо стигнаха да ушите на босовете на родния туризъм, последните доволно потриха ръце и направиха всички оферти „ол инклузив” – спане и три пъти на ден по една порция слънце. Е, вечерята задължително се сервираше преди залез, но пък никой не получи стомашно разстройство от нея. А ако се случеше облачно време – обявяваха разтоварващ ден.
Отначало почиващите – особено чужденците - не оцениха по достойнство идеята – оплакваха се и дори търсеха компенсации. Наложи се да им бъде обяснено на колко невинни телета и прасета ще бъде спасен животът по този начин, а за зеленото богатство – домати, краставици и тиквички – изобщо да не говорим. И европейците, научени щом чуят подобни глупости, да спират да мислят – приеха всички възторжено. Е, някои по назадничави субекти си носеха скришом в стаите по някое и друго кюфте на скара, но хотелската администрация гледаше на това през пръсти – все пак, необходим е някакъв преходен период, докато свикнат всички.

… В баровете около басейните можеше да се поръча чаша слънчева светлина, условно наречена „водка”, само за десет лева. Виж, отлежалата светлина с няколко звезди (но понеже беше денем, те – естествено – не се виждаха) вървеше по двадесет лева – но пък никой на сутринта не се оплака, че го боли глава от препиване.

… Както винаги, държавният сектор се оказа по-инертен от частния – правителството изтърва половината лято, преди да се усети и да започне да изкарва сутрин учениците на двора - да хапнат по една слънчева закуска, да смени покривите на домовете за стари хора с прозрачни – да ядат слънце на воля – и т.н. Малък проблем се получи само с парламентарния бюфет – стомасите на депутатите бяха свикнали с кебапчетата и от слънчевата мусака получаваха разстройство и хемороиди – именно от нея, а не както народът си мисли – от постоянното седене на заседания. Той, народът, хал хабер си няма кой колко седи, пък и не е негова работа – да си лапа там слънчевата попара и да не гледа в чуждото канче. Та и парламентът остана на преходен хранителен режим.

… Сега правителството е доволно до немай-къде – оказа се че е първото в новата ни история, успяло наистина да нахрани народа. Затова и мислят при следващия ремонт на кабинета да предложат на Гошо поста на министър на земеделието и храните – та белким измисли нещо и за зимата – сняг ли ще е, вятър ли – щом е успял веднъж, значи може. Но за всеки случай се водят преговори с руснаците и американците поотделно – да изкарат там в космоса едно голямо огледало, което да насочва слънчевата светлина към България в необходимите моменти. А долу, на земята, с по-малки огледала вече чакат новите слънцеразпределителни дружества.

Светлина, светлина, но трябва и да се печели, нали?

вторник, 16 август 2011 г.

Спасението вече не дебне отникъде

Някъде в България, преди около десет години...

...Беше петък следобед и Кольо Колев, оперативният мениджър, вече три пъти бе погледнал дисплея на мобилния си телефон. И когато почти беше готов да повярва в чудото, апаратът иззвъня.

– Господин Колев – чу той познатия глас – Извиняваме се много, но пак…
Колев въздъхна и запали цигара.
- Отново сигнал?
- Да – и пак – анонимен. Да ви го прочета ли?
- Не, не е необходимо. Кажете в резюме.
- Ами на практика – същото. Наредили сте да се работи в събота без писмена заповед и вероятно това нямало да бъде платено като извънреден труд. Текстът почти не се различава от предишните: „Уважаеми господа, във фирма „Узакис” отново ни карат да работим незаконно, кога най-сетне ще си вдигнете зад…” в смисъл, ще се намесите.
- Разбирам. А няма ли нещо, по което може да бъде идентифициран авторът?
- Не, писано е внимателно и формулировките са общи. Очевидно човекът много е внимавал нещо да не издаде самоличността му.
- Е, сигурно е естествено в подобна ситуация… Благодаря ви.
- Господин Колев…
- Да?
- Извиняваме се много, но… Дали все пак не е по-добре да отмените заповедта си…при създалата се ситуация? Това е пети пореден сигнал и…
- Нищо няма да отменям! – спокойно каза Колев – Освен, разбира се, ако вие категорично не смятате да дойдете на внезапна проверка и да глобите управителя. Ако ми декларирате подобно намерение, естествено – ще отменя заповедта.
- Е, хайде сега и вие… Господин Малакис е в София, нали? Той изобщо знае ли за тези заповеди?
- Разбира се. И дума не може да става аз да наредя нещо подобно без неговото съгласие по телефона. Но вярно – не подписва нищо, както и аз. Настоява да давам нарежданията устно.
- Умен човек – възхитиха се от Инспекцията – Де да бяха всички като него. А то някои – закачат заповедта в коридора, ние я намираме и после … се създават неудобни ситуации.
- Ние не закачаме нищо – въздъхна Колев – Добре, сега ще говоря с господин Малакис – какво да му кажа – ще ни проверявате ли утре или не?
- Е, хайде и вие сега… Още помним оня тиймбилдинг в Гърция, който ни платихте. Исках просто да ви обърна внимание, че не сме само ние – има синдикати, преса, други медии… та дори и форуми в интернет. Подобен имидж ще отблъсне хората от вас.
- Имидж? Мислите ли, че ако някой има избор, ще дойде да работи точно в „Узакис”? Аз не.
- Е, защо – ако е на мениджърска позиция като вас… Ето, синът ми завършва догодина и ако се намери някое приемливо местенце…
- Ще помислим – обеща Колев – Добре, благодаря ви за предупреждението. Сега ще говоря с управителя.

Той запали нова цигара и набра номера. На двеста километра от него кириос Малакис вдигна с три минути закъснение.
– О, Николаос, май френд – възкликна бодро управителят и продължи на английски – Как е, ще изпълним ли плана?
– Да – мрачно потвърди Колев – със сигурност. И в тази връзка не виждам смисъл да работим в събота.
Малакис се замисли за миг, а после внезапно попита:
– Колега, ти чел ли си „Мечо Пух”?
Питаха го може би за стотен път, но все пак Колев потвърди.
- Ето, виждаш ли…Там е казано – „колкото повече, толкова повече”. Нищо не пречи да го преизпълните – господин Узакис ще е много доволен и ще ме… Ще ни похвали де.
- Но хората са много уморени… Не са от желязо, в края на краищата.
- Напротив, от желязо са. Други на тяхно място нямаше да издържат досега. Така че – давайте.
- Но нали ще им платим?
- Е, Николаос, стига и ти сега… Нали имат договорена твърда заплата и я получават навреме? А в някой други фирми у вас…
- Заплатата си работниците получават за нормалното работно време. А за извънредното?
- Криза е, Николаос… Все трябва да жертва по нещо. Ето – и аз сега правя анализ на себестойността, въпреки че е вече петък следобед.
Колев погледна часовника си – до края на работното време оставаха два часа. Голяма жертва, както и да го погледнеш.

- И правейки този анализ, докато колегите в Гърция вече си пият узото – продължи Малакис – откривам, че ако не плащаме работата в събота, себестойността пада и господин Узакис ще… а, това май вече го казах.
- Обаче хората са изнервени докрай – направи последен опит Колев – Да не вземат да вдигнат някоя стачка?
Малакис замълча за миг, после намери очевидния отговор:
- А ти за какво си там? Ако допуснеш нещо такова, ще ти потърсим сметка. Имаш властта и инструментите за контрол, какво повече? Кой те притеснява? У нас, в Гърция, поне има риск от проверки, а при теб? Работиш в условия, близки до идеалните.
- Но вижте – и на мен самия никой не ми ги плаща тези съботи, а трябва да стоя цял ден в завода. И моите сили са на изчерпване. А като стана дума за проверки – и у нас има Инспекция по труда, могат да дойдат някой ден и да отнесем големите глоби…
- Е, като дойдат, тогава ще мислим. Може да променим нещо – но не и преди това да се случи. Така че прави програмата за утре, а аз да продължавам със себестойността…
Колев чу в слушалката приглушен женски смях и шъткането на началника си. После настъпи тишина.

Той събра началник-цеховете, дълго слуша гневните им изблици, а после уморено им подаде производствената програма за следващия ден. И те – още по-уморено и с подчертано безразличие – я взеха.

Мина седмица, а когато дойде четвъртък следобед, Колев включи компютъра си. Пусна програмата за скриване на IP-адреса, въведе името на получателя и започна да пише:

„Уважаеми господа, във фирма „Узакис” отново ни карат да работим незаконно, кога най-сетне ще си вдигнете задни…
Не че се надяваше много, но понякога стават и чудеса, нали?

Или поне му се искаше да вярва, че е така.


четвъртък, 11 август 2011 г.

Принцът и маймуната

Това е една стара източна приказка, която си струва да бъде разказана отново с надеждата да ни даде обяснение за част от проблемите в кариерата ни.

…Имало някога една държава, управлявана от принц. Тя граничела с море, а на около километър от брега бил разположен остров, на който живеели различни животни. Най-вече – маймуни.

Сред поданиците на принца имало доста ловци и понякога те вземали лъка и стрелите, сядали в лодките и отивали до острова, за да убият дивеч. Дълго дебнели в гъстата растителност, като се надявали крясъците на маймуните да не ги издадат. Това обаче се случвало често и в яда си ловците започвали да стрелят по самите маймуни.

Паднали доста жертви, но се появили и герои. Една маймуна била толкова ловка, че не само не позволявала да я улучат, а дори понякога дори улавяла летящите към нея стрели. А после правела недотам прилични жестове към ловците.

Слухът за ловката маймуна се разнесъл в цялата държава и накрая стигнал до ушите на принца; а той бил човек, който обичал предизвикателствата. Ето защо се качил на кораб с охраната си от около стотина стрелци и потеглил към острова.

Маймуните видели слизащото на брега множество и побързали да се скрият - с изключение на една, разбира се – особено ловката. Тя предпочела да седи на клона и да гледа спокойно към приближаващите се.
Свитата спряла на около петдесет метра от дървото, а принцът попитал – това ли е онази маймуна, дето…Приближени му се вгледали внимателно и потвърдили. Тогава принцът заповядал на най-добрия стрелец да убие маймуната.
Човекът се прицелил, пуснал стрелата и… маймуната я уловила с ръка. Всички ахнали.

„Брей, то било вярно бе – възкликнал принцът – Я ми подайте лъка и стрелите.”
Ако била толкова умна, колкото и ловка, тук маймуната трябвало бързо да се скрие в гората. Тя обаче просто се изплезила.

Принцът пуснал стрелата и маймуната отново я уловила. А после се обърнала и показала онова, червеното, на което обикновено сядала.
Всички притихнали ужасени, но принцът избухнал в смях. После заповядал на цялата си охрана да се нареди един до друг и по негова команда да стреля едновременно. Когато били готови, той махнал с ръка.

Е, маймуната уловила две от стрелите и дори успяла да избегне десетина. Но всички останали попаднали в тялото й и тя паднала мъртва на земята….


А сега да направим изводите – добре, вие имате талант и очевидно превъзхождате в нещо важно заобикалящите ви. Трябва ли за това да научат всички? Едва ли. Когато срещнат уникален талант, хората реагират по два начина – първо се питат могат ли да го използват за свои цели и ако се окаже, че – не, почват да му завиждат. И информират принца, разбира се – или управителя на фирмата, но в доста негативен контекст – този се мисли за незаменим, не дава дума да му се каже и т.н.

А босът също е човек, но да мерите уменията си с него е вече опасно – той има инструментите на позицията си. Да му отправяте предизвикателство, особено пред свидетели, е огромен риск за кариерата ви. Подобни неща не се прощават.

Тоест, звездите светят ярко, но бързо падат – поне в офиса е така. Преценете дали временното гъделичкане на егото струва колкото кариерата ви, която вероятно ще провалите. Бъдете сигурни, че дори да сте в състояние да избегнете и стоте стрели, „принцът” ще доведе хилядна армия. Тук нещата стават доста лични и той няма да ви прости.

А стрелите винаги летят от него към вас и практически никога – обратно. Не го забравяйте, ако искате да се радвате на дълъг кариерен живот.


вторник, 9 август 2011 г.

Рекламното лице на фирмата

- На този трябва на всяка цена да му вземем парите – каза едрият мъж, а всички около него кимнаха.
Всъщност, те не бяха банда разбойници, както би могъл да си помисли някой – макар че, по-общо погледнато… Просто екипът на рекламната агенция обсъждаше поредния перспективен клиент.

Мъжът, който току-що бе направил горното изказване, се наричаше Фильо Котларов и – естествено – всички го наричаха Котлъра. Напълно естествено за доказан гуру на необятния български рекламен пазар.
А Котлъра визираше известния строителен предприемач Бетон Гранитски, който – подмамен от очакваните евросубсидии за саниране на сгради, се канеше да лансира една уж нова технология. И се носеха слухове за някакъв фантастичен бюджет за реклама, който беше предметът на обсъждането в момента.
Бетон Гранитски дори беше купил време за излъчване в няколко телевизии, оставаше някой да направи клипа. Е – и да прибере парите, естествено.

- Първа ще го атакува Мимето – Котлъра кимна към една млада и напориста сътрудничка – Ще проправи пътеката, така да се каже. А после ще включим и тежката артилерия.
- Прозрачна блузка и минижуп? – предположи Мимето – Колко сантиметра над коляното?
- Е, този път не – поклати глава шефът – Чувал съм, че Гранитски навремето имал някаква голяма и несподелена любов – още като бил технически ръководител на някакъв обект. Оттогава го вълнували само жени с ватенки и обути в ботуши. Така че…
- Ама сега е август и навън е тридесет и пет градуса – възкликна Мимето – Може ли поне ботушите да са кожени?
Котлъра поклати глава.
- Не, само гумени, леко зацапани с вар… Но виж, ватенката може да е вталена и леко поразгърдена. Впрочем, не забравяй и каската.
- Каска?!
- Е, няма как… Пластмасова. Вземи синя, да е в тон с цвета на очите ти. Важното е да го заинтересуваш и да го убедиш да дойде тук. А другите да почват да мислят за клипа…

На следващия ден Мимето се облече подобаващо, скочи бързо в първото появило се такси и стоически търпя половин час издевателствата на шофьора, който на няколко пъти я пита как е с шпаклата. Накрая стигнаха, тя плати и слезе, а после влезе в офиса на клиента.

Бетон Гранитски беше очарован. Покани я да седне, нареди на секретарката да донесе по една лимонада („Както навремето на обекта - ех, какви времена бяха!”) и дори й направи комплимент – нарече я „малка сладка бетонобъркачка”. После попита на какво все пак дължи честта…?
– Аз съм от рекламната агенция „ФК” – обясни Мимето – Мисля, че можем да ви бъдем много полезни.
– Наистина ли? – удиви се Гранитски – Умеете да лепите теракота? Понеже напоследък имам известни затруднения с персонала – все бягат в чужбина, няма го едновремешния патриотизъм…
Мимето внимателно обясни, че те са специализирани в други неща. Например – да представят продуктите му така, че всеки потенциален клиент веднага да поиска да си направи външна изолация – от големите хотели по морето до последната барака в циганското гето. Един подходящ клип и – пред офиса ще се оформи такава опашка, че вероятно ще затворят улицата.
Гранитски се замисли.

- А имате ли, такова….контрацепция?
Мимето се сепна, но после се усмихна и меко го поправи:
- Не, концепцията ще я изработим заедно в нашия офис…Заповядайте тези дни – тя му продиктува адреса – Имаме страхотни специалисти.
- Ами да дойда тогава – съгласи се строителният бос – Щом сте майстори, то другото – лесно.
Мимето изпи от учтивост половината лимонада и си тръгна.

Два дни по късно Гранитски седеше на удобно кресло в офиса на ФК, а страхотните специалисти един по един споделяха концепциите си.

- Аз го виждам като една поредица от колажи – започна вдъхновено Иванов – Например – Лувърът – топлоизолиран, Кремъл – топлоизолиран, Бъкингамският дворец…
- Ама такова – Саркози и Путин няма ли да протестират ? - усъмни се Гранитски – А и бая материал ще отиде, да не излезе много скъпо?
Обясниха му, че всъщност само ще обработят снимки с Фотошоп и нищо повече.
- А-а, ясно – кимна строителният бос – Така може. Обаче – какво общо има това с моята фирма? Хората в Париж ли ще ме търсят?
Въпросът беше уместен и Иванов наведе глава.

- Аз предлагам манекенки – намеси се Петров – една голяма фасада и те мажат, мажат… Естествено, по бикини.
- По ватенки – поправи го Гранитски.
- Е, да де – по ватенки естествено, но под ватенките – по бикини. И с разноцветни каски, естествено – на всяка каска ще има по една буква. Като се наредят до стената, каските ще образуват надписа БЕТОН ГРАНИТСКИ.
- Бая манекенки ще трябват – отбеляза предприемачът – А адресът на фирмата ми?
- Ами можем да го напишем на кофите им или ….
Гранитски поклати глава:
- Несериозно ми се вижда – ще кажат – тоя не може да си намери майстори като хората, та наел някакви лигли…
Петров също наведе глава. Гениалните му идеи винаги си умираха така – поради малък недостигащ детайл.

- Аз имам друга концепция – намеси се Мимето. Гранитски се обърна към нея и я заслуша с подчертан интерес, нищо че в момента момичето беше без каска.
- Според мен показваме една неизолирана фасада. На нея има прозорци, а оттам надничат мечки.
- Какви мечки? – попита с интерес Гранитски.
- Бели, естествено. Нали още не е изолирано и вътре е студено.
- Колко мечки?
- Ами според мен пет-шест стигат.Важно е да илюстрираме идеята.
- Ще се изцапат – въздъхна предприемачът – На обектите е такава мръсотия… После дали ще стоят да ги изкъпем с маркуча?
- Това си е наша грижа – успокои го Мимето, като се правеше че не забелязва шефа си, който седеше зад клиента и многозначително въртеше пръст до слепоочието си.
- И после? – попита Гранитски.
- После картината се сменя, фасадата вече е топлоизолирана и отвътре надничат черни мечки. Нали разбирате, понеже вече е топло и…
- Онези първите ли ще боядисаме?
- Не, ще държим другите в един строителен фургон и просто ще ги разменим.
- Абе не знам – почеса се по главата Гранитски – Хората ще си помислят, че строя зверилници. То и така имам сума ти непродадени апартаменти, а като видят и мечките… Пък и малко ми бие на Кока Кола.

„Губим го” – помисли си Котлъра и реши, че е време да се включи. Именно себе си имаше предвид под „тежката артилерия”.
- Вижте, господин Гранитски – внимателно започна той – Ако вие споделите някаква ваша идея за реклама – колкото и неоформена да е - то ние, естествено…”
Строителният бос се ухили. Много обичаше да дава акъл на очевидно по-образовани от него хора.
- Ами аз мисля, такова… Кой я е създал тази фирма? Аз! Кой я ръководи толкова успешно? – това вече не беше риторичен въпрос.
- Вие – отговориха в хор служителите от „ФК”.
- Аз я! А нещо ме няма в контраце… В идеите ви де.

- Но това изобщо не е проблем! – подскочи Иванов – Вие, говорещ си с Путин и Саркози пред Бъкингамския дворец…
Гранитски поклати глава:
– Как пък не! Да не са ми съдружници, я?

- Вие сред манекенките … - започна Петров – Потупвате ги по… ватенките и …
- Да, да – да ме убие после жена ми… А пък сред мечките изобщо няма да отида – навремето бях малко ловец и…Имам някои лоши спомени.

– Само вие – обади се Котлъра - Сам.
Лицето на Гранитски грейна.

- Именно! Само аз. Стоя до фасадата с мистрията, мажа и обяснявам. Едва ли някой друг може да го направи по-добре от мен, така че… Е, може да оставите една мечка на горния етаж – да гледа към мен и да слуша с интерес. Обаче я заключете за всеки случай.
Някой се опита да възрази, но Гранитски попита за цената на клипа и като я чу, просто кимна. Това сложи край на спора.

….Месец по късно, когато рекламата се въртеше по пет телевизии, строителният предприемач поръча на „ФК” да проучат каква е реакцията на потенциалните клиенти на нея. Отговорите се разпределиха както следва:
„Аз реклами не гледам изобщо” – 10%
„Мечката е готина” – 5%
„Това реклама на нова зоологическа градина ли е? – 3%
„Откъде го намерихте този грозен артист бе?” – 82%

След анализ и обработка на данните на Гранитски бе изпратен следният резултат:
„Рекламата много ми хареса, веднага отивам да поръчам изолация” – 70%
„Ще помисля още малко, но ако реша, знам към кого да се обърна” – 30%

Бетон Гранитски остана много доволен и подари на всички от „ФК” по една предпазна каска с логото на фирмата си. Отначало мислеше да добави и ватенки, но после се отказа - все пак криза е и трябва да се правят икономии.

Само мечката не получи нищо – но и това да те покажат по телевизията – не е малко. Така се почва, а после, както казват – всичко зависело от самия теб.

Е, ако можеше да държи мистрия или ако притежаваше строителна фирма – щеше да е още по-лесно, но…





За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/