понеделник, 28 февруари 2011 г.

Бариерите (Тиймбилдинг -2)

Посвещава се на моите приятели от "Джобтайгър" - истински професионалисти и много свестни хора.

Подобни кризи започват неусетно – днес си мислиш, че всичко във фирмата е наред и единствената ти грижа е за какво да похарчиш годишния бонус , а утре седиш пред консултанта в Бюрото по труда и обясняваш, че тя – фирмата – сама фалирала. А ти, като мениджър, само си изпълнявал заповеди - почти като на Нюрнбергския процес.
Обаче този път Главният навреме забеляза симптомите.

Първият от тях бе, че Петрова, главната счетоводителка, наредила да се плати навреме на няколко доставчици, с което създала опасен прецедент – и риск всички други да почнат да си искат парите. Вярно, Главният по това време бил в командировка да проучва пазарните тенденции на Канарските острови, но все пак. А Петрова, ей така – без да се замисли – превела дължимите суми. Когато Главният се върнал и внимателно я попитал да не се е разболяла от тежък грип или менингит (те понякога засягат мозъка), жената почнала да обяснява, че сега имало криза, доставчиците ни едва оцелявали и не било етично… Изобщо, тотално объркала това, което говорим пред журналистите с другото, което обсъждаме насаме.
Главният само въздъхнал и я помолил да се прегледа на добър лекар за сметка на фирмата.

Втори бе Стефанов, търговският мениджър. Той пък решил да дава отстъпки и да се съгласява на отложени плащания, понеже… И той не можа да обясни смислено защо. Времената били трудни за всички и трябвало солидарно да си поделим тежестта им.
Главният внимателно го попита и него дали е боледувал напоследък или дали не е станал член на някоя секта – свидетелите на Мохамед или нещо такова. Получил обаче отрицателен отговор, останал озадачен и мислено се заклел повече да не ходи в дълги командировки, дори и с Мимето, секретарката си. Очевидно това не се отразявало добре на колектива.

Но когато през същия ден при него влязъл Георгиев,оперативният мениджър, с предложение за увеличение на заплатите на работниците, Главният изпаднал в истински шок. Хайде – Петрова я гони критическата и гледа турски сериали, Стефанов дойде от държавния сектор и понякога има рецидиви на безхаберие, но Георгиев поне до момента бе железен. Достатъчно бе само работниците да видят тъмнозеления му Пасат под самотното дръвче на паркинга, за да настъпи ред. А сега – и той…

Главният се почувства като герой в древногръцка трагедия и се огледа дали отнякъде няма да се спусне бог с машина и да оправи нещата. Обаче крановете на двора не работеха и никой не дойде. Тогава Главният извика секретарката си:
- Миме, абе я ми намери телефона на оная, госпожа Рафтингова, дето ни вози по река Удавница… А, да бе, то на календара го имало. Благодаря.
После Главният се свърза с управителката на „ТБПТ” ООД (Тиймбилдинги и прочие такива) и след обичайните любезности помоли да го осведомят какво друго предлага фирмата, освен катерене по скали, хапане от змии, давене в буйни реки и т.н. Госпожа Рафтингова откликна веднага и обеща да го посети на следващия ден.
Главният бе във възторг и нареди да дойде цялата администрация, за да пие мъдрост направо от извора, така да се каже.

И имаше какво да се чуе. Оказа се, че ТБПТ предлагат изключително авангарден подход за решаване на проблеми от подобен род, наречен „Да разрушим бариерите”. Госпожа Рафтингова направо попита имаме ли нагласата да го направим.
Георгиев се обади и каза че – да, няма проблем – утре праща бригадата и ще съборят не само бариерите, но и всичко в радиус сто метра наоколо. Той лично гарантирал за хората си.

Госпожата меко се усмихна и предположи, че не е била правилно разбрана. Бариерите били у всеки от нас. Трябвало да ги разрушим и станем нови хора.
Признахме си, че не ни е съвсем ясно.

Тогава тя продължи и обясни, че всеки човек има нежеланата склонност да си поставя вътрешни ограничения, които му пречели да развие пълния си потенциал. От страх хората ги наричали „морал”, „възпитание” или „етика”, но това били – между нас казано – чисти глупости. Важното била целта, а как ще бъде постигната…
Главният кимна одобрително.

Но – призна госпожа Рафтингова – навикът бил втора природа. Страшна работа. От друга страна, човек не можел да тръгне срещу природата си – та била тя и втора – освен ако не е специално обучен. Което те и щели да направят.
И докато ние се чудехме в кой точно курс на следването по психология госпожата е била изгонена от университета, тя ни разви теорията си за поведенческата терапия. Е, значи не е било психология, а психиатрия, все тая. То у нас май няма човек без поне една лична теория за нещо си.

Оказа се обаче, че предлаганият подход се прилагал успешно в целия свят и само ние сме се дърпали като щипани моми. И уж случайно попита Главния не се ли отразява това на финансовите резултати на фирмата.
Той призна, че се отразява даже повече от приемливото и попита какво всъщност ще правим.

На пръв поглед методът беше пределно прост. Всеки мениджър трябваше да бъде поставен в преднамерено неудобна и притеснителна ситуация, за да привикне постепенно към нея, да развие съпротивителни сили, така да се каже – и после, като се върне на работа, да не му пука от нещо. Нито да бълнува за разни „етики”.
Главният пак кимна одобрително, а г-жа Рафтингова ни попита как си представяме една притеснителна ситуация.

Имаше доста версии – според Георгиев, за него било най –притеснително да ходи на фитнес в работно време, но щом е за благото на фирмата… Стефанов каза, че се смущавал да си пуска игри на служебния компютър (Главния го хванал веднъж и му обещал ако това се повтори, да го прати направо на пето ниво, където единственият изход е към Бюрото по труда) и много искал да преодолее това си притеснение… Игрите щял сам да си ги намери.

Петрова сподели, че я притеснявало всеки ден да си измисля поводи да ходи до града (фирмата е в индустриалната зона), за да може пътьом да стопли обеда на дъщерите си. То вярно, че вече са студентки момичета, но ако при мама не си поживеят – не се знае какво ги чака после, като се омъжат. Те – щом е такъв методът – можела да ходи и да готви даже, докато престане да изпитва угризения…

Госпожа Рафтингова ни изслуша с каменно лице, а после каза, че това са ситуации, в които всъщност ние искаме да бъдем, но страхът от наказание ни създава дискомфорт. А предлаганият от нея метод бил нещо съвсем различно и скоро сме щели да се убедим лично.

Аз поне – като си помня какъв тиймбилдинг ни организира – изобщо не с е съмнявах в думите й.

***

За да бъде ситуацията под контрол, решено бе обучението да се проведе на едно и също място за всички мениджъри, за да могат хората от ТБПТ да ги следят отблизо да не се отклоняват от инструкциите, а също и да се намесят, ако някой евентуално поиска да набие нашите хора например. Споменаха, че методът бил нов и понякога се случвало.
Ето защо за място на обучението бе избран малкият площад пред ЖП гарата.

Стефанов се отърва най-лесно – наредиха му просто да се разхожда наоколо и да пее с пълно гърло. Когато той се опита да възрази, че нямал слух, обяснено бе, че така даже било по-добре. Важното било да се дере с цяло гърло и да дразни околните, докато накрая спре да изпитва угризения на съвестта от това. После вече можел да се върне на работното си място и никога повече нямало и да му хрумне да прави отстъпки на клиентите.
Стефанов плахо попита има ли значение какво ще пее – отговориха му, че по принцип няма, но човекът от ТБПТ помоли – ако може де – да не е класика, понеже последните минали подобен тренинг сега били наричани от всички „тримата тенори”, а той самият заобикалял операта от половин километър.

И търговският мениджър оправи вратовръзката си ( дрес-кодът отдавна бе влязъл в кръвта му), закрачи към единия край на площада и ревна: „Я елате пиленца при батко – да ми пейте сладко, слад..” – и засече, понеже срещу него идеха двама полицаи.
По-якият от тях учтиво помоли търговския мениджър да повтори офертата. Стефанов се огледа за човека от ТБПТ, на когото се надяваше да разясни недоразумението, но от оня нямаше и помен. Тогава в отчаянието си той пое въздух и смени репертоара: „Истината днес е тази – нашата полиция ни пази” – и се усмихна угоднически.
Полицаите поклатиха глави и се отдалечиха, но Стефанов все пак успя да чуе как вторият от тях пита колегата си: „абе, днес в психото да нямат ден на отворените врати?”. Първият полицай само сви рамене.
До края на деня Стефанов пя само „Тих бял Дунав” и „Край Босфора шум се вдига” – ей така , за всеки случай. На моменти спираше и се опитваше да открие някаква промяна у себе си, но освен че се чувстваше като пълен идиот, друго не забеляза.

В същото време на другия край на площада, облечена в пъстри дрехи, Петрова спираше минувачите и им предлагаше да им гледа на ръка. За повече автентичност се беше намазала с някакъв крем на дъщеря си, който уж имитирал загар – и наистина, приличаше си на натурална циганка, само дето миришеше по-изискано. (Отначало ТБПТ настояха Петрова изобщо да не се къпе по време на тренинга, но тя ги заплаши със службата по трудова медицина и напомни, че е в работното си време и има право на здравословни условия на труд). Г-жа Рафтингова я нарече „глезла” и предупреди, че подобни капризи само удължавали обучението, но – нейсе, съгласи се.
И сега Петрова подтичваше след минувачите и повтаряше в речитатив:
- Дай бе, бате, дай да ти гледам… Господ здраве да ти дава, данъчен да не влезе в офиса ти, годишният баланс да ти излезе… Голям късмет те чака, усещам аз, ама да стоиш на дълги позиции и да внимаваш като инвестираш…
През около половин час към нея се приближаваше инструктор от ТБПТ, маскиран като мечкар и й напомняше да се върне към по-обикновени пожелания. Обаче явно вътрешните бариери на Петрова бяха особено здрави и след малко тя пак почваше:
- Ела бе, хубавице, ела кака да ти каже бъдещето…А –ето – то се вижда: щом завършиш, веднага ще те назначат за изпълнителен директор на един голям холдинг, ще имаш трима секретари, от Брат Пит по-хубави, само за служебната кола не се вижда добре – Ролс Ройс или Бентли…
И виждайки, че „мечкарят” заплашително размахва цигулката, добавяше:
- Да де – и добър мъж ще си намериш, и много деца ще имаш – да те радват до осемнадесет години, че ако са като моите - и повече даже…
Чувайки последното, момичето рязко издърпваше ръката си и се сещаше, че много бързало за някъде. А уж жените били по природа романтични…

Най-костелив орех се оказа оперативният мениджър Георгиев. По план той трябваше да проси, задължително облечен както ходи в офиса. Обаче на него никога не му бе пукало за каквито и да било дрес-кодове, а вратовръзка слагаше само на рождения ден на Главния. Така че той дойде по анцуг, седна на донесеното рибарско столче и сложи пред себе си паничката, която сутринта беше откраднал от кучето си (след като си изяде закуската, за миг то затвори очи и Георгиев се възползва от това. После я изплакна в банята и я мушна в джоба си, заедно с един фулмастер и парче картон).

Когато се яви на площада пред гарата, Георгиев ясно попита – правил ли е някой бизнес-план за неговото просене и има ли зададени финансови цели. Впрочем, не забрави да уточни и че евентуално събраните пари смята да си прибере като компенсация за причинените морални страдания.
Хората от ТБПТ се разсмяха и махнаха с ръка – да си ги приберял стотинките, да пие една бира вечерта с тях. Тоест - както повечето специалисти по коучинг обикновено правят - те подцениха опита на играчите от реалния бизнес, които всеки ден решават истински, а не измислени проблеми.

Та – както казахме – Георгиев седна на столчето и извади картона и фулмастера. След десет минути пред него стоеше надпис:
„Добри хора, моля помогнете на бедния терорист. Имам голямо желание да хвърля една малка атомна бомба върху парламента, но не ми достигат парите да си я купя. Моля всеки да даде колкото може”.
После Георгиев сложи до надписа купичката на кучето си и доволен запали цигара.

Хората минаваха, едни клатеха глава в недоумение, други се усмихваха, но паничката бързо се пълнеше и оперативният мениджър три пъти я изсипва в една по-голяма торба.
След около половин час минаха и полицаите.

„Е, нали ти казах – каза единият – ден на отворените врати е. Ще се побъркаме днес.”
„Жалко – въздъхна другият – То не че подкрепям тероризма де, но – десет лева къде не съм ги дал? А човекът има нужда.”
После бавно се отдалечиха.

***

След седмица отчетоха първите резултати.

Стефанов пееше все по-добре и бе станал любимец на всички пияндета от гаровия ресторант – даже бяха почнали да го черпят и да си поръчват изпълнение по избор. Търговският мениджър обаче бе заковал цената на бира и тройка кебапчета и изобщо не се съгласяваше да пее за по-малко. Дали му бяха паднали вътрешните бариери или пердето пред очите (че го правят на маймуна) – така и не се разбра, но от ТБПТ отчетоха промяната у него като очевиден успех.

Петрова бе разширила предлагания пакет услуги и вече освен на кафе, гледаше и на боб, лееше куршум и баеше против уроки. По аналогия с Георгиев (когото тя малко мразеше заради задължението всяка седмица да му полива дръвчето, но иначе уважаваше като човек, от когото има какво да се научи) и тя си прибираше изкараните пари, които – странно – се оказаха три пъти повече от заплатата й. Но и тя очевидно се бе променила – какво бъдеще те очаква зависеше само от това колко си готов да платиш. И приемаше само кеш.
С известни уговорки ТБПТ приеха, че и тук се върви в правилната посока и като награда за усилията позволиха на Петрова да се снима безплатно със служебната им мечка (същата, която служеше за прикритие на наблюдаващия я).

С Георгиев обаче удариха на камък – освен че изкара луди пари, за една седмица той даде три интервюта за различни медии и макар че не потвърди със сигурност намерението си да основе анархистична партия, не го и отрече категорично.
Дори една журналистка, на която той – от скука – обясни разликата между управления чрез заповеди и чрез задаване на цели, го нарече „българският Че Гевара”.
Георгиев хареса това сравнение и дори си пусна брада.

От ТБПТ отчетоха неговото обучение като неуспешно – вместо да му се такова таковато (образно казано) и после с голяма мъка да излезе от психологическата пропаст, Георгиев очевидно си правеше кефа и само си попълваше фонда „и аз съм човек”. Ето защо – след дълго обсъждане, ръководено от самата госпожа Рафтингова – и няколко атаки на мозъчен щурм, от които накрая на всички мозъците омекнаха, екипът на ТБПТ реши да подложи оперативния мениджър на най-голямото изпитание, което теорията познава до момента. Знаеха, че е жестоко, но просто не виждаха друг изход. А и – честно казано – не бяха ползвали този подход досега и на всички им беше интересно дали е в рамките на човешките възможности.

И така – извикаха Георгиев и с треперещи от вълнение гласове му възложиха новата роля – да се качва в случайно избрани таксита, да обикаля с тях града, а когато стане време за плащане, да казва, че си е забравил портмонето в къщи. После се предполагаше да убеди шофьора на таксито да го закара до най-близкия банкомат, там да „открие”, че си е забравил и картата и накрая да накара оня да го съпроводи до в къщи, където накрая да му плати. Според различните световни авторитети, човек, който успее да направи всичко това, после може не само да не се вълнува от нечии заплати, а направо да стане диктатор в някоя страна от Третия свят или поне водач на банда в Харлем.

Георгиев не се трогна особено и честно обясни на хората от ТБПТ, че опитите им да го уплашат са смешни. А после попита как точно ще се осъществява контрола, понеже той бил гледал по филмите как в подобни случаи лепят микрофони по тялото и слагат камери на разни места, но него го било гъдел.
Хората от ТБПТ го успокоиха, че това било тяхна грижа.

Е, поне така мислеха, вярвайки на теорията. Практиката обаче се оказа доста по-различна – Георгиев казваше на шофьора на таксито да избяга „ей от оня сивия автомобил с двамата тъпанари в него”, човекът кимаше, натискаше газта и…. изчезваше. След няколко преки Георгиев му плащаше честно и се обаждаше по мобилния на хората от ТБПТ да им съобщи GPS координатите си.

Направен бе още по-силен мозъчен щурм и този път мозъците на всички направо кипнаха. Накрая бе взето очевидното решение – Георгиев и човек от ТБПТ ще играят двойка пияни, но контролиращият уж ще е толкова зле, че дори не е в състояние да говори. Още с качването той ще се изляга на задната седалка и само ще наблюдава.

…През първия ден Георгиев четири пъти слизаше от таксито да си купи цигари и не се връщаше, а контролиращият служител или го биеха, или го караха в изтрезвителя, или – най-често – и двете, в тази последователност. На петия път оперативният мениджър подшушна на шофьора, че „приятелят” му е преоблечен проверяващ от НАП и отново слезе за цигари. Този път човекът от ТБПТ не издържа и скочи веднага, с което само потвърди обвиненията и яде доста повече бой. Даже други свободни шофьори дойдоха да помогнат.

За да не признаят безсилието си, ТБПТ отчетоха, че и у Георгиев се забелязват някакви положителни промени, които във времето със сигурност… Изобщо, както обещават всички консултанти, когато осъзнаят, че тотално са се провалили.

***

Е, кризата бе преодоляна.
Сега Петрова лъже като циганка данъчните и банките и им се кълне, че ние във фирмата от глад умираме, а те лихви ни търсят… Обикновено на третото изречение оттатъшната страна затваря.
В свободното си време Петрова участва в телевизионно предаване за паранормалните явления, наречено „Шестограм” (има леко техническа насоченост), където отговаря на въпроси на зрителите – ще им запорират ли тайните банкови сметки, как ще се промени курсът на еврото, ще им върви ли на борсата – все такива работи. Хората я харесват и й вярват.

Стефанов е твърд с клиентите и това прави Главния много щастлив. Отделно, че скоро търговският мениджър ще издава вече трети албум с поп-фолк, наречен „Ти си ми профита в живота”, а това си е жив пиар за фирмата.

Георгиев се отказа да вдига заплатите на работниците и когато някои от тях започнаха да протестират, той ги уволни. После им обясни, че всъщност го правел за тяхно добро и им обясни къде точно да сложат столчетата си на площада и какво да напишат на картоните. Които го послушаха, не сбъркаха и вече смениха колите си с нови.
Има само един проблем – от време на време мобилният на Георгиев звъни и разни гласове с руски акцент питат той ли е купувачът за атомната бомба, понеже в момента имали промоция и… Обикновено Георгиев им се извинява и казва, че вече има три в мазето, но евентуално догодина… Хората обикновено изругават със съжаление и затварят. За щастие подобни обаждания стават все по-редки.

Шефът плати щедър хонорар на ТБПТ и с него те си купиха служебни коли втора употреба – кой знае защо, част от хората им не искат повече да ползват таксита. Пък и те основно оперират в планината – тиймбилдинги, това онова… Свалянето на вътрешните бариери им е малко странична дейност.

А и ги е страх да не попаднат отново на някой като Георгиев.

* Макар че приключенията на героите са измислени, методът като такъв не е. Нещо повече - каточе ли той се очертава да бъде поредният писък на модата - както тиймбилдинга навремето. Въпрос само на време е да се появи и тук.
** Първата част е на адрес http://timurcommandos.blogspot.com/2009/07/blog-post_17.html

вторник, 15 февруари 2011 г.

Учението е злато

- Глей ся – започна Тошо Компира, наричан от приятелите си почтително „Дон Компирини” – Искам да ми направиш един малък ремонт на басейна.
Строителят кимна.
- Значи, махаш тръбата за пълнене и канала… Така. И после слагаш….Момент – Компира набра бързо номер на мобилния и когато му отговориха, продължи – Та- слагаш тук отгоре една тръба, през която басейнът да може да се напълни за четири часа (нали имаш там разни инженерчета, нека изчислят каква точно). После долу, до самото дъно, монтираш друга, през която да може да се изпразни за осем часа – ще я сметнете там. Дотук ясно ли е?
- Да, господин Компиров, обаче ще пострада римската мозайка по стените, а и монтирането на филтъра…
- Нищо няма да монтираш – отваряте двете тръби и засичате за колко време ще се напълни басейнът. А - и друго – сложи някого на водомера да види колко вода ще изтече през това време, че задачата има и второ подусловие….После ще оправите всичко, аз плащам.
Строителят отвори уста да възрази още нещо, но Компира го отпрати с властно махване на ръка.

После влезе в къщата и отиде в кухнята, където трима души от охраната му седяха около маса, на която имаше голяма купчина ябълки. В единия ъгъл лежеше отворен сборник със задачи по математика.
- Е? – строго попита Компира – Колко?
Тримата уплашено се свиха.
- Питам ви – колко са ябълките?
Единият плахо се обади:
- Ама то много сложно бе шефе! Чуй сам – Стоян изял пет ябълки повече от Иван, но три по-малко от Петър, а Петър изял пет пъти повече ябълки от Иван…Ох, обърках се.
- Не ме интересува! Колко са били ябълките – нали това се питаше в задачата?
- Да…- въздъхна другият – четири пъти го проиграваме от сутринта и все не излиза. А и аз все съм „Петър” – три пъти ходих до тоалетната вече. Шефе, нареди им поне периодично да се сменяме, а?
- Вижте какво… - започна Компира с онова съсредоточено изражение, което караше враговете му да треперят – ако до обед не ми кажете колко са били ябълките, продължаваме със зелки, докато ушите ви станат като на зайци. Ясно ли е?
Тримата въздъхнаха и кимнаха. Компира излезе отново на двора и извади мобилния:

- Мечо, ти къде си сега? В Горна Оряховица, да, добре. В товарен влак, нали? Аха, добре…А машинистът? А, седи вързан до тебе и ти подсказва. Добре, ей сега ще ти се обадя пак.
После той набра друг номер.
- Глиган, в Русе си, нали? Добре. В локомотива на пътнически влак нали…? Е, как така в товарен? Какво значи „нямало”? В условието на задачата ясно пишеше „а в същото време от Русе срещу него тръгнал ПЪТНИЧЕСКИ влак с шестдесет километра в час”… Не, не експрес, пътнически…Добре де, както и да е. Машинистът е до тебе, нали? Добре. След десет минути тръгваш и внимавай да поддържаш скоростта точно. Щом видиш насреща си друг влак (ще го кара Мечо) – скачате всички от кабината. Ясно?
Чул потвърждение, Компира набра отново подчинения си в Горна Оряховица и му нареди каквото и да става, да се движат с четиридесет километра в час, а като видят Глигана, да скачат. После прибра телефона си успокоен – къде точно ще се срещнат влаковете (както се питаше в задачата), щеше да разбере довечера от новините.

Компира избърса потта от челото си и мислено въздъхна: „Каквото и да ми струва, ще го докарам аз моя малоумник поне до осми клас. Аз не успях, но поне нека детето да се изучи и да стане човек…”
И докато си представяше (с голяма мъка) сина си като интелигент, едно копие прелетя над оградата и се заби в земята на три метра от него. Компира подскочи и заопипва джобовете си за оръжие. В същото време над оградата се показа кръглото лице на Миро Митницата, комшията му.

-А-а, Тоше, извинявай – без малко щеше да стане беля. То уж оградите ни високи, с хеликоптер не можеш да видиш какво става зад тях, ама на…Хем им казах да внимават.
- Да не си играете на индианци? – изръмжа поуспокоен Компира.
-Какви ти индианци… -въздъхна Митницата – Дъщерята има да учи за битката при Клокотница, а то детето откъде да знае – нито Рамбо е участвал там, нито Брус Уилис… Та разделих на две охраната – да й го покажат малко така – по-нагледно.
- Хм, я да взема да пратя и моя да погледа, а? – предложи Компира – Отдавна не са го изпитвали по история.
- Прати го, няма проблем – прие Митницата – абе, то нашата се е видяла вече – така ще се бъхтим всеки ден докато сме живи – но поне децата да станат хора…..

Компира кимна – така си беше – а после се качи в джипа и отиде да купи още ябълки. Или може би зелки, кой знае.

събота, 12 февруари 2011 г.

Дядо поп и гъската

Правя изричната уговорка, че в основата на тази статия е история, която съм чул от видеотренингите на руския специалист по коучинг Владимир Тарасов. Мисля, че той не е авторът й, но не съм сигурен, а и й не зная дали не е просто фолклор. Така или иначе, по-долу ще прочетете просто мой адаптиран и допълнен преразказ с някои коментари.

Дядо поп си купил от пазара гъска. Мушнал я под мишница и тръгнал към къщи, като си представял как ще му я наготви попадията с кисело зеле и как той ще добави една бъклица от червеното винце…И когато вече от варял вратата на двора си, гъската изведнъж проговорила с човешки глас:
- Дядо попе, вместо да ме ядеш, защо не ме пуснеш? Ще ти се отблагодаря.
Попът, предвид на професията си, вярвал донякъде в чудеса, но определено не харесвал такива, които целели да го оставят гладен. От друга страна, до момента не бил чувал гъска да говори и веднага съзрял в цялата история намеса от Главната квартира, а определено не искал да си разваля отношенията с началника си – оня, дето бил високо в небето. Затова неохотно отговорил:
- И как точно смяташ да ми отблагодариш? Понеже само от боб напоследък стомахът ми…
- Ще ти дам няколко добри съвета – предложила гъската – А ти можеш да ги предадеш на хората от свое име.

Попът се замислил. Вярно, работата му налагала всяка неделя да чете морал ма миряните и да им отваря очите за големите истини в живота. Напоследък обаче вдъхновението нещо го било напуснало и той се ограничавал само с текстове от светото писание, което на свой ред отегчавало малко аудиторията.
- Давай – съгласил се той – Ако съветите ти са наистина ценни, ще те пусна. Един ден повече на боб – все тая.
- Добре – започнала гъската – Слушай тогава. Първият съвет е – никога не вярвай на очевидна глупост, независимо кой ти я казва и колко много ти се иска да е вярно. Помисли дали просто не те манипулират.

(Ако на някого изказът му се стори усложнен, не се учудвайте – гъската очевидно била много умна. Те простите не могат дори да говорят.)

- Хм, звучи разумно – съгласил се дядо поп – Давай нататък.

- Вторият ми съвет е – знай точно границите на своите възможности и никога не излизай извън тях – или поне за важни неща, които могат да имат сериозни последствия за теб, ако не се справиш. Ако все пак искаш да направиш нещо по-значително, първо разшири възможностите си.
- И това е разумно – кимнал дядо поп – А третият?

- Последният ми съвет е - никога не съжалявай за добро, което си направил – или за усилия, които са донесли някому полза, а ти не си получил награда за тях веднага.
- Ами да, така е – отново се съгласил дядо поп и се замислил. Виждал се вече как излиза на амвона и разказва всичко това на паството си, а те се гордеят колко мъдър поп имат. А ако случайно стигне до ушите на владиката с какъв талант разполага…
- Добре – казал той – Ти изпълни своята част от сделката, ето – и аз правя същото.

С тези думи той пуснал гъската, тя излетяла и кацнала на близкото дърво. После обаче избухнала в смях:
- Дядо попе, ама ти си бил много загубен бе! Защо ме пусна? Знаеш ли – вчера един търговец загуби кесията си, аз я намерих и изкълвах всички жълтици, които бяха в нея. Сега стомахът ми е пълен със злато.
Като чул това, на попа му причерняло. Огледал се за стълба, но такава нямало.

Тогава той започнал да се катери по дървото. Само че когато почти стигнал до гъската, тя подхвръкнала и кацнала по-високо, на по-тънък клон. Попът продължил да се катери, птицата пак се преместила - и така няколко пъти, докато накрая поредният клон не издържал теглото на попа, счупил се и нашият герой паднал от доста високо на земята.
Ударил се доста лошо, а през това време гъската кацнала наблизо , но все пак на безопасно разстояние:
- Е, дядо попе, каква стана тя? Нали щеше да учиш хората?
Попът само изпъшкал от болка.

- Ето, ти само за няколко минути наруши всички мои ценни съвети. Първо – откъде ще се вземе този търговец, защо аз ще ходя да му кълва златото и т.н….? Но понеже много ти се искаше да е истина, ти повярва.
Второ – веднага съжали, че си направил добро, като си ме пуснал. Реши, че получената награда - съветите – е нищо в сравнение с жълтиците.
Попът пак изпъшкал.
- И трето – ти излезе извън границите на възможностите си с това катерене. Въпрос само на време беше да паднеш и да се удариш болезнено.

После гъската се разходила важно наоколо и продължила:
- Но понеже все пак ти ме пусна, ще добавя още нещо – може да ти е от полза:
Първо (всъщност вече стана четвърто) – не давай на хората съвети, които ти самият нямаш никакво намерение да спазваш. Като видят, че сам не си вярваш, няма да повярват и те.
И последно – понякога човек възприема очевидните истини само когато изпита болка на собствен гръб. Звучи жестоко, но е така.

А после гъската отлетяла, а дядо поп се изправил бавно с много охкания и тръгнал към къщи, където го чакал претопленият вчерашен боб….

Да повторим ли за всеки случай? Добре, но нека за миг се пренесем в офиса:

1. Никога не вярвайте на очевидни глупости, колкото и високопоставен началник да ви ги говори. Вероятно това е опит да бъдете манипулирани.
2. Никога не излизайте извън рамките на възможностите и компетенциите си за важни неща. Ако все пак искате да го направите, първо разширете рамките. Иначе ще паднете от високо и ще боли.
3. Никога не съжалявайте за сторена някому услуга или помощ в работата и не очаквайте непосредствена еквивалентна награда. Гледайте на това като на инвестиция в бъдещето или просто на себе си като на добър човек. Офисът не е пазар и някои неща не се плащат веднага.
4. Не давайте на околните съвети и не създавайте правила, които самите вие нямате никакво намерение да следвате. Те ще имат по-скоро обратен ефект.
5. Обикновено човек вярва само на неща, в правилността на които се е убедил само с цената на собствени страдания. Ако обаче той си създаде адекватна преценка за нещата, подобни страдания могат да бъдат избегнати.

Ами – това е. Дано успеете да избегнете съдбата на попа – да ви боли и да ядете вчерашен боб. От вас самите зависи.

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Неполиткоректна европриказка

Някога – преди много години – живял един цар. Всъщност, може да се е наричал „крал” или „княз” – но понеже не знаем точно, ще ползваме родната терминология.

Той управлявал малка държава и имал две мечти – най-накрая да омъжи вятърничавата си дъщеря – и да приемат страната му в съществуващия тогава Съюз на други държави, където – както бил чувал – било много хубаво. Ето защо царят се стремял да изглежда демократичен и почитащ традиционните съюзни ценности.

Страната била малка, но с плодородна земя – и хората успявали да се изхранят, че и доста оставало – за царя, придворните, местните благородници, църквата и т.н. Всичко било уредено, със съседните царства бил сключен мир за сто години напред, та армията съществувала по-скоро за престиж и главно като форма за ранно пенсиониране – изобщо, пълно благоденствие.
Имало само един малко рисков момент (всъщност, отначало били два и главният бил вятърничавата дъщеря някой ден да наследи короната; но когато на царя му се родил и син, народът си отдъхнал). Вторият момент обаче бил малко – как да го наречем – „хидрологически”. Състоял се в това, че цялото царство получавало вода от система подземни реки, а всички те започвали от общ източник високо в планината.

Както се полага на всяка уважаваща себе си приказка, в планината живеел змей – за повече колорит да предположим – триглав. Иначе обаче бил страшно мързелив, по цял ден лежал под сенките и само в събота и неделя се качвал на най-високия връх, откъдето се виждал столичният стадион. Змеят наблюдавал мача и винаги се учудвал, че футболистите са по-мързеливи дори и от самия него – но понеже нямал телевизор, гледал до края, а после пак лягал да спи.

Един ден обаче нещо се объркало и змеят сънувал пророчески сън – в смисъл, че виртуално се пренесъл в бъдещето. И за да бъде кошмарът пълен, видял се като мениджър в електроразпределително дружество. Всичко му било непознато, интересно и дори страшно. На сутринта се събудил облян в пот, но с неясна идея в главата.
До обед обаче идеята се оформила.

Да, в планината нямало ток, но пък тук бил Изворът. И змеят изпратил по едно козарче послание до царя, че авантата приключва и от следващия месец за водата ще се плаща. Иначе щял просто да я спре – и всеки да се оправя както може.
Ужасено, козарчето, тичало два и паднало от умора пред вратите на двореца.

- Е, и какво толкова? – свил рамене царят- Змейска му работа. Добре де, сега ще поиска всеки месец да му пращаме по една красавица – ами няма проблем. И без това през ден правим конкурси, столицата се напълни с миски - и всички те искат да стават придворни дами…Тъкмо ще пооредеят малко, а нормалните момичета, вместо да мислят за глупости, ще вземат да родят по някое и друго дете, че както е тръгнало, съвсем ще изчезнем…Хайде – казал той на отпочиналото козарче – иди му кажи да уточни тарифата и да ляга да спи – само този път да внимава какво сънува.

Козарчето отърчало, но след няколко часа се върнало с неприятна вест – змеят не искал миски. И тъкмо царят да попита дали чудовището не е минало на другия бряг, чул жестоката истина – цената била по една жълтица на човек месечно – иначе няма вода. Че много от селяните не изкарвали и половината от това, змеят изобщо не го било еня. Истински монополист, така да се каже.

- Ами ще сечем глави тогава – заканил се царят – За по-сигурно – и трите.
- Ама съпруже – уплашила се жена му – ако стане нещо с теб, синът ни е още малък да управлява, а дъщерята я знаеш…
Царят я погледнал изумено:
- Чакай, аз да съм казал, че лично ще ходя да се бия със змея? Как пък не. Дето викаш – ако нещо ми се случи, държавата остава без мъдрото си ръководство и ... Не, ще пратим някой юнак. Я бе – обърнал се той към придворния писар (нещо като професионален прародител на съвременните журналисти) – слушай текста на обявата: Аз, вседържец и повелител на (тук да изброиш всичките ми титли, че ме мързи, а и не ги помня вече), давам половината си царство и дъщеря си за жена на този, който отиде, убеди змея да не се изживява като ВиК и докато оня мисли, му отсече всички глави. Така. Добави – половината царство е опционално, ръката на дъщеря ми – задължително. Да го огласят там и другата седмица почвам да интервюирам кандидатите.
Жена му го гледала с нескрито възхищение.

***
...Седмица по-късно царят седеше на престола си, царицата и принца – до него, точно като в семейна фирма (принцесата не я поканиха, понеже бе частично заинтересована страна). Около тях имаше доста придворни, гадатели, шутове и какви ли не – така да се каже – типичната държавна администрация. Щяха дори малко да приличат на комисия за подбор, ако не беше изричната забрана на царя никой друг освен него да не се обажда.
А може би и приличаха.

Кандидатите за слава, богатство и семеен живот чакаха в специална зала и се гледаха накриво един друг, а един велможа ходеше да ги кани поред.
Пръв се оказа младият барон Мангалини от провинция Рома.

- О-о, здрасти бате…тоест Ваше величество, де – ухили се той – чух значи, че тука имало далавера и – ето ме. Колко квадратни километра е половината царство?
- Чакай малко – спря го с властен жест царят – първо трябва да убиеш змея, да ми донесеш главите му, а после…
- Ама принцесата ей-така ми я даваш – без да плащам? После да не кажеш друго…
- Змеят – уморено му напомни царя – Другото след това.
- А, да, змеят…Абе царю – що да го убиваме хайванчето бе? Какво толкова ние направило? Нека да си живее там в планината, нас тук какво ние е?
- Иска да ни спре водата – обясни царят – И после няма да има с какво да се къпем…
- Че аз и сега не се къпя, бе Ваше величество! От мръсотия още никой не умрял. Виж, от пневмония…
- И няма да има дори какво да пием.
- Че ти вода ли пиеш, бе царю? Аз карам само на ракия. Как ще ми я спре змеят, а? Я остави това и дай да поговорим за принцесата и зестрата…
- Другия месец змеят ще спре водата – повтори царят – И после няма да ни приема т в Съюза такива мръсни.
- Абе нещо не ми се вярва – почеса се по главата барон Мангалини – Да ти кажа честно, при нас в Рома никой досега нищо не е спирал. Е, нямаме по една жълтица – и толкова! Бедни хора сме. Ако трябва, ще скрием позлатените карети за някой и друг ден. Все ще се намери някой по-будала да плати и за нас.
- Добре де – реши да направи последен опит царят – някой спира водата на родината ти, реколтата ще изсъхне, ще започне глад…Ами ако ви призова всички под знамената?
- А, аз такова, малко съм дюстабанлия…не мога. Цялата ни рода ни е такава. Бием се само по сватби, иначе –не. А ако стане толкова зле – ами ще емигрираме – колко му е. Казват, в Съюза щели да ни уважават повече….Да поговорим за дъщерята, а?
- Я го махайте този, докато не съм заповядал да му отсекат главата! – извика царят, но после – спомнил си за Съюза – добави – Искам да чуя и другите, не че имам нещо против него или го дискриминирам. Знам, че в провинция Рома имат самобитна култура, която не им позволява да умират за родината. Виж, от препиване – може, но иначе – не…Мирни хора, какво да ги правиш. Извикайте следващия!

Вторият кандидат за слава бе облечен прекалено пъстро дори за онези времена.
- Граф Педеросо – изчурулика той – Чух за някаква половина от царство и рекох да намина да видя за какво точно става дума…Ваше величество.
А после направи грациозен реверанс.
- Ами да – потвърди царят – Обаче преди това трябва да се убие един змей.
- И какво ни е направило милото животно?
- Иска да ни спре водата.
- Да ни спре ВОДАТА?! Да ходим мръсни и вмирисани на пот? Ужас! Макар че, потта на един силен мъж не мирише чак толкова лошо…
- И няма да има с какво да си переш дантелените гащи – обясни любезно царят.
- Да не си пера гащите? Не, не! Дайте ми един голям … меч и аз – боц, боц – ще го направя на салам. Само трябва да внимавам да не си счупя някой нокът.
- С меч по-скоро се сече – въздъхна царят – Но вероятно е въпрос на стил. Боцкане, викаш…Обаче има и друго – дъщеря ми също е включена в наградата.
- Е, аз съм скромен човек, Ваше величество – и с половината царство ще се задоволя. Дъщеря Ви вероятно няма истински да ме обикне.
- Убеден съм – съгласи се царят – но всичко върви в пакет. Много държа да се сродя с героя, който ще убие змея.
- Да, да, това не е лоша идея, но… Вие нали имахте и син?
- А да наредя да ти отсекат главата?
- Е, в такъв случай не настоявам… Но ще се наложи да се откажа. Може да съм малко ретрограден, но ми е трудно да възприема хетеросексуалните бракове, камо ли да участвам в такъв…Съжалявам.
- Чакай – спря го царят – Да забравим за миг наградите. Родината ти е в опасност – грози я гладна смърт. Не искаш ли да я спасиш?
- А, искам, как да не искам, обаче….Абе започнах вчера един сонет – ама много хубав се получава до момента. Ще Ви го посветя. Не е ли жалко такъв талант да загине заради някаква си вода?
- Определено – кимна царят – но ако не решим проблема със змея, с какво ще си переш гащите – ония , дантелените?
- Ами…Надявам се да не се стигне дотам, разбира се, но…Казват, че в Съюза хора както мен били на особена почит – уважавали ги, пазели ги от обиди и не ги пращали да се бият с дракони. Виж, ако се освободи някое място тук, в двореца – аз, разбира се, с удоволствие ще служа на родината. Впрочем, вчера гадателят ми спомена за някакви квоти, но той не винаги познава, така че…
- Вън! – изрева царят – Само на квоти ще ми станеш! Когато е да се защитава родината – сакън, да не счупя ноктите, но когато е за място в двореца – квоти….Паплач с паплач!
Но после си спомни, че някой може да донесе за него в Съюза и с полуизвинителен глас добави, че – да, творците трябва да се пазят (колко са творци – съвсем друга работа), а тези, дето не умеят да пишат сонети – ами да ходят да се бият с драконите и да мрат. Надяваше се думите му да бъдат предадени на когото трябва точно.

Третият кандидат се оказа жена и царят за известно време остана с отворена уста. После обаче се окопити и попита кандидатката да не е от провинция Амазония, понеже той не си спомнял да имат такава, но вече възрастта…
- Не – усмихнато отрече жената – от района на Привилегия съм. Херцогиня Феминистина, чест е за мен да се поклоня пред Ваше величество.
- Да, да, разбира се, обаче….Значи, ти искаш да се биеш със змея?
Жената звънко се разсмя:
- Ваше величество, приличам ли на някого, който би убил дори жаба?
Царят поклати глава.
- Ето – а вие – змей… Змейовете ги убиват юнаците, това не е женска работа.
- Да, но защо си дошла тогава?
- Ами как защо – да участвам, разбира се.
- Чакай, че нещо се обърках…Няма да убиваш, но ще участваш…в какво?
- Ами – първо – в организацията. Да речем, когато се създаде комисия, аз…
- Ти колко змея си убила досега? – поинтересува се царят.
- Е, не съм, но…ще правя пиар на юнака, ще координирам, с участието си ще подобря имиджа на мероприятието и на държавата изобщо…Нали ще влизаме в Съюза?
- Аха – кимна царят – разбирам. Ти си една пламенна доброволка, която, когато е научила, че родината й е заплашена от гладна смърт, макар и съзнавайки собствената си слабост, е готова да…
- Именно. Готова съм да участвам в подялбата на половината царство. А може и на заплата, както кажете. Само да се плаща по-добре и да е по-далеч от змея.
- Да де, обаче някой все пак трябва да го убие и…
- Е, това не женска работа. Вижте, Ваше величество – нашият род – Феминистините – никога не е създал нещо полезно, което човек може да пипне с ръцете си или да си послужи с него. Ние не правим такива неща, понеже не умеем, а и не искаме да се научим. Трудно и неблагодарно е.
За сметка на това обаче ако трябва нещо да се протестира, да се блокира, да се изявят претенции – ние сме насреща. Тук напълно можете да разчитате на нас. Искате ли да протестираме против змея и да разкрием на целия свят неговия отвратителен морален облик?
- Да, обаче това няма да го накара да пусне водата.
- Е, няма, но ако стане толкова напечено…сухо, искам да кажа – е, тогава…И другите страни имат нужда някой да протестира и да им отвори очите за справедливостта, така да се каже. Ще отидем да помогнем. Но когато решите проблема със змея, ще се върнем и мисля – напълно заслужено – ще очакваме достойни места в двора и съответното заплащане…
- За какво? – така и не разбираше царят.
- За да не ви помислят в Съюза за диваци. Това малко ли е?
А що се отнася до дъщеря ви, ние сме като едно голямо семейство, така че тя винаги е добре дошла…

„Ами – помисли си царят – Тя и без това си е достатъчно вятърничава.” Но в следващия миг си каза, че херцогинята никак даже не е вятърничава, даже напротив – хитра до немай къде. Но както се казва, не е луд този, който яде зелника….
За да не си разваля имиджа пред света, той просто нареди да я отпратят, а после потъна в нерадостни мисли. Всички искаха да делят царството, на никого не му пукаше дали народът ще умре от глад или не и всички гледаха с едното око към чужбина. Е, може би не всички, но тези, които наистина биха могли да убият змея (евентуално) не тичаха да се пазарят в двореца. Вероятно понеже смятаха това за недостойно.

И докато мислеше така, в краката му се хвърли задъханото козарче.
- Ваше величество, змеят, такова….пита.
- Какво?
- Пита защо тази седмица няма мачове. Умирал от скука.
- Понеже ситуацията е извънредна и съм ги забранил, за да му стане тъжно на народа и да осъзнае сериозността на положението…Я чакай малко! Почини си и после ще се върнеш в планината да предадеш нещо на оня приятел…

Отначало змеят изобщо не беше съгласен – вода за цялото царство срещу правото да гледа безплатно мачове – и то половината предварително уговорени. Обаче царят бе упорит и накрая чудовището отстъпи. Само поиска в събота на обед да му пращат една кошница с печени семки и каса бира – и ако може, съдиите да свирят малко по-обективно.
Царят обеща.

И постепенно случаят бе забравен, още повече че царството накрая стана част от Съюза. И във вихъра на безкрайните празненства по този повод никой не обърна внимание на гадателя – а той бе коленичил с лице към планината, по посока на предполагаемото местонахождение на змея.

„Боже – шепнеше гадателят – Моля те, направи така, че този никога да не сънува, че е станал катаджия…”

А хората около него, никога нечували тази дума, само свиваха рамене и продължаваха да танцуват.

понеделник, 7 февруари 2011 г.

Антената

Точно срещу нашия блок има паметник на съветски войник - и докато политическите сили спореха да го събарят ли, да го местят ли или просто да го измият, се намеси един голям мобилен оператор. Дойдоха хората и забучиха една антена точно в дулото на автомата. Войникът заприлича на ловец на духове, а понеже операторът си плащаше редовно наема, споровете бързо затихнаха. Проблемът остана само за нас. Всъщност Гошо инженерчето от втория етаж ни предупреждаваше, че антената е насочена точно към нашите прозорци, но отначало никой не му обърна внимание. После обаче започнаха да се случват странни неща.

…Ето например – Пепито, студентката от третия етаж. Обещало момичето на майка си да прескочи до дискотеката само за час-два, но… Върнало се чак на сутринта. И когато майка му – с пълно основание – почнала да му се кара, Пепито признала, че докато стояла на прозореца и гледала дали идва повиканото от нея такси, някакво странно мравучкане плъзнало по тялото й, получила леко замайване и … Помнела само как се е качила в таксито и после – нищо. Остави това, ами майка и нещо взе да подпитва има ли някой от входа познат гинеколог, та…

…Кънчо от партера отишъл просто да изхвърли боклука – жена му се върнала от работа, пъхнала кофата в ръцете му и го изблъскала навън. Смятала, че той ще се върне до пет минути. Когато обаче минал половин час, тя се притеснила и излязла на балкона. Огледала се, но от мъжа й нямало и помен. Тя изчакала още час (допуснала, че някой може да е извикал Кънчо да му помогне нещо), но после се паникьосала и позвънила в полицията.
Намерили мъжа й в кварталната кръчма на шестата ракия. Не помнел нищо, дори кофата за боклука липсвала. Кънчо само повтарял как сякаш нещо го блъснало, а в главата му затиктакало, та в първия момент помислил, че се е превърнал в микровълнова фурна. После вече не помнел нищо…

…А Пешо от другия вход заминал в командировка. Нагласил си човекът багажа както винаги, взел си довиждане с жена си и тръгнал към спирката. Тук нещата стават още по-загадъчни, понеже съпругата му твърдеше, че й се обадил от автобуса и казал, че вече пътува за София. Жената се успокоила и излязла да изпуши една цигара на балкона. Времето било топло, цигарите станали три, а когато понечила да се прибира, тя случайно погледнала към нашия вход и видяла мъжа си по потник на терасата на Мима от четвъртия етаж. Получил се голям скандал с крясъци и скубане на коси и декларации по адрес на разни парясници, които само гледат как да докопат някой чужд мъж… а Пешо седял до тях на стъпалата на стълбището и замислено клател глава. Когато Мима накрая успяла да се изскубне, втурнала се в апартамента си и заключила вратата, дошъл и неговият ред. Жена му се нахвърлила яростно, но замръзнала, като видяла унесеното му изражение. Дори – според нея – от Пешо се излъчвало леко сияние. И тогава жената си спомнила, че тяхната спалня е точно срещу антената и….

Решихме, че на всичко това трябва да се сложи край. Направихме събрание и гласувахме антената незабавно да бъде махната. Подписахме протокол и го занесохме в общината. Там обаче ни обясниха, че паметникът не е част от нашия блок, да сме си гледали работата и ако толкова сме държали да се караме с някого, да сме се обърнели директно към оператора. Което и направихме.

Прие ни младо момиче и обясни, че управителят бил зает. Ние обаче я заплашихме, че ако началникът й не се срещне с нас, ще наемем кран и някоя нощ ще демонтираме паметника и ще го предадем за вторични суровини, а парите ще си разделим като компенсация за причинените ни страдания. Момичето се сепна - изглежда видът ни е бил доста отчаян - помоли ни да изчакаме малко и влезе в кабинета на шефа си.
След минута се върна и ни покани да влезем.

Управителят бе приветлив мъж на средна възраст. Той ни покани да седнем около голямата маса в кабинета му, а после ни предложи да споделим проблемите си.

Разказахме му всичко – и за Пепито, и за Кънчо, и за Пешо, и за това, как хлебарките в кухните внезапно изчезнаха… Говорихме около половин час, а той внимателно слушаше и кимаше. Когато приключихме, управителят внимателно се изкашля:
- Да, разбирам – чувствате известен дискомфорт. Не мисля обаче, че причината е в нашата антена.

Ние избухнахме в протести, а Гошо инженерчето започна да му чертае на един лист диаграми на насоченост и да пише формули. Управителят обаче само поклати глава:
- Главоболие - казвате - тръпки, загуба на паметта….Искрено ви съчувствам.
- Ами махнете я тази антена тогава! – ревнахме в един глас ние.

- Няма начин – въздъхна управителят – тя е част от схемата ни. И разбирам, че сега се чувствате зле – тук той направи малка пауза и внимателно ни огледа – Но я си представете какво ще стане, когато накрая я включим….?

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/