вторник, 25 януари 2011 г.

Магарешки работи (2)

...Всъщност Тулумбашев не позна съвсем (както винаги) – магарето се появи в парламента само за клетвата. Стоеше си кротко в единия ъгъл и гледаше уплашено – изглежда интуитивно усещаше, че щом са го поканили на такова място, в най-добрия случай ще му сложат самара. И така и не разбра, че неговата партия е спечелила абсолютно мнозинство и сега то е част от управляващите.

Новината, че в България има магаре депутат обиколи световната преса, но се задържа на първите страници само един ден – напоследък светът отиваше към тотално полудяване и подобни неща не бяха прецедент. Единствените, които по навик се заядоха, бяха , разбира се, македонците – те веднага „доказаха”, че на Марко баща му бил купен от хайван-пазар в Скопие и затова синът бил толкова умен, та… Нищо ново под слънцето.

Дончо Мисирков обаче сияеше от щастие, даде коктейл в селския ресторант и много от поканените за пръв път в живота си опитаха уиски „Балънтайн”. Е, поради недоглеждане мезето беше свински уши с чесън, но все пак. Любовницата му изпя псевдонародна песен за Крали Марко, хората удариха по един кючек (според върналите се през ваканцията студенти сега това се танцувало във всички столични дискотеки, много било модерно) – а виновникът за тържеството кротко стоеше в ъгъла и хрупаше мюсли (депутат, все пак – не върви само на слама или на прост овес). В късните нощни часове, когато вече никой не помнеше какво всъщност празнуват, Дончо отиде при магарето, потупа го по гърба и въздъхна:
- Е, видя ли, братче…Щом аз кажа нещо, то става. Закони, наредби, дивотии… врата у поле. Хайде да си ходим у дома.
И бавно го поведе към къщи – за него цялата история бе приключила. Известни психолози биха казали, че е погъделичкал егото си или е удовлетворил подсъзнателния си стремеж да предизвиква правилата на живота, а съселяните му – че просто си е начесал крастата. Може би и едните, и другите биха били прави, но историята не свърши дотук.

Седмица по- късно се получи писмо, че Марко Мисирков е включен в две парламентарни комисии – социалната и тази за контрол на специалните разузнавателни средства.
Дончо звънна на местния координатор на партията и любезно се осведоми дали ония в София не са полудели. Човекът тежко въздъхна:
- Е, ти я измисли тази работа…Не се оплаквай сега. Щом е депутат, трябва да служи на народа, няма как. Обаче ти не се притеснявай – и да не се явява на заседанията, никой няма да го направи на въпрос.
- И как ги измислихте точно тези комисии бе? То оставаше да го сложите и във външната политика…
- Имаше такава идея – призна областният лидер – обаче трябва много да се пътува със самолет и не бяхме сигурни дали няма да му прилошава. А и чухме, че баща му бил работил в ДС, та – сам разбираш…
- Не в ДС, а в ДЗС – държавно земеделско стопанство. Абе, ти сигурно се бъзикаш с мене…?
- Ами – енергично отрече координаторът – като знам какви магарета вкарахме там, нощем спя с каска и мешка със сухари – да съм готов, ако ни вкарат в някоя война…Тя не е за разправяне.
А твоят Марко го сложихме в тези комисии, понеже – живеел в обор и бил в неравностойно положение (това за социалните дейности) , а от друга страна, много му били дълги ушите и улавял всеки звук, та аналогията със СРС-тата се налагала от само себе си.
Дончо само поклати глава и прекъсна връзката. То бива майтап, бива – но магаре член на парламентарна комисия? Усети, че леко потреперва.

След още една седмица обаче коренно промени мнението си – съобщиха му, че Марко е назначен в три борда на директорите на държавни фирми и попитаха къде да превеждат възнагражденията. Когато разбра какви са те, Дончо леко подсвирна – и после говорят, че у нас имало криза. Обаче даде собствената си сметка и обясни на хората, че няма как да разкарва добичето за всяко заседание – когато гласуват – да пишат просто, че Марко се е въздържал. Те приеха.

Половин година по-късно правителството вече буксуваше и търсеше под вола теле (както би се изразил Марко), за да оправдае резултатите си.
- Добре де, разбирам – роднини, приятели, спонсори, всякаква паплач – беснееше Премиерът, по съвместителство и лидер на партията – но не може да нямаме поне няколко души, които да не са пълни идиоти. Ето, ако сменя два-трима министри, народът ще се успокои малко. Обаче откъде да ги вземa?
- Дай да видим бордовете – обади се най-близкият му съратник – пълно е с наши хора там.
- Знам – въздъхна Премиерът – то затова всички държавни фирми са на субсидии от бюджета – понеже ги управляват все нечии любовници и брат’чеди, един от друг по-малоумни. Впрочем, я чакай – има нещо вярно в идеята ти.
Накарай да проверят бордовете – докато всички са гласували колкото да си придадат важност и без дори да разбират за какво става дума, нямало ли е поне един, който – ей, така – от кумова срама – понякога да се е въздържал? То сега герои няма, но да не се е навеждал колкото другите?
През следващите няколко дни съратникът провери и се оказа, че – да, има един.
Марко Дончев Мисирков.


- Ти май ми се подиграваш – предположи Премиерът – не го очаквах от теб, приятели сме от толкова години, аз те навих да влезем в политиката, а ти сега – магаре…
- Много му е голям … рейтингът – обясни съратникът – Досега нито една глупост не е изтърсило пред медиите. Нямаме друг подобен случай в парламентарната група. Не лобира за никого, не покровителства трафиканти, не е привлякло вниманието на прокуратурата… Даже подаръци в плик не приема – е, само мюсли, но то не се брои.
- Абе не знам…- почеса се по бръснатата глава Премиерът – Вярно, ако го погледнем от тази страна, така е – то е символ на новата политика, която водим. На морала в нея, искам да кажа. Къде предлагаш да го сложим?
- Ами – започна колебливо съратникът – Да речем, в земеделието. Има диплома, проверил съм.
- Не става – поклати глава министърът – Нали трябва да рекламира тези новите продукти, „Стара планина”…Ще се депресира.
- Ама то в тях няма магарешко…или поне на етикета не пише. Но добре, щом казваш.
А да го направим шеф на митниците? Не е министерски постът, но е ключов.
- Ти луд ли си бе! – възкликна премиерът – Там са такива вълци, за два дни живо ще го изядат това магаре. Само петалата му ще останат.
- Българите в чужбина?
- Не, там имаше достатъчно магарии. А и съотечествениците зад граница ще се обидят.
- Спорта?
- Не, не – да беше поне кон, разбирам. Ама магарето не тича бързо, не става. Впрочем, забрави и за силовите министерства. Изкушавам се да му предложа образованието, но учениците много ще се смеят. Може даже да го яхнат и рейтингът ни пак ще отиде на кино… Виж, дай да го сложим някъде, където нито се изисква да вършиш нещо, нито някой очаква резултати от теб. Само излизаш пред камерите и ревеш на умряло. А?
- Труда и социалните грижи?
- Именно. Там му е мястото. Ще се впише супер в картината. Хайде, пиши проект за ново правителство и утре да го предложим в парламента.

Синдикатите много харесаха новия си партньор и изказаха твърда увереност, че ще успеят да намерят общ език. Марко кимна доволно.
Междувременно правителството реши да вдигне възрастта за пенсиониране. Премиерът ги бе събрал на вилата си, далеч от любопитни репортерски очи. Но покрай постройката течеше рекичка, над нея имаше малко мостче и когато стигна до него, Марко се опъна. И така го уговаряха, и иначе, и премиерът лично го ритна накрая – не ще магарето да мине по моста и да се яви на заседанието - и толкова. И с евросъюза го плашиха, и рамката на бюджета му показваха – не ще и не ще. Е, накрая приеха за възрастта и без него, но някакъв по-изобретателен репортер се бил скрил в едно щъркелово гнездо наблизо и чул и видял всичко. И после го описал във вестника си.

И хората повярваха, че най-после се е намерил някой, който да мисли и за тях (то не беше точно така де, но във вестника поукрасиха малко нещата и добавиха свое тълкуване).
Министър Мисирков си спечели прозвището Крали Марко и рейтингът му се изравни с този на премиера.
За всеки случай решиха да правят заседанията на кабинета вече по-далеч от мостове, но веднъж някой предложи малки промени в Кодекса на труда – работодателят да решава дали да плаща заплати или да се ограничи само с устна благодарност към работниците, годишният отпуск да се ползва до края на януари, за да е по-лесен контролът, за неизпълнена норма да се лежи в затвора (това тайно го преписаха от Сталин) – все обикновени неща, в никакъв случай непродиктувани от лобизъм. И понеже точно в този момент Марко се прозина шумно, един от колегите му министри го ритна да не се обажда без премиерът да му е дал думата. Обаче дали моментът беше лошо избран или просто човекът не беше симпатичен на магарето – не стана ясно – но то се завъртя и му хвърли такъв къч, че го залепи на стената. После се наложи да свестяват въпросния министър с парцали, намокрени в десетгодишно уиски.
Този път щъркелово гнездо нямаше, но имаше СРС-та. Видеозаписът с къча стана хит в интернет и дори спечели награда на един фестивал за късометражни филми на синдикална тематика.
Естествено, Марко бе изгонен от правителството, но веднага след това опозицията поиска вот на недоверие и без най –рейтинговия си играч отборът загуби. И насрочиха нови избори.

…Сега в момента президентът и Дончо спорят по цял ден – първият иска да Марко да оглави служебен кабинет, вторият държи да си го прибере в обора, понеже му било жал да гледа как се мъчи животното. А и покрай толкова коктейли магарето спряло да яде мюсли и минало основно на черен хайвер и сега – висок холестерол, кръвно, шкембе до земята – и то за какво? Да оправя България. Магарешка му работа.

Но поне доста работа свърши, не може да се отрече. Де да имаше повече такива магарета да ни управляват, ама на – случват се все едни други. Тоест - ние си ги избираме, за да съм по-точен.

И после само се оплакваме от магариите им.

Магарешки работи (1)

Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара!”
- А. Константинов, „Бай Ганьо прави избори”


Дончо Мисирков се имаше за успял човек – и парите му пари, и къщата му – палат, и любовницата му пее чалга в селския ресторант – какво повече може да иска от живота? Е, малко се дразнеше, че го наричат „селски чорбаджия” зад гърба му, но то пълно щастие няма. Обаче…
Въпреки че можеше да застели с банкноти двора на къщата си (при това на няколко слоя), Дончо имаше неясното усещане, че е някакси встрани от центъра на живота. Ето, приятелите му, с които заедно разсипаха някогашното ТКЗС, отдавна бяха поне общински съветници, а той… Не че не му бяха предлагали – все пак, неговите пари бяха най-много. Само че както и да го погледнеш, „селски кмет” не звучи аристократично. Има нещо негативно в него, обременено и отблъскващо – като миризма на мокър цървул. А Дончо много държеше да не му се напомня откъде е тръгнал, затова реши да си трае до парламентарните избори.
Чакаше да тръгнат партийните апостоли да събират „волни пожертвувания” и четеше Алеко. Само че ако се включеше той лично, кой знае какво щеше да изплува. Но виж, някой близък…И мисли доста, а после набра номера на сина си.

- Донатело, ти ли си, татювото…?
Сънен глас потвърди.
- Виж сега, моето, момче – намислил съм аз една работа тука… Да вземеш да си дойдеш да те направим един депутат, а?
Очевидно синът му се разсъни на секундата.
- Ама, тате – да зарежа ей така Хавайския технологичен институт? Дето толкова агнета дадохме, за да ме приемат? Дума да не става.
Дончо изпита неясно чувство за несъответствие и помоли сина си да повтори къде точно учи – понеже преди време беше споменал нещо за Мичиган или Масачузетс, но със сигурност не беше Хавай.
- Е, да, обаче те скоро откриха тук дъщерен клон и предложиха на някои от отличниците…като мен например. Ти не се тревожи, тате, гледай си там изкупуването на зърното, продавай го с тройна печалба, а аз като взема дипломата…
- Е, а защо не прекъснеш за малко? Ще платя да те впишат на избираемо място, ще станеш депутат, ще си създадеш връзки - а после, като падне правителството ви, ще си доучиш. Какво ще кажеш, а?
- Не ща бе тате – проплака синът му – То в България било много страшно, тука разправят какво ли не. Ще вземат да ме отвлекат и после половината ти печалба ще отиде за откупи…а ако не платиш, ще ми отрежат нещо и после ще има да чакаш за внуци…Виж, питай кака, тя може да се навие. Сега е модерно да се включват повече жени във властта - даже и тук, в Америка, почнаха да ви подражават. Хайде тате, със здраве, че трябва да ходя на лекции по сърф…пардон, по съпромат де. Поздрави мама.
И връзката прекъсна.
Дончо въздъхна и реши да предложи на дъщеря си.

- Татко, извинявай – ама ти да не стоял прекалено на слънце? - дъщеря му беше неговата любимка открай време и можеше да си позволи да му говори така – Сега, точно преди първата ми изложба? Сума ти критици идваха неофициално да гледат и всички казаха, че фотографиите ми са заредени с особен драматизъм, така характерен за нашето време…
„Е, да – горчиво си помисли Дончо – драматизъм. Добре, че бях аз да те накарам да си дойдеш за една седмица на село и да снимаш как живеят в момента хората, които някога работеха в ТКЗС-то. Драматизъм, хм. Тука му викаме жива мизерия, но вероятно там, в София, е прието да се говори другояче…”
Но не каза нищо. Нито пък предположи колко „критици” биха дошли, ако не ставаше дума за госпожица Мисиркова, дъщеря на…Както и да е. Той обичаше децата си, затова само сви рамене, пожела успех на дъщеря си и затвори.

Но идеята да вкара някой близък в политиката не го напусна. Обаче оставаше само жена му, а тя – да го кажем честно – си беше доста проста. Абе направо истинска находка за ония парламентарни репортери, които нямат друга работа и… А и правеше хубави салати за ракията, така че бе зачеркната като кандидат.
А Дончо Мисирков продължаваше в свободното си време да чете „Бай Ганьо” и да се пита променило ли се е изобщо нещо у нас от написването му досега.
И накрая реши, че - не.

- Ти разбира се, се шегуваш – но гласът на „апостола” звучеше малко несигурно – Защо всичките ни спонсори нямаха същото чувство за хумор…?
- Никакви шеги – отсече Дончо – Парите срещу избираемо място. Или ще се обърна към конкуренцията – сам знаеш, на тези избори нещата ще са малко на кантар.
- Е, не, според последните проучвания…Ама няма начин бе, Дончо – незаконно е и цяла България ще ни се смее.
-Ти не ме учи мене кое е законно и кое – не. Аз от това пари правя. А кой щял да се смее…тези, дето навремето ми се подиграваха, сега ме молят да ги взема на работа, за да не умрат от глад. Ти смеха го остави на мен. И не забравяй - плащам си.
- Да бе, то се разбира от само себе си, но…Как ще запишем магаре в листите? Ще ни помислят за луди. Впрочем, твоят Марко няма необходимите навършени години, нито диплома, остави дето изобщо не е човек…
- Чакай, чакай…-спря го Дончо – Ти остави годините. Аз ще поръчам да ми напишат една статия, че една магарешка година се равнява на десет човешки и – готово. Знаеш ли колко професори са идвали тук навремето на бригада? Познавам ги всичките. А и плащам.
И диплома ще му купим (няма да е прецедент, нали? А и не държа да стане шеф на комисия), в България е родено, уседнало е до немай къде, няма криминални прояви….Е, веднъж опаса боба на комшията Станчо, но ние се оправихме помежду си, така че това не се брои.
…Не е човек, казваш? Слушай, хайде не ме карай да почвам да ти обяснявам колко от ония в парламента са хора и колко само приличат отдалече на такива…Кажи ми направо – влиза ли Марко Дончев Мисирков в листите или не? Да знам какво да правя.
„Апостолът” въздъхна, мислено пресметна събраните до момента суми и обеща да говори с областния координатор. После щял да се обади.

Противно на очакванията координаторът реагира съвсем спокойно:
- Магаре значи… Казваш, ще плати?
- Ама става дума за ИСТИНСКО магаре, бе шефе – едно сиво такова, с клепнали уши. Пасеше трева на двора. Впрочем, и боб ядяло.
- Ще плати, казваш – повтори замислено координаторът – А ако не приeмем, ще отиде при ОНИЯ…Не, вземаме го. Кажи му да преведе сумата.
- Но…
- Хайде и ти сега – едно магаре повече, едно по-малко, какво толкова? А парите са си пари. Впрочем, ако почне много да реве после, ще го изключим от парламентарната група и ще кара до края на мандата само на боб. Няма проблем, впишете го.
И Марко стана кандидат.

Е, наложи се Дончо да плати на тоя – оня, но в сравнение с основната вноска това бяха трохи.
Снимаха Марко с нов самар, сложиха го плакатите и агитацията започна.

Хората реагираха доста неочаквано – Марко им хареса. Общото мнение приблизително бе: ”Може да е просто магарето, но не е корумпирано като ония…Нищо не е откраднало, нищо не е реституирало. А и характер има – като стигне до мост – опъва се. Значи, няма да им толкова лесно на ония – има АЕЦ, няма АЕЦ, има „поток”, няма „поток”, я сега елате заедно да браним свободата в Бангланистан, я вдигнете акцизите… Другите си мълчат, но Марко все някой път ще се опъне – и това стига, за да си оправдае избирането. Поне едно магаре да ни отсрами пред света с характер.”

Популярността на необичайния кандидат растеше от ден на ден. Естествено, опонентите не спяха и дори възнамеряваха да поискат регистрацията му да бъде анулирана, но се намеси младият политолог Тулумбашев, известен с таланта си да обърне хода на всякакви избори (най-често в нежелана посока, но това обикновено се премълчаваше). Та той посъветва партийния лидер:
- Абе, шефе, та това е шанс едно на милион. Нека го изберат пустото му магаре – даже дай да им помогнем, ако трябва.
- Що бе – промърмори през зъби лидерът – Зер много сме цъфнали и завързали…
- Понеже това ще стане част от имиджа им, как не разбираш елементарни неща. Месец след изборите всички ще ги наричат само „ония, магаретата”. Ще им закрепим отрицателния имидж от самото начало.
- Бе де да знам – поклати глава лидерът – ти по ги разбираш тия работи. А дали ще хвърля къчове в парламента?
- Ще хвърля и още как – увери го Тулумбашев, който бе виждал магаре само по „Енимъл Планет” – Ако трябва, ще му пуснем малко конски мухи, а после ще повикаме чуждите кореспонденти и…
- Добре тогава – кимна лидерът – Нека го изберат. Направи необходимото.

Месец по-късно Марко Дончев Мисирков официално стана народен представител. Строго погледнато, не можем да кажем, че избирателите му не го заслужаваха. Тоя искал да гледа магарии, оня искал да види инат, третия го почерпили бира и кебапчета…
Дето се вика – глас народен, глас божи.

(следва продължение)

неделя, 23 януари 2011 г.

Джери

Статията съдържа елементи на насилие и не е препоръчително да се чете от непълнолетни, както и от тотално изперкали „защитници” на животните

Никой не разбра от къде дойде това куче; то просто се появи един ден и легна в градинката пред блока. Беше едро, кафяво и гледаше умолително към минаващите покрай него хора.

Първа го забеляза баба Йорданица – тя внимателно се доближи, разгледа животното и въздъхна тежко. После се качи до апартамента си и се върна с малко остатъци от храна – не беше кой знае какво, престарелите самотни жени не ядат филета, но кучето скочи и лакомо излапа всичко. Баба Йорданица се усмихна, наведе се и го погали.

Беше ранна есен и обикновено вечер пенсионерите се събираха на пейката в градинката. Направиха го и сега, а кучето лежеше в краката им. Бабите (на пейката имаше само жени) разпалено го обсъждаха помежду си – колко е добро, как ласкаво гледа, какъв пазач става от него… ако някой дойде и влезе във входа да разбива апартаменти например. Кучето изскимтя.
Кръстиха го Джери.

А на близкия балкон пушеше Киро – мъж на средна възраст – слушаше ги и се опитваше да се сети как точно кучето ще разбере дали някой е дошъл във входа да разбива нещо или просто е на гости. Джери изобщо не приличаше на полицейско куче, но дори и в тази служба въпросите се задават от хората.
Кучетата правят други неща.

След около месец Джери позаглади косъма и спря да гледа умолително. Вместо това просто си лежеше пред входа и гледаше към небето. Но Киро забеляза нещо крайно обезпокоително – когато Джери видеше, че някой му носи нещо за ядене, скачаше и започваше да лае яростно по най-близкия непознат наоколо. Създаваше се отчетливото впечатление, че животното иска да покаже, че заслужава храната си. Киро поклати глава, понеже аналогията с някогашните платени партийни секретари и агитатори беше прекалено очевидна. Дори се разсмя и на шега сгълча кучето, че няма нужда да се натяга – и така ще го хранят, а иначе рискува някой от непознатите да хвърли камък по него.
Животното не го разбра, естествено.

Веднъж някакви младежи късно през нощта бяха седнали на пейката пред блока и Джери яростно почна да лае по тях. Единият от младежите тропна с крак и кучето отскочи. Другите от компанията шумно се разсмяха.
И тогава балкона си излезе баба Йорданица и започна да крещи и обижда компанията, като искаше да знае какво правят те на НЕЙНАТА пейка и ги посъветва да не дразнят кучето, а да се махат веднага. Младежите почнаха да се смеят още по-силно и я попитаха дали има нотариален акт за пейката.
На балкона си излезе и баба Иваница, после и някои други, започна караница със заплахи да бъде извикана полиция. Накрая младежите не издържаха и с развалено настроение си тръгнаха.
Джери лая около пет минути след тях, а после успокоен легна да спи.

Окуражено от получената подкрепа, на следващия ден кучето започна да лае по всички минаващи наоколо. Усилията му не останаха незабелязани и почнаха да му дават повече храна. Дори понякога, когато получеха пенсиите си, бабите събираха по някой лев и му купуваха кило евтин салам. Щом ги видеше и усетеше миризмата му, кучето почваше да лае бясно и да се хвърля във въздуха. Чуваше се вероятно във всички околни блокове. Впрочем , то започна и да защитава територията си – други кучета бяха разбрали, че тук хранят и се опитваха и те да легнат в същата градинка. Джери се биеше с тях, като сраженията се водеха понякога по цяла нощ точно под прозореца на Киро.

Няколко пъти той се оплака на бабите, че кучето им е малко шумно и му пречи да спи.
„Кое куче – попитаха бабите – Джери ли? А, не се притеснявай, нищо му няма – то през деня ще се наспи.”
„Знам – обясняваше им Киро – обаче аз няма да мога и…”
„Е, че ти си още млад – успокоиха го бабите – Ние на твоите години почти не сме спали. Все работа, работа…”
Понеже бяха с двадесетина години по-възрастни от него, той много добре помнеше как те са работили през последните години на социализма, но предпочете да си замълчи. Сви рамене и си каза, че – хайде, от мен да мине, това да е проблемът.
Но не беше само това.

Другият, далеч по-важен проблем бе, че точно покрай същата тази градинка минаваше пътят за близкото начално училище.

Една събота сутрин Киро се събуди от яростен лай и излезе на балкона. Джери правеше лъжливи движения и се преструваше, че всеки момент ще скочи върху едно малко момиченце. Самото то трепереше разплакано, а баща му, намерил наблизо дебел клон, тичаше насам. Очевидно не живееха наблизо, понеже Киро не ги познаваше. Предположи, че таткото е прибирал детето си от училище и тогава кучето ги е нападнало.
Когато бащата дотича и замахна с клона, Йорданица, Иваница и другите от компанията на пейката бяха вече на балконите си.

„Какво искаш от кучето бе, изрод такъв? – крещеше едната – То ни пази от такива като теб!”
В първия момент бащата не разбра от какви точно.
„Бързо да оставяш животното на мира, че ей-сега ще извикам ония, немците, от Дружеството…Ти знаеш ли, че може в затвора да отидеш бе, сега нали приеха закон…?”
Джери вече беше избягал и зачервеният баща захвърли клона.
„На кого е това куче?” – попита той, като се обърна към Йорданица – Твое ли е?”
„Няма значение на кого е. То си ни пази. Като искаш да не те закача, минавай по друг път.”
„Абе това тук да не ви е дворът на село…? – започна ядосано мъжът – Дъщеря ми е в шок. Кой ще отговаря за това?”
„Ами – общината – обясни му друга баба – Можеш да им се оплачеш, ако искаш. Обаче имай предвид, че кучето не закача добрите хора – само такива като теб…”

В този момент Киро се намеси:
„Не се разправяй с тях – няма смисъл. Не ги ли виждаш колко им е акълът…Подай жалба в общината.”
Мъжът прегърна детето си и се отдалечи, без да каже нещо повече.

След няколко дни дойде комисия да направи проверка – в нея имаше и хора от общината, и защитници на животните от немската организация (тези от общината бяха същите, които преди няколко години подлудиха града с митинги, докато накрая кметът разбра намека и ги назначи – с повече от прилични заплати – да решават проблема. И те го „решаваха” така, че да не станат някой ден излишни).
Членовете на комисията поговориха с бабите от блока (бе около обед и останалите хора бяха на работа – впрочем, те умишлено бяха избрали именно този час за проверка) - и записаха в протокола, че проверката е извършена, кучето не е агресивно, изложеното в жалбата не се е потвърдило и т.н.
Джери, за всеки случай предварително нахранен от бабите с кило салам, гледаше приветливо.
Когато комисията си замина, Йорданица го погали по главата:
„Само така, моето момче – нека да видят те…Ти си на баба защитника. Лай си, хапи ги, никой нищо не може да ти направи…”
Кучето я гледаше разбиращо.

Това се повтори няколко пъти – Джери нападаше деца, те пищяха и бягаха, а някой случил се наоколо мъж обикновено пропъждаше кучето, като по този начин си навличаше гнева на бабите. Интересното обаче бе друго – нито веднъж някоя от тях не се опита да се скара на животното, че се нахвърля срещу връстници на внучката й, които очевидно нямат никакво намерение да разбиват нечии апартаменти. Подобна сложна мисъл изобщо не мина в главите на бабите – те си знаеха – щом е куче, трябва да лае и да се хвърля. Дори бяха забравили, че градинката не е тяхна собственост, а и че кучетата обикновено се държат вързани.
Всъщност бабите често сънуваха как някой се опитва да влезе във входа, за да ги ограби и убие (какво друго може да търси човек в чужд вход?) и Джери се хвърля върху него и го разкъсва. Не прогонва, а именно как забива зъби в гърлото му и престъпникът почва да се дави от собствената си кръв… „Нормални” пенсионерски сънища, вина за които има отчасти цялото ни общество.

Но дойде зимата и Джери – въпреки че го хранеха – изведнъж се промени. Стана много по-свиреп и вече не лаеше толкова, а директно се хвърляше да хапе. Очевидно бе решил (или му бяха внушили), че предупрежденията са безсмислени.

Първа пострада сериозно една възрастна жена, която разнасяше рекламите на „Била” и „Кауфланд” по пощенските кутии във входовете. Джери я нападна в гръб, събори я и започна да я хапе. Притичаха хора, прогониха кучето, но впоследствие се оказа, че жената има две счупени ребра и дълго ще лежи в болницата. Синът й много искаше лично да се срещне с кучето, за да обсъдели нещо, но бабите бяха скрили Джери в едно мазе и го пуснаха чак на другия ден.
Естествено, историята се повтори – жалба, „проверка” в работно време – този път нямаше как да бъдат скрити раните на жената, но пък и никой не контролираше дали записаното в протокола отговаря на истината. Кметът пък – най-малко, него негласната сделка със „защитниците” го устройваше до немай къде.
И отново никоя от бабите не изпита и грам съчувствие към връстницата си – ами явно така й било писано. Пък и кой я знае дали между вестниците не е скрила някой шперц, нали?

А после Джери направи грешката на живота си – нападна дъщерята на Киро. Никой така и не разбра причината – до този момент кучето не бе посягало на някого, когото познава. Но пък и момичето никога не бе го хранило, така че вероятно попадаше в графата „лоши хора”.

Джери атакува по навик в гръб, но този път просто нямаше късмет – зададе се младеж, който разхождаше огромна немска овчарка и тя се хвърли срещу „блоковото” куче. Макар че собственикът й успя да я удържи, Джери изобщо нямаше намерение да рискува и веднага избяга на прилично разстояние. Инцидентът завърши само с малко сълзи, два часа треперене и едно скъсано палто.
Тоест –приключи за Джери, за Киро – когато научи вечерта за случилото се – той едва сега истински започна.

Киро излезе пред блока, запали цигара и се опита да се приближи до кучето. То обаче внимаваше и отстъпи.
„Това беше всичко – бавно каза Киро – Нали разбираш?”
Кучето изръмжа.
„Виждам, че разбираш. Е, нямам какво повече да ти кажа.”
Когато той се отдалечи достатъчно, Джери яростно го залая.

Киро се прибра в къщи, намери в кухнята няколко кубчета бульон и ги разтвори в гореща вода. После слезе в мазето, взе бутилката с антифриз (концентрат) и се върна отново у дома си. Смеси едно към едно бульона и антифриза и го остави на балкона да изстива.
А навън Джери се хвърляше срещу закъснелите минувачи, като винаги избираше жени и винаги ги нападаше в гръб. Вероятно бе вроден ловен инстинкт.

Няколко дни по-късно, в събота малко след полунощ, Киро излезе навън и отиде до мястото, където обикновено лежеше Джери. Там имаше постлани картони, остатъци от храна и долна част от туба от минерална вода. Той изсипа сместа в нея и се прибра да спи.

Когато стана в неделя и излезе на балкона, разбра че проблемът е решен – Джери ходеше със залитане и непрекъснато беше жаден. Никой друг обаче не забеляза нищо нередно и накрая кучето просто легна да спи.

Привечер Йордановица отиде да нахрани животното и забеляза, че нещо не е наред. Погледна кучето, а после почна да кълне оня душманин, който вероятно го е отровил (кой знае защо, и през ум не й мина, че любимецът й може да е пострадал сам), а после хукна да събира другите баби.

Намериха телефона на ония, „немците”, обадиха се и скоро дойде екип. Водеше го млада жена.
„Я какво сладко кученце – възкликна тя – Какво му е?”
Бабите смутено й напомниха, че тя самата е ветеринар и точно за това са я повикали.
„А , сигурно нищо му няма - заяви мацката след огледа на Джери, който береше душа – Абе има тука едни гадове от общината, които обикалят и упояват кучетата със стрелички - уж я бяха предупредили за споразумението с кмета, но в момента тя просто не успя да измисли нищо друго – Вкарайте го някъде на топло, до сутринта ще се оправи. Ако се получат усложнения, пак ми се обадете.”
После попълни лист за посещение, една баба се подписа и екипът замина.

„Да го занесем у вас – предложиха на Йорданица – ти първа го намери.”
„Дума да не става – възрази тя – Вие луди ли сте бе? Да ми изцапа…”
„Ама нали ти беше…- започна Иваница, която подозираше, че вероятно ще предложат и на нея – Така де, защитника?”
„Ти го вземи – имаш по-голям апартамент. У дома е чисто и…”
„Че у нас да не е мръсно бе –засегна се Иваница – Обаче аз спя тежко и ако нещо стане, няма да го чуя.”
„Да – като хлопне врата на кола, всичко чуваш и тичаш на балкона, обаче сега, нали не ти изнася…”
А Джери лежеше в краката им и леко потреперваше.

Накрая го прибраха във входа, но през нощта кучето умря.
Бабите – които до момента пет пари не даваха дали Джери ще ухапе някого или не – преживяха това доста дълбоко. Не, никоя дори не заплака, но с бясна ярост извикаха отново екипа, за да прибере трупа, да му направи аутопсия и да им каже дали наистина някой е посегнал на живота на скъпоценния им любимец.

Този път лекарят беше мъж, по-възрастен и далеч по-опитен. Той записа телефонните номера на бабите, обеща им пълна информация по въпроса, натовари с помощника си Джери в буса и замина. И изпълни обещанието си – след два часа се обади и с добре изиграно съчувствие обясни, че кучето е починало от преплитане на червата (излишно е да уточнявам, че никаква аутопсия не бе правена – изхвърлиха трупа още при влизането на своя територия, при многото други подобни. Но я отчетоха, понеже освен труд, им се признаваха и консумативи, които можеха да бъдат използвани при някой частен преглед).
Бабите се разделиха на две –някои повярваха, други – не. Една-две от тях искаха да издирят сина на оная, с вестниците – и да го обадят на полицията. Но трета спомена, че някой й бил казал какво ще стане в сериала довечера и Джери бързо бе забравен.

…С този разказ не искам да подтикна някого да мрази кучетата – аз самият имам и ги смятам за много верни и искрени приятели. Е,да - някои хора, вземайки си домашен любимец, поемат и отговорност за него – да го изкъпят, имунизират, да го научат на поведение, което да не е опасно за околните и така нататък. Други – не. Те просто искат да дадат подаяние под формата на няколко кокала и да бъдат боготворени за това. А ако случайно пострада друг човек, това просто не ги засяга. И съвсем искрено се смятат за хуманисти.
Тоест, Джери изобщо не беше виновен за каквото и да било – виновни бяха хората, които искаха с неговите зъби да хапят други хора. И почти успяха.
Впрочем, нека завърша разказа.

… В понеделник сутринта малката Ваня се облече и тръгна за училище. Обикновено я водеха родителите й, но този път баща й замина в командировка, майка й беше на легло и просто нямаше кой да го направи. Все пак майката десетина пъти повтори на дъщеря си да внимава, да се оглежда, преди да пресече улицата, да не говори с непознати – и всичко друго, за което успя да се сети. После изпрати детето и усетила замайване, легна отново. Беше точно в пика на поредната грипна епидемия.

Ваня тръгна спокойно, изпълни всичко, което й бяха казали, с изключение на това – да не се цапа. Дори по пътя си видя една половинка от туба за минерална вода и я ритна. Тубата се обърна и от нея потече нещо зеленикаво, като няколко капки изцапаха обувките на момиченцето. То сви устни, тропна с крак и продължи към училище.

И никой не го нападна в гръб.

вторник, 4 януари 2011 г.

Човек не може да помни всичко…

Миналата седмица ми се наложи да летя до Швейцария; изпрати ме председателят на кооперацията ни – да съм отидел да видя отблизо техните крави, понеже ние нашите тук вече три години ги храним само с теменужки и нито стават лилави, нито дават директно шоколад.

И както си седя в самолета, идва една стюардеса, усмихва се, пита ме на чист английски аз ли съм бай Кольо и когато потвърдих, ме кани в пилотската кабина. А там – като командир на полета – седи Гошо от нашето село. Много ми се зарадва момчето, отдавна не се бяхме виждали…

….Навремето Гошо беше тракторист, но нали си бе малко разсеян, един ден забравил да закачи плуга и цял ден обикалял така из полето – като на разходка, а трябваше да оре. Като разбра за изгорената напразно нафта, председателят на кооперацията побесня и хукна да гони Гошо, за да го затвори при селския бик с възпитателна цел. Едва се спаси момчето.

После щяхме да го женим – харесали се там с едно момиче, насрочихме сватба както си му е редът… Но Гошо забравил и отишъл на мач. Сега вече той сам се скри при бика, понеже бащата на булката после три дни го търси да му кажел нещо, а носеше брадва със себе си. И Гошо отиде в града.

Не знам как се е уредил, но чухме, че станал митничар – дай боже всекиму. Обяснили му там хората чии камиони да пуска и на кои да симулира проверки, но момчето забравило, объркало нещата, прекъснало два канала – абе, без малко да падне правителството. И го изгонили, естествено.

После станал катаджия – там поне схемите не са толкова сложни. Посрещнали го колегите както подобава, мушнали му в джоба една пачка пари за кадем и му обяснили какво трябва да говори. Само че скоро Гошо забравил и шофьорите доста се учудвали, когато видели стоп-палката, а после униформеният строго питал: „Сега ще се черпим ли или какво беше там?” И те какво да правят – приемали. Гошо викал в близката кръчма по едно, докато „кадемът” свършил, водачите на МПС-та повярвали в бога, а имиджът на пътната полиция се вдигнал дори повече, отколкото от песните на Веселин Маринов. Само дето на някои по едно не им стигало, та се налагало Гошо да повтаря въпроса и поръчката – докато наоколо не останало дърво с необелена кора. Но по този начин не успял да се впише добре в задружния катаджийски колектив и отново го изгонили.

И в една неправителствена организация се пробвал – там поне вземат всякакви. Хората организирали „спонтанен” митинг и му написали на едно листче какво да говори – как намерил на улицата едно малко кутре със счупено краче, как го отгледал, заделяйки от последния си залък, как после едни лоши хора се мъчили да го отровят (кучето, не Гошо) и как добрите самаряни от организацията спасили хайванчето – а то невинна душица, никого не е ухапало през живота си.
Дали му животинчето в една хартиена торба и му казали като свърши тирадата си, да пророни една сълза , да го извади и да го помилва пред камерите. Режисьорът дори го посъветвал вечерта да си легне по-късно, за да са му червени очите.
Този път Гошо не забравил репликите и повторил всичко дума по дума. Само като станало време да помилва любимеца си, той бръкнал в торбата и … извадил един котарак. После се оказало, че нашият човек забравил кучето в къщи, открил това прекалено късно и – каквото успял да улови по пътя.
Само че вместо да се трогнат, хората си умрели от смях, за разлика от организаторите. И Гошо пак го изгонили.

…И ето сега той стоеше пред мен, облечен в блестящата си от чистота пилотска униформа, а аз не можех да повярвам на очите си. Все пак не се сдържах да по попитам дали и тук не е забравял нещо досега.
- Е – сви рамене той – Само веднъж стюардесата, но – случва се…Редувахме се с втория пилот – единият на уредите, другият сервира кафе. Малко притеснено беше, но се оправихме.

После си дълго си спомняхме за детството на село, аз му разказах за проблема ни с кравите, а след това го оставих да си гледа работата и се върнах в салона на мястото си. И изглежда съм заспал, понеже ме събуди внимателно побутване по рамото. Беше Гошо.

- Бай Кольо, аз такова… Дето ме пита преди малко - дали и тук съм забравял някога нещо… Абе, да те питам направо - да ти се намират случайно двадесетина тона керосин?

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/