сряда, 27 април 2011 г.

Бонусът, или – за прекрасните дами!

Живееха  двама приятели – нека ги наречем Иван и Стоян. Дружбата им започна още през студентските години – тогава деляха последната цигара или чаша бира – а после се ожениха и дори апартаментите им се оказаха в един и същи блок. Те видяха в това пръста на съдбата и продължиха приятелството си – често през почивните дни излизаха извън града – Иван осигуряваше колата, а Стоян – барбекюто , а жените им взаимно пазеха прането си, докато съхнеше пред  блока.
А иначе – и двамата бяха програмисти.


Малко след завършването Иван си намери работа в известната наша фирма „Хайван Софт”, където го караха да адаптира американски ERP програми за нуждите на родното овцевъдство, а впоследствие той препоръча и приятеля си на собственика. Събраха се отново, но за кратко; когато за пореден път им бе предложено да получат заплатите си в натура под формата на сирене, Иван посъветва шефа си да върви да пасе заедно с контингента на клиентите им и напусна. Стоян обаче остана.

Скоро Иван регистрира собствена фирма, производител на софтуер.  Офис не му трябваше – работеше на домашния си компютър в къщи – но цените му бяха повече от умерени (на практика нямаше разходи), клиентите бързо го усетиха и поръчките заваляха една сред друга. И един ден Иван осъзна, че повече не може да се справя сам.


Решението дойде веднага  – позвъни на приятеля си и няколко дни по-късно Стоян напусна ”хайваните” и бе назначен в софтуерната му фирма на длъжност „главен специалист”. Впрочем, то второстепенни нямаше.
Попитан какво предпочита, Стоян категорично поиска твърда заплата. Обясни – семейство храня, няма как…Споразумяха се за хиляда лева, които по онова време си бяха доста пари.


…Така минаха няколко месеца, през които поръчките непрекъснато се увеличаваха, а заплатата на Стоян бе далеч по-голяма от тази, която получаваше, когато разработваше алгоритми за изчисляване на себестойността на килограм агнешко. Разходките извън града зачестиха, а барбекюто бе заменено от истински чевермета.

Но веднъж в офиса на фирмата дойде клиент, който искаше невъзможното. Иван се опита да му обясни това, но оня само се изсмя и обясни, че по принцип невъзможни неща няма, всичко е въпрос на пари. После попита колко ще му струва специализиран софтуер за…. – и, хайде оттук нататък да говорим само за срокове.


Двамата приятели почти не спаха три седмици, но човекът си получи поръчаното. И плати всичко, както беше договорено. Тогава Иван сложи парите на масата пред себе си и се замисли – това не бе обикновена работа, той самият се чувстваше изцеден докрай, предполагаше, че и със Стоян е същото, а идеха празници и изобщо… И реши да даде извънреден бонус на приятеля си – петстотин лева. Смяташе, че така е справедливо.


Стоян искрено се зарадва и смутено започна да благодари – но Иван се почувства неудобно и малко рязко го прекъсна с обяснението, че това не е подаяние, а честно заработени пари. После двамата взаимно си пожелаха весели празници, стиснаха си ръцете и се разделиха.


-          Петстотин лева! – жената на Стоян беше почти бясна – Не го е срам! Кой знае колко е изкарал самият той, щом се чувства гузен и ти подхвърля трохи…
-          Но, Миме – започна несмело Стоян – Все пак, фирмата си е негова и…Доста пари са.
-          Негова, така ли? А не работихте ли заедно? Ти не свърши колкото него, че дори и повече?
-          Е, може би, но…
-          Без „може би”! По цяла нощ стоеше пред компютъра, а ние с детето… И друго ще ти кажа – щом сега не е издържал и от гузна съвест ти е подхвърлил нещо, мога да си представя за какво е било при другите поръчки. Но, нали – намерил си човекът работно добиче, защо да не му сложи самара? И това ми било приятел…
-          Е, не е така, далеч не винаги се договаря добра цена.
-          Ти по-добре мълчи! Откъде знаеш какво е договаряно? Иван да те е канил да му станеш съдружник – не е, нали? Понеже не  е идиот да дели с теб. Но нали ти е толкова акъла…
Тук някъде Стоян удари по масата и жена му се разплака. А прозорците на апартамента им светеха до късно след полунощ…

-          Петстотин лева! – жената на Иван беше почти бясна – Ти луд ли си бе? Толкова пари…
-          Да, но това беше особена поръчка и…
-          И какво? Той не получава ли заплата? При това – съвсем нелоша – и то в пари, не в сирене. Кой го измъкна от онези хайвани? Кой го направи човек? Това малко ли е?
-          Да, обаче сега той работи дори повече от мен, а и сме приятели, та реших че…
-          Аха, приятели… Но всички рискове са за теб – Стоян не го е грижа откъде ще намериш пари за заплатата му, нали…? И друго – щом сега си му дал бонус, той ще реши, че си длъжен да го правиш винаги занапред. Ами ако няма поръчки?
-          Е, не, Стоян  не е такъв, той разбира…
-          Бас държа, че в момента „приятелят” ти пресмята с колко си го „ограбил” за цялото време, през което е работил за теб. Хващаш ли се на бас…? Не, нали – понеже знаеш, че съм права.
-          Не си права. Приятели сме се от толкова години и…
-          Аха - и като сте приятели, защо ТОЙ не регистрира фирма и не те покани? Седеше си на топличко, докато ти се чудеше как да оцелеем -понеже не е идиот да рискува.  Но нали на теб ти е толкова акъла…
Тук някъде и Иван удари по масата и неговата жена също се разплака.И прозорците на апартамента им също светеха до късно след полунощ…


Веднага след празниците Стоян се обади по телефона само за да съобщи, че напуска. Иван промърмори: „Ами щом си решил така…” – и затвори.


Макар че още живеят в един и същи блок, двете семейства отдавна вече не общуват помежду си, а барбекюто ръждясва в мазето на Стоян. В същото време прането на приятеля му си виси на теловете пред блока и понякога се случва да бъде изкаляно – въпреки че навън не вали. Но вече няма кой да го пази и…


…А това беше просто един бонус – петстотин лева.  Нищо в сравнение с приятелства, за които казват, че траели цял живот.
Обаче, от друга страна…


ГОРД СЪМ ДА СПОДЕЛЯ, ЧЕ ТАЗИ СТАТИЯ СПЕЧЕЛИ МЕСЕЧНИЯ КОНКУРС НА ДЖОБТАЙГЪР ЗА МАТЕРИАЛ, ПОСВЕТЕН НА ОТНОШЕНИЯТА НА РАБОТНОТО МЯСТО. ТОЗИ ФАКТ ВЪРНА ВЯРАТА МИ, ЧЕ У НАС Е ВЪЗМОЖНО ЧОВЕК ДА ПОБЕДИ В ЧЕСТНО СЪСТЕЗАНИЕ. ИСКРЕНО БЛАГОДАРЯ НА ОРГАНИЗАТОРИТЕ НА КОНКУРСА ЗА СПРАВЕДЛИВАТА ОЦЕНКА.

понеделник, 25 април 2011 г.

Командо

…Лежим с колегите на склона под жарките лъчи на слънцето и чакаме. Предстои поредната ни смела акция, понеже бъдещето на човечеството е в опасност.
Чакаме да пристигне поддържащата авиация – всякакви там „кобри”, „пепелянки”, усойници” – абе, каквото пратят. Отначало бяха обещали и няколко оръдия, но някаква мутра довечера празнувала рождения си ден и – салюти, това онова - та решиха, че уж без артилерия било по-безопасно.

Може и така да е – на склона отсреща са се окопали колегите. Руснаците си имат спецчасти „Алфа”, а ние сме „Бета 1.0”. От другата страна на долината са „Бета 2.0” и „Бета 3.0” и шефовете решиха, че ако имаме оръдия, като нищо ще се изтрепем взаимно, докато се разбере кой коя версия е. Впрочем, недоброжелателите понякога се подиграват и ни наричат „Отворен код”, понеже всеки може да си прави с нас каквото си иска – пращат ни да ловим цигани, които продават на пазара пиратски дискове (оттам произлиза и името CD-ROM), да дежурим пред баничарници (понеже всяко крупно състояние у нас било натрупано чрез икономии от закуски) – там се редуваме с колегите от НАП, да се борим с визуалния тероризъм… Преди месец някакъв враг на демокрацията написал на фасадата на един блок : „Обичам родината, но мразя държавата”. Е, това не е ли опасна пропаганда? А в блока живее известен политик. Та – пратиха ни да замажем надписа, а за по-сигурно – и да направим външна изолация на фасадата. Не разбрах какво общо има последното с националната сигурност, но заповедта си е заповед – спуснахме се с въжета от покрива и мазахме цял ден с мистриите. Автоматите малко ни пречеха, а с маските приличахме на нинджи, та се събраха всички деца от квартала да ни гледат – дори ни носеха вода понякога да правим разтвора. Почти като навремето на Шипка, но опасността за демокрацията бе отстранена.

 …Лежим под слънцето и чакаме сигнал за атака. Авиацията още я няма и започваме да се съмняваме нещо – дали с тези нови цени на бензина няма да решат, че участието нa хеликоптери ще излезе прекалено скъпо и… А „кобрите” на газ не могат да летят – пробвахме веднъж, но се премятат като калинки. Така че можем само да се надяваме да е останало нещо в специалния резерв.

Признавам си – малко ме е страх. Така е преди всяка акция и колкото по-скоро се започне, толкова по-добре. После вече не мислиш. Е, да – по тази причина понякога стават грешки, но такива няма само в американските филми. И Рамбо ако имаше десет началници, които не могат взаимно да се търпят – едва ли щеше до оцелее до края на първата серия, та какво остава за нас.

 …Лежим под палещите лъчи на слънцето и се опитваме да не мислим за предстоящата битка, а за по-възвишени неща. Единият ми дядо е руснак и ми е разказвал как през цялата война носел в джоба на гимнастьорката заявление: „Ако загина, моля да бъда считан за комунист…”. Това ми хареса и аз също написах на един лист – „Ако недай боже ме утрепят, да знаете, че съм привърженик на…” Само че партиите се сменяха една след  друга и след година управление всяка доказваше, че само пълен идиот може да си помисли да мре за нея. Така че аз изхвърлих няколко листа един след друг и накрая се спрях на формулировката: „Ако ме убият, да знаете, че гроздовата е скрита зад рафта в мазето”. Мисля, че така най-добре изпълнявам дълга си към бъдещите поколения.

 …Лежим на склона, а долу е врагът. Не го мразим – чувствата пречат да се концентрираш, просто си вършим работата. Мъчно ми е само, че ги няма американските другари – когато се скарат двама муджахидини в Афганистан кой на кого издоил козата, ние веднага тичаме да ги разтърваваме рамо до рамо с янките, а сега, при условие, че на карта е поставено бъдещето на родината, колегите си пасуват. Уж тренирали тайно за Либия, дрън-дрън… С воините на аллаха всеки може да се бие, това все пак са хора, а тук… Тук ние сме сами.

 …В този миг чуваме рева на хеликоптер и леко се приповдигаме – почва се. Напомням – ако стане нещо непредвидено – в мазето, зад рафта. Петгодишна, двойнопрепечена. Е, хайде, сбогом  – всеки момент ще…

 Само че хеликоптерът не е „Кобра”, а обикновен правителствен. От него слиза един заместник-министър, поздравява ни и повтаря задачата:

-   Та, значи, момчета – стадото е долу. Двадесет крави и един бик. Старичък е вече, но понякога боде. Съмняваме  се, че сред добичетата има болни от шап, но ветеринарния го е страх от бика и не иска да слезе да провери. Така че – напред и господ да ви пази!

После човекът се качва обратно в хеликоптера и отлита, а ние се изправяме, вдигаме автоматите и се втурваме надолу…

 …В случай, че някога решите да филмирате подвизите ни, моля – опитайте се да уредите мен да ме играе Сталоун. Ако много се дърпа, кажете му за ракията. На италиански е „грапа”, петгодишна.

Няма начин да не се съгласи.

сряда, 20 април 2011 г.

Как да станем предпочитана туристическа дестинация

Има доста мнения по въпроса – да намалим ДДС  за туризма (сякаш той и без това не е най-ниският у нас), да се надяваме бунтовете в арабския свят да продължат поне десет години, да предлагаме повече развлечения… Впрочем, това, последното, май вече сме го направили.
… Минавали ли сте скоро през Велико Търново? Хубав град, стара столица, има какво да се види. Царевец, Трапезица… и някои други неща. Впрочем, точно за тези „други неща” ми е думата.
Едно от най-интересните неща за туриста във Велико Търново е Самоводската чаршия – малък оазис на самобитни (и недотам) майстори, чрез изкуството на които можеш да се докоснеш до различни мигове от историята ни. Нищо лошо, напротив – интересно и поучително. Обаче…
Някои туристи имат лошият навик да се придвижват с леки коли. Само че с джип е безопасно да ходиш на лов за лъвове, в други случаи возилото изобщо не помага, а дори напротив – генерира допълнителни емоции.

Смята се, че в София например било трудно да намериш място за паркиране и това се изтъква като важен недостатък на столицата ни. Не споря, така е. За сметка на това във Велико Търново места за паркиране колкото щеш. Едно от тях е малко площадче точно в началото на въпросната чаршия.
Както казахме в началото, туристът обича да му е интересно и да изпита неща, за които после дълго да разказва. В случая общинската управа се е погрижила добре за това.

Площадчето е малко, наклонено и обявено за паркинг. Дори има две табели, които (ако ги прочетеш), те предупреждават, че паркирането е платено и на нарушителите се поставят скоби. Изглежда честно, но не е. Понеже табелите са поставени по особен начин – лявата е ребром към влизащите в паркинга шофьори и убягва от вниманието им. Дясната е точно насреща и няма как да не бъде забелязана, затова… просто я обръщат обратно. „Вятърът”, обясни ми весело мургавият продавач на талони. Само че кой знае защо, всеки път, когато мина през Велико Търново (обичам да обядвам в „Щастливеца”), вятърът все духа на поразия и табелата е обратно, така че да не се вижда написаното на нея.  Веднъж за едното шоу накарах циганина да я сложи правилно и когато се отдалечих, внезапно се извърнах – и го видях отново да се прави на „вятъра”.
А през зимата, когато табелата замръзва към оста си и няма как да бъде въртяна, пред нея просто спират един камион. Общински, разбира се. Стои винаги така, че да я закрива.
Ако обаче туристът се случи някой по-прецизен човек и вземе, че отиде от другата страна на табелата, за да разбере какво пише на нея (народ всякакъв, има и любопитни) – и за това е помислено – щом човек излезе от колата си, циганинът с талоните се втурва в обратната посока. Ако не успее да избяга, се крие зад близката будка. Аз веднъж го подгоних и въпреки петдесетте си години успях да го уловя, само за да чуя, че той отговарял и за един друг паркинг, така че… Обаче аз си го държах и леко тръскайки го, все пак настоявах да ми обясни защо бяга от мен. То не че не съм страшен, но чак толкова… Очевидно обаче общината не изпипва нещата добре откъм версиите и човекът, уплашен, накрая ми заяви, че му били наредили да не досажда на хората! Види ли ги, просто да бяга - което той и правеше.

Впрочем, дебнещата наблизо кола на полицията (общинска или национална – не зная, който не го мързи, може да провери) също не иска да досажда на хората. Щом туристът в недоумение се отдалечи - няма на кого да си плати - полицаите му слагат една скоба и пак се скриват. В началото се опитваха да държат там и „паяк”, но после минаха на принципа на тотото – „малки суми, но редовно”.
Абе малки, малки – шестдесет лева. Е, ако искаш „да почерпиш” или ги заплашиш с пресата, цената пада. Долната граница е десет лева, но само ако почнат да се събират зяпачи и има риск капанът да се разкрие.
Естествено, всичко това не се прави, за да се пълни някакъв си общински бюджет или нечий джоб, а само от грижа за туриста – да преживее нещо неповторимо, което после дълго да разказва. И бъдете сигурни – повечето го правят. Търновци осъзнават дълга си пред гостите на града и са готови на всичко за тях, без капка егоизъм – ето защо на описания паркинг има и коли с местни номера, но на нито една от тях няма скоба. Не че си плащат – както споменах, циганинът бяга много бързо и не е по силите на всеки да го стигне – просто това е едно негласно споразумение между общината и населението на града, за да се осигури търпимостта му.  А другите? Ами те за това са дошли, да харчат пари, хайде да им помогнем и т.н.

Връщам се към въпроса от началото – как да станем предпочитана  дестинация? Много просто – като престанем да гледаме на туриста като на комшийска кокошка, случайно прескочила плета ни. Ако не можем да й откъснем главата – поне ще я оскубем. Тя после така и така няма да направи грешката да дойде пак.
Подобно мислене не се лекува чрез промяна на размера на данъка. Още повече пък, когато се поощрява от управляващите (понеже ако кметът не знае какво се случва в града му – що за кмет е тогава?А ако знае и си мълчи, понеже…. Решете вие кой е по-вероятният вариант).
…Наскоро прочетох, че Велико Търново се канело да става (може вече и да е станало) културна столица на нещо европейско. Не разбрах обаче въпросният паркинг включен ли е в програмата и ако да – кое точно му е културното. Понеже според мен това си е жива байганьовщина.

А по ирония на съдбата отсреща е ресторантът „Щастливеца” и може би духът на Алеко тъжно гледа колко безсмъртен е героят му….
(Ако сред читателите ми има жители на въпросния град, бих желал да ги помоля да изпратят тази статия на общинарите там, за да видим реакцията им – може пък и наистина да не знаят хората какво се случва в града им. Да речем – улисани от работа в полза на обществото, не са забелязали или нещо такова. Обещавам да повярвам.)

понеделник, 18 април 2011 г.

Карайте с повишено внимание на кръстовищата

Топла пролетна вечер е; и седнал на скутерчето, аз се прибирам в къщи. На гърба си нося малка раничка и отдалече сигурно приличам на рибар, който през целия ден е клечал до някой язовир. Всъщност, това си е самата истина.

Карам внимателно и не се провирам между колите като някои други, понеже у нас пътищата са малко под европейските стандарти – ще реши някой да заобиколи поредната дупка и ще ме отнесе. Затова се придържам на метър от бордюра и не изпреварвам никого.

Но и това е непоносимо за някои – малко преди кръстовището черен мерцедес ме заобикаля, застава пред мен и – видял червената светлина на светофара – рязко набива спирачки. Аз правя същото, но моите са по-слаби и спирам в задната му броня. После от удара отскачам и политам към тротоара.

Мерцедесът не продължава пътя си, а отбива вдясно. Предполагам, че хората в него са загрижени за състоянието ми и им махвам с ръка, за да ги успокоя.

От колата слизат двама с бръснати глави и фигури на борци. Единият тръгва към мен, а вторият започва да оглежда задницата на мерцедеса и да цъка с език. В този миг осъзнавам, че другите коли просто профучават покрай нас и на практика ние сме сами.

Първият бръснат се навежда над мен. Усмихвам се, за да покажа, че съм добре.

-  Какво се хилиш като пача бе! – изведнъж ревва той – Я виж на какво стана колата!
Оттук не може да се забележи нищо, но по реакцията му предполагам, че по боята се е появила някоя нова драскотина.
-  Малей – възкликва и вторият -  каква кола беше, а виж сега на какво заприлича заради тебе! Има да плащаш, докато ти дойде ума в главата да гледаш  къде караш.           

Решавам, че е безсмислено да споря с тях и кимам. Те се навеждат над мен.
- Абе така като гледам, ремонтът ще отиде на едно хиляда лева – уж се притеснява първият, а после става по-конкретен – Колко имаш в себе си?

Бъркам в джоба на раничката и му подавам парите. Те са оформени в пачка и той остава с отворена уста. После почва да брои и кима:
- Да, хиляда лева. Абе ти откъде…- и млъква, понеже разбира, че ще загуби лице, както имат навика да казват китайците. В този миг вторият се опомня:
-  Ами за уплахата? Помислихме, че сме те убили, сега сигурно три нощи няма да мога да спя… И това струва хиляда лева - плащай веднага.      

Решавам да не споря и вадя от раничката втора пачка. Този път и двамата остават с отворени усти. Толкова са шашардисани, че докато се опомнят, ми помагат да стана и дори изтупват прахта от дрехите ми. После обаче идват на себе си.

-  Абе, момче… - почва далеч по-спокойно първият – Ти какво работиш бе? Как ги вадиш тия хилядарки – като те гледам – една стиска човек, а…
Решавам, че трябва да бъда откровен.
-  Килър съм – обяснявам им любезно.
-  Е, килър, ха-ха-ха…Аз го питам сериозно, а той…Килър бил. Да не си ги откраднал отнякъде тези пари и сега полицията да те търси?

Виждам, че не ми вярват и това много ме огорчава. Затова отварям раничката и вадя от нея автомата – той е УЗИ и не заема много място.
Ония двамата замръзват.

 -  Чакай бе, момче - вярваме ти, как да не ти вярваме… Хайде, ние ще си ходим вече, че на едно място ни чакат.
Вдигам леко цевта на автомата.

-  Ама не си играй с това бе – започва първият – Добре де – ето ти парите обратно, ние колата ще си я оправим за наша сметка. Само мир да има.
Поклащам глава и се прицелвам. Ако до момента е останал и грам съмнение, сега в погледа ми двамата виждат смъртта и разбират, че днес не е най-щастливият им ден.
-  Виж сега, бе момче – започва умолително първият – Стават грешки понякога. Разбирам, може да сме ти счупили моторчето, ще добавя към твоите пари още хиляда лева за ново – със здраве да си го караш. Уговорихме ли се? – и ми протяга парите.

Аз клатя глава. После му обяснявам, че точно този модел струва десет хиляди лева. Или пет хиляди евро, както предпочита.
- Тая въшка ли бе…? – започва първият, но вторият улавя движението на пръста ми върху спусъка и хуква към колата им. След минута се връща с парите и протяга ръка към мен, но не смее да се доближи.
- Оставете всичко на земята и заминавайте – великодушно им разрешавам аз – и друг път пак си носете дребни.
Те обаче не ме чуват – вече са в колата, гумите изсвирват и мерцедесът се скрива в облак прах.
Навеждам се и прибирам парите. За десет минути никак не е зле.

….Всъщност, вече почти няма друга работа  - когото трябва, го убиха отдавна, другите си направиха съответните изводи и плащат навреме – изобщо – криза в жанра. Затова, докато чакам някой да ме наеме, ходя на язовира за риба. Понякога хващам, друг път – не.

Но благодарение на онези, с бръснатите глави - рядко се прибирам в къщи с празни ръце.

петък, 15 април 2011 г.

Дядовата ръкавичка

Тръгна дядо… е, не за Златица, това е съвременна приказка. Отиваше да открие поредния участък от магистрала или някой друг обект с национално значение.
И докато махаше през прозореца на екзалтираната тълпа, ръкавицата му падна и се загуби.

Кортежът отмина, а ръкавицата остана да лежи на пътя. Скоро покрай нея мина Кума Лиса – рижа, рижа, та чак червена. Спря се, мушна муцунка вътре и възкликна:
- Я каква хубава и топла ръкавичка! Ако взема да се мушна тук, може да изкарам чак до пенсия. Меко, удобно…
И влезе вътре.

Малко по-късно по пътя се зададе Кумчо Вълчо – сив, сив, та чак син. Видя ръкавичката и спря до нея. Огледа я и въздъхна:
- Ех, каква хубава ръкавичка… И топла. Що не взема да се пъхна вътре аз – така де, уморих се вече да обикалям насам-натам и да вия срещу … луната примерно. А тук ще се отдам на заслужена почивка и изобщо…
- Не може, понеже вече е заета – обади се отвътре Лиса.
- О-о, кумице, не така, не така – разсмя се Вълчо – Нали знаеш, че ние с теб враждуваме само в детските приказки, но дойде ли време да се дели нещо…Я се посмести малко.
И вълкът също влезе вътре.

След малко пристигна и Зайо Байо, видя ръкавичката и подскочи:
- Я! Точно такава ръкавичка си търсех – да се сгуша в нея. Голям късмет. То тъкмо и зимата идва, да съм на топло, че то в гората…
- Я да се махаш оттука – изръмжа отвътре вълкът – Ако изляза, само на късмет ще ми станеш.
- Ама не може така… - проплака заекът – тя, ръкавичката, е на татко – аз си я познах. Веднага да си ми я върнете, иначе ще се оплача на страсбургските ловци и ще видите вие тогава…
Лисицата и вълкът не разбраха за кого точно става дума, но се уплашиха и пуснаха и заека вътре.

А малко по-късно земята се разтресе – идваше Баба Меца – голяма и с ей-такива бицепси. Като я видеха, животните много се плашеха и бързаха да се скрият някъде, затова зад гърба й я наричаха „полицаят на гората”.
- Охо, каква хубава ръкавичка…- ухили се Меца – Че и кафява като мен, ще ми прилича и ще ми подобри имиджа.
- Обаче вече е заета – обади се някой отвътре, без да си каже името – Да си дошла по-рано.
- Ей, ей… - престори се на сърдита Меца – ще рече човек, че не живеем в една гора и не сме израсли заедно. Я се посместете малко, че да не взема да предизвикам преждевременни…спорове.
Животните вътре си дадоха сметка, че на Меца й е много голям рейт… пардон, авторитета - и й направиха място.

Скоро в ръкавичката стана топло и весело – и никое от животните вътре не се интересуваше дали навън е студено или някой гладува. Впрочем, така е винаги, когато се оформи добра компания – много приятно, искам да кажа.

…Вечерта дядо се прибра уморен в къщи. Сипа си едно уиски и се изтегна пред телевизора, за да види дали ще го покажат.
- Колко ръкавички загуби днес? – попита го без особен интерес бабата.
- Доста – въздъхна дядо.
- Не че ти се меся – предпазливо започна баба – обаче Мони (това беше внучето им, което наскоро се бе върнало от Щатите) каза, че ако я караме така, скоро няма да имаме пари за повече ръкавички…
- Остави го ти Мони – вятър го вее него на бял мустанг… Избори идат и хората трябва да са на топло и доволни.
Ако не всички, то поне познатите ни от приказките герои. Какво да го правиш – вдетини се тоя народ – и това си е…

А после дядо отново се втренчи в телевизора, за да преброи колко пъти ще го покажат за една вечер…

(Всяка прилика с държавните бордове е – естествено – напълно случайна…)

събота, 2 април 2011 г.

Кой ми открадна правилата?

Веднъж бях поканен да стана консултант по мениджмънт – физиономията ми е измамно интелигентна и хората се лъжат. И макар аз винаги да съм смятал, че ако умееш да правиш нещо както трябва - върши го и не давай акъл на другите, човекът бе помолил за посредничество мой добър приятел и нямаше как да откажа среща.
Отидох в офиса, запознахме се, седнахме удобно и аз попитах собственика къде вижда основните си проблеми.

„Ами, не са ми мотивирани хората. Плащам средната заплата за бранша, а непрекъснато бягат.”
Браншът обаче не беше космонавтика, а да речем – мебелен.

„Гарантирана заплата, с пълни осигуровки?”
„Е, чак пък гарантирана... Осигуровките са на минимална, няма аз само да храня държавата я. Остатъка им го давам на ръка.”
„Винаги на една и съща дата?”
„Почти. По принцип давам заплатите около десети, но ги бавя с няколко дни. Разбирате ли – искам да се създаде малко напрежение и да се уплашат – ще има ли пари или не. Да потреперят, така да се каже. После им ги давам.”
Пак добре, че не искаше да му принасят човешки жертви, но предпочетох да не коментирам.

„Както е било обещано?”
„По принцип – да. Обаче...”
„Обаче?”
„Абе нали ги знаете нашите работници – днес този се напил и не дошъл на работа, утре оня се зазяпал и развалил нещо ... та ги глобявам по малко.”
Последната дума бе казана почти скромно, за да се подчертае хуманизма на постъпката и че това се прави за едното възпитание на човека, а не за икономии от заплатите.

„Колко малко?”
„Ами решавам индивидуално – ако човекът е сериозен и видя, че съжалява, мога и да простя. Ако обаче е – извинете – някой тъпанар, може да загуби и половин заплата. А ако има и късмета това да се случи, когато вече някой друг ме е ядосал... Ами отнася го.”
И после – нашите бизнесмени не можели да оценят човека? Ето пример за тънко познаване на човешката душа – тъпанар си и толкова.

„А бонуси за резултати?”
„А, давам им там по двайсет лева за Коледа – да видят, че и аз съм човек. Само че не го оценяват – мислят, че съм длъжен, а това не е така. Правя го от добро сърце.”
Кимнах и приключихме с проблемите на мотивацията.

„ А как става движението на поръчките?”
„Как – обажда се клиента, пита – ние му даваме оферта, той поръчва, ние го правим и после се надяваме да плати навреме.”
„Кой изготвя офертите?”
„Имаме едно момче там ... то смята и ми дава калкулация. После аз решавам.”
„Решавате?”
„Ами да. Градът не е толкова голям, знаем се. Има хора с много пари. Ако от другите искам хиляда, от тях мога да поискам за същото хиляда и петстотин. Ще платят.”
Вечната дилема на родния бизнес - кой е по-балама.

„Но ако това се разчуе...?”
„Няма такава опасност. И да разберат, че са се минали, няма да се хвалят я - да им се смеят всички. Но секретарката ми пази копия от офертите, че веднъж един трябваше да плати, а ние не помнехме какво сме му казали като цена...”

„И после, когато някой потвърди, че приема офертата, тя се изпълнява в производството?”
„Да – тръгва си със съответната документация и я правим. Впрочем, сега като ме попитахте, тук има проблеми. Няколко пъти поръчките се загубиха из цеха.”
„Как така се загубиха?”
Без чувал разни истории за Бермудския триъгълник, но в наше родно предприятие…Очевидно извънземните прескачаха понякога и насам.

„Ами постъпват доста и по принцип трябва да вървят последователно. Обаче – нали знаете – на някои клиенти не им се чака много. А този брат на кмета, оня шеф на данъчното, другата главен счетоводител на банката, която ни дава кредити – няма как. Спираме останалите поръчки, за да дадем предимство на техните, случва се някой да забрави да предупреди бригадирите и ... търсим по половин ден из цеха докъде е стигнало нещо. Тоест, къде се намира физически.”
„Нямате ли оперативен мениджмънт?”
„Имаме, но са млади момчета – аз ги избрах такива – повече тичат и не са толкова лакоми за заплати. Но малко им е трудно да степенуват приоритетите, а се занимават с доста неща – и производство, и монтаж при клиента, и снабдяване, и какво ли не още... Та понякога се объркват.”
„Няма ли поне един от тях, който да им е началник и да координира?”

„Не, нарочно ги държа на еднакво ниво. Ако издигна някого, той ще си помисли, че е голямата работа, ще иска да му вдигна заплатата... Разбирате. Понеже аз съм управител, лично им разпределям задачите. Но пък често пътувам, та... стават грешки понякога.”
„Но в такъв случай – ако вие отсъствате по – продължително време, фирмата минава теоретично на автопилот, какъвто всъщност няма?”
„Е, не. Ако отсъствам дълго, идват от къщи жена ми или сина. Те, разбира се, не са съвсем в час с всичко, но пък имат авторитет. Особено жена ми – като викне, веднага всичко тръгва. Тя мен ме командва в къщи, че една фирма, ха – ха – ха...”
Ами да – започваш да крещиш и всичко се оправя. Дадох си сметка колко много не знам за мениджмънта.

„И вие смятате, че наемайки външен консултант.... Както и да е. Значи, това са основните проблеми?”
„Да. Разбира се – остава и главният – никой не спазва правилата.”
„Не спазва КАКВО?”
„Имам разработени подробни вътрешни правила за всичко – дисциплина, възнаграждения, оценка на хората, организация на производството и търговската дейност – на практика за всичко. Напечатани са с ей – такива големи букви, закачил съм ги навсякъде из фирмата, но... Или не четат, или просто не ги е грижа.”

„Да не ги е откраднал някой?” – попитах аз, но той не усети иронията.
„Как ще ги откраднат бе? Всяка сутрин секретарката ми минава навсякъде и проверява. Там са си, но проблемът е другаде. Виждате ли, българинът е изключително недисциплиниран човек и няма уважение към правилата. Ако работниците ми бяха немци например, сигурно нямаше да е така. Но явно ни било писано да се мъчим с тези тук... Хайде, вие сте човек с име и опит, сигурен съм, че можете да предложите някакъв план или програма как да променим всичко. Направете ми една разработка, ще я приложим и ще оправим всичко. А аз ще ви платя на база постигнатите резултати след промяната. Стискаме ли си ръцете?”

Дали ги стиснахме или не е отделна история. Но когато чета как известни ( и недотам ) консултанти се хвалят как отишли, видели, променили – винаги се питам – на кого да вярвам? На това, което виждам около себе си или...?
Обаче - ако сам не се похвалиш, кой ще те наеме?

Но може и да греша, консултантският ми опит е малък, не следя специализираните разработки и изобщо - не го умея това с крещенето.
Но се оправям някакси и без него.

Много ми се иска да напиша, че това е измислена история, но - не мога.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/