вторник, 31 август 2010 г.

България отвръща на удара – 3

2022 г.
Поредната глобална финансова криза. Този път обаче резервите не стигат да бъде покрита нечия алчност и започват да се търсят и други източници. А както дори и най-неграмотният сомалийски хлапак знае, в България цялата основа на Стара планина…

Почвата опипват няколко феминистки издания, които гневно посочват, че у нас само двадесет процента от местата в държавната администрация са заети от жени. Естествено, пропускат да отбележат, че от мъже са заети още по-малко, а останалите стоят свободни, понеже на никого не му се работи.

Скандинавски социалистически вестници за пореден път се възмущават, че България така и не е престанала да депортира норвежките и шведските цигани, което си е чист расизъм и т.н. Че тези брат’чеди товарят жестоко осигурителната ни система, не споменава никой.

Но финалния удар нанася Вашингтон Поуст, който пише, че България тайно складира химическо оръжие. Посочено е дори предполагаемото място на запасите – избата на бай Кольо от Троян, пълна с домашна сливова. Американците категорично настояват за проверка на място, съчетана с дегустация.

По същото време са понижени в чин двама генерали от КГБ (сега – ФСБ), които не са докладвали на когото трябва за съдържанието на избата. Дори ги изпращат в Сибир, за да се научат всички какво се случва с този, който крие пиячката…

2023 г.
След като България за пореден път отказва да разреши инспекция на избата на бай Кольо, командването на НАТО (под натиска на САЩ и с подчертано неудоволствие – нали помните къде работят на частно?) решава, че страната ни трябва да стане обект на ограничена интервенция, за да бъде спасен световния мир и изобщо…да й се помогне с копаенето на златото.
Ескадрила бомбардировачи излита посред нощ, за да нанесе удари с хирургическа точност.

Обаче българският началник на генералния щаб е от стара коза яре, помни едни други времена и нарежда да бъде прекъснато захранването с електричество на всички по-големи градове. В резултат на това Букурещ изчезва от лицето на земята, както и половината Истанбул. Останалите бомби са хвърлени в морето за крайно неудоволствие на местните делфини, но природозащитниците, кой знае защо, не протестират. Вероятно понеже морските обитатели нямат четири лапи.

На сутринта се оказва, че ударите са нанесени не с хирургическа, а по-скоро с гинекологическа точност (в смисъл - на таковато си). С други думи, половината Балкански полуостров е в ями, а само на българска територия няма нито едно попадение.
(По- късно голяма част от пилотите си купуват ферарита, а командирите им – имоти на Хаваите, но нека приемем, че това е просто съвпадение.)

2024 г.
През територията на няколко съседни държави в България нахлуват танковете на НАТО. Когато прегазват третото поред лозе (стар мискет), президентът не издържа на тази драма и признава поражението ни. Все пак, това се случва на десетия ден от нахлуването, като поради липсата на армия нашествениците са удържани единствено от нашите катаджии, които междувременно успяват да им вземат по няколко хиляди долара за превишена скорост, липса на аптечка, пожарогасител и авариен триъгълник (няма значение, че било танк – законът е за всички), а изразът „сега ще се глобяваме ли или ще почерпиш?” става любим на всички холивудски сценаристи на филми за суровите американски ченгета.
Но силите са неравни и България капитулира.

Американски експерти посещават избата на бай Кольо, опитват сливовата, признават, че опасенията им за бъдещето на човечеството са били леко преувеличени – изобщо, обичайната процедура. “USMining” получава правото да участва в копаенето на златото и всичко изглежда приключено.
За очи в България е оставен ограничен контингент на НАТО, който без особен риск поддържа реда в най-големите казина по морето.

2025 г.
България се оплаква пред Съвета за сигурност и иска окупацията да бъде прекратена, но получава лаконичен отговор:”Га копахте златото, ни ривахте… Сега що ривете, а?”
И тъй като официално страната се управлява от американци, нашето правителство в сянка (дебела дъбова, до чеверме и дамаджана с вино) издирва прецедент, че преди около двеста години някакъв американски генерал бил казал на местен индиански вожд: „Щом сме изпушили с вас лулата на мира, вече сме една кръв. Гордейте се, че сте част от Америка.”
„Опа…”- казват си нашите – „Така значи. Ами добре тогава…”

По-късно пред военния съд американският генерал-губернатор в София плаче като малко дете и се кълне, че е пушил само обикновени цигари, но фактът си остава факт и Америка се сдобива с още един щат. Радостта на обикновените американци е толкова голяма, че управляващата партия впоследствие губи изборите три пъти поред.
Научили кои ще бъдат новите им сънародници, ескимосите масово емигрират в Чукотка.

2026 г.
Когато разбират, че в САЩ индианците не плащат данъци, всички наши цигани се преселват там (то не че у нас плащат де, но друго си е да е да видиш Терминатора на живо). Скоро на входа на всеки резерват може да бъде видяна мургава личност, седнала на земята пред три купички, да повтаря – „тука има, тука нема” (или:”here have, here have not”, да речем).
В резултат на това истинските индианци се преселват в България (у нас хората ги уважават, понеже приличат на Бат’ Гойко) и заемат местата на емигрантите. Случайни минувачи виждат вожда Седящия бик да се разхожда по покрития с теракота двор на новозакупената си къща в Катуница и го чуват тихо да си мърмори „ Good job, but the gipsy one.”

А през това време в САЩ всеки, който се осмели да спомене думата „дискриминация”, бива пребиван с камъни на улицата. Обяснението е просто – нашите хора (и особено по-мургавата част от тях), си искат правата – места в бордовете на директорите, в медиите, в обществените организации…И няма как да им откажеш.

А поради някои особености на паспортната ни система се оказва, че тук живеят около сто милиона българи, като количеството им ежедневно се увеличава с по около десетина хиляди. Всички изследвания показват, че до десетина години метрополията ще бъде претопена и принудена да говори на български.

Американците се опитват да се разделят с нас с добро, но това не ти е италианската мафия от началото на миналия век – българинът, докопа ли се до кьоравото, стиска в мъртва хватка. Като питбул или булдог.

Но когато Статуята на свободата изчезва и я намират в пункт за вторични суровини, полупретопена (чиста мед, бе бате!), на България е поставен ултиматум – или да приеме пълни компенсации за нанесените й щети и САЩ да изтеглят всички свои хора, включително и миньорите си, или да стане обект на нападение с ядрено оръжие. Нашите не искат да се превръщат в сталкери и с неохота приемат, но при условие, че няма да носят отговорност, ако някой и друг нашенец остане на американска територия. Един вид – оправяйте се сами.

И професията на хед-хънтъра става най-уважаваната в САЩ.

2027 г.
За причинените морални щети на нацията бай Кольо е жестоко наказан – конфискуват му казана за варене на ракия. Той, естествено, съди държавата в Страсбург, но делото дълго се точи, понеже се налагат редица експертизи за предназначението на уреда и членовете на съда все не могат да изтрезнеят…

Абе то си е ясно – от големите политически игри винаги страда обикновения човек.

Първите две части на историята могат да бъдат намерени в раздел "месец септември, 2009 г.":

понеделник, 23 август 2010 г.

Избрани моменти от историята ни (last updates) - 3

Крум Страшни – законите

Всъщност отначало Крум изобщо не беше страшен – напротив, съвсем нормален си бе човекът, искаше да се разбира с комшиите, да има ред в държавата, поне по-голямата част от данъците да стигат до него – ама на, нещо хич не се получаваше. Всеки крадеше колкото може, а най-много можеха именно назначените от него сановници...И страдаше бюджетът, така да се каже.

Крум обичаше да ги събира и да им говори – вижте сега, не са хубави тези работи, назначил съм ви да служите на народа, Европа гледа – и т.н., обаче – глас в пустиня. (Всъщност, от чужбина гледаха други неща – че Крум попиля аварите – и се страхуваха да не дойде и техния ред, но той знаеше, че не се ли спомене европейското обществено мнение – никой у нас не слуша.
Е, то и да се спомене – пак тая, но това вече е друг въпрос.)
От друга страна, имаше там едни аварски пленници и те потвърдиха същото – оставиш ли всеки да си прави каквото си иска, кучета я яли държавата. Само с пиар не става.
А и не беше само корупцията – поради липса на телевизия, сериали, интернет и разни други такива народът го беше ударил яко на пиене. Обаче тогава акциз не се събираше, така че и от това нямаше никаква полза за държавата – само се съсипваше здравето на младото поколение и се отслабваше духа на армията – а то друго стойностно по това време в България нямаше. И Крум се замисли сериозно.

Отначало той реши, че проблемът е в неграмотността на хората – един вид, не знаят, че е лошо да се краде или убива. Ето защо ханът нареди да се напишат закони какво може и какво не може да се прави и въздъхна успокоен, че е оправил държавата. След месец обаче забеляза, че всъщност нищо не се е променило. Единствената разлика бе, че сега хората знаеха какво не трябва да правят и затова го вършеха с удвоено удоволствие – забраненият плод е най-сладък.
Крум реши да внесе леки корекции – и в новата редакция на законите вече имаше предвидени и наказания, а понеже тогава инструментариумът беше ограничен, основно се предвиждаше използване на остриета – откраднеш – секат ти ръката, наклеветиш някого – режат ти езика, изневериш на жена си...впрочем, това май беше от друга епоха.

Българите взеха масово да сънуват брадви и палачи, но – ден до пладне. След месец отново всеки си правеше каквото си иска, а у хана се появи усещане за незавършеност.
Докато мислеше каква ли може да бъде причината, като междинна стъпка той нареди да се изкоренят всички лозя – като по този начин отвори пътя на византийските вина и тамошните производители бяха готови да го обявят за светец.
Обаче българите продължаваха да не спазват законите и една нощ Тангра се смили над хана и му прати прозрение.

“Брей, че съм прост – самокритично възкликна Крум – Добре поне, че съм страшен. Та аз забравих да сложа хора да контролират!”
Речено – сторено. По улиците на Плиска беше пусната нощна стража, която да проверява за пияни. То тогава дрегери нямаше, та подозрителните бяха карани да дъхнат и – ако стражата не се случеше хремава – нечия глава се търкулваше на земята. Но – до време.

След около месец на хана бе докладвано, че стражата се крие в сенките, но като види някой да се клатушка, изскача внезапно пред него и почва – сега ще се проверяваме ли, не ти ли е мил животът, а нямаш ли желание да почерпиш – и т.н. Хората масово “искаха” – и ти да видиш голия...меч, и ти ще поискаш. Канцеларията на хана бе затрупана от молби на желаещи да постъпят в нощната стража.

“Нещо много катаджийски се получи” – призна пред себе си ханът и уволни всички, а после нареди нощем по улиците да се пускат гладни лъвове (имаше ги тогава тук, само че не бяха с корони като онези на герба).
Лъвовете не питаха никого и не молеха за почерпка. И пари на ръка не вземаха, та в столицата настана накрая ред.
Е, вярно – поизядоха тоя-оня, но то държава без жертви трудно се прави.

сряда, 18 август 2010 г.

Избрани моменти от историята ни (last updates) - 2

Преселението

Умен беше старият хан, но умря. А синовете му известно време поддържаха статуквото за пред народа, но после стана малко като семейна фирма – на масата уж всички сме братя и работим един за друг - но всъщност всеки тегли чергата към себе си. А такива начинания не траят дълго.
Добре поне, че се мина без гражданска война, че българите, когато е да се сбият с някой роднина – нямат спиране. Щяхме да си изчезнем като едното нищо.

Аспарух използва момента, взе част от народа и като Мойсей го поведе към новите земи, без да има хал хабер доколко те са Обетовани. Важното беше сам да си е хан и да е по-близо до Европата, а другото разчиташе да се уреди от само себе си. По-късно това щеше да стане част от мисленето на стотици хиляди емигранти.

Та той стигна до Дунава и го премина. Там всъщност имаше охрана, но по стар византийски навик тя стачкуваше за по-ниска възраст за пенсиониране и повече хляб, вино и зрелища, така че никой не обърна внимание на малката прабългарска орда. Е, някои се опитаха да блокират пътя, понеже хазната им дължала нещо, но Аспарух просто нареди да ги посекат, понеже искаше от самото начало да покаже кой ще командва тук, а също и поради вродената си недемократичност.

Обаче се оказа, че в новите земи вече живеят някакви славяни – добри, кротки и работливи хора, а жените им – до една естествени блондинки. Това накара Аспарух да се усъмни в способността им за държавност и си рече :”То така и така някой ще ги претопи тия, ами я по-добре да сме ние.” Впрочем, хората му харесаха блондинките и дори започнаха да ги черпят със сушено конско месо. Точно тогава се роди и поговорката “Русо гладно нема”.

Както казахме, славяните бяха миролюбив народ и не възразиха срещу смесените бракове. Усещайки, че прабългарите ги влече бабаитлъка и нямат търпение да си счупят главите (тюркският произход си казваше думата), те просто им сервираха повече медовина и им предложиха да вземат да направят заедно една държава. Идеята на славяните беше проста – те ще си работят както досега, но вече няма да плащат данъци на византийците, понеже прабългарите ще ги пазят. За целта дори отстъпиха по въпроса за името на държавата, символите, религиозните свободи и т.н. Всъщност, това беше доста умно – те знаеха, че скоро от българите ще останат само спомени и десетина думи, а тяхното, славянското, не се губи.
Е, наложи се в далаверата да бъдат включени и едни тракийци, но нямаше как – все пак, потомци на Орфей, а след време - Евровизия, това-онова, няма да се излагаме я...? (впрочем, изложихме се, но те тогава нямаше как да го предвидят) А и тракийците си живееха там, не вървеше да ги гониш. Пък и правеха едни погребения – дето се вика, да ти е кеф да умреш.

В един кратък промеждутък между стачките византийците с изненада научиха, че на тяхна територия се е появила някаква нова държава. Народът обвини императора, че не управлява както трябва, той на свой ред се оправда с профсъюзите, които ангажирали цялата енергия на държавата, църквата заяви, че както винаги за всичко са виновни хомосексуалистите (имаше ги доста и тогава) – изобщо към проблема се подходи типично по гръцки – три дни караници и после - юруш. Обаче то – докато ги намерят къде са тия българи (нашите се бяха скрили в едно укрепление на остров на реката и не искаха под никакъв предлог да излязат навън), докато пристигне самият император (да обере лаврите от очакваната победа – както по-късните президенти на световно първенство по футбол), докато се разберат на кой стратег стратегията е по-научна и т.н. – на всички взе да им писва. Дори на българите в укреплението, но тях никой не ги питаше и затова те просто чакаха и молеха Тангра да се случи чудо.

Тангра реши да бъде отзивчив и един ден императорът се събуди с ясната мисъл – абе, що за идиот съм аз да седя тук да ме ядат дунавските комари (тогава още не пръскаха), защо не взема да ида малко на спа процедури? Една шепа варвари - вярно, че са българи, но затворени в крепостта, каква беля могат да направят? Я аз да ида се топна в басейна, пък нали затова им плащам на военачалниците – да се бият. Хайде всеки да си гледа работата, така да се каже.
И нареди на кораба си да отплува.

Напускането на императора хвърли гърците в страшно брожение – заговори се, че в Константинопол избухнала нова стачка с всички шансове да успее и който бил там, щял да удари кьоравото. Ето защо гърците казаха на затворените в крепостта българи да стоят там и да не мърдат, а те ще отидат до столицата да постачкуват малко и после ще се върнат да ги довършат. Нашите хора обещаха да чакат, но това, естествено, бе само военна хитрост.
Когато византийците се поотдалечиха и нарушиха бойния си строй, българите изскочиха от крепостта и с яростни викове: “Който напада, пичели, който ни напада, ни пичели!” - ги настигнаха и разбиха. Впрочем, така и не се разбра добре кое изигра по-важна роля – храбростта на българите или страха на византийците да не закъснеят за стачката. Но така или иначе, на картата се появи нова държава – България – а Европа потъна в мрачно предчувствие.

петък, 13 август 2010 г.

Избрани моменти от историята ни (last updates) - 1

Началото

По едно време Хан Кубрат разбра, че няма да го бъде – усещаше силите си на изчерпване, а словосъчетанието “Стара Велика България” (впрочем, тогава тя не беше чак толкова стара) го изпълваше не толкова с гордост, колкото с досада.
“Абе и аз я свърших една – мислеше си той – обединение на българи...Загубена работа. Като умра и веднага ще се скарат. Я поне децата да извикам, да видя колко им е акъла и да дам някой и друг съвет, пък те после да се оправят.”
И нареди при него да дойдат синовете му. Понеже виждаха накъде отиват нещата, те пристигнаха почти веднага.

- Вижте сега, момчета – започна Кубрат – Тя моята се е видяла, ами я да видим какво ще правите после?
Батбаян подскочи:
-Как какво? Първият получава всичко! Е, аз естествено, ще се погрижа за братята, няма да ги оставя. Един ще иде в Константинопол, друг – при Тангра...
Кубрат го погледна строго.
-Не, бе, не в буквалния смисъл – ще служи на Тангра, исках да кажа. Кога поемам нещата?
-Чакай да чуем и братята ти – спря го старият хан – Аспарух?
-Ами тате, аз какво – щом има място в Константинопол, аз ще отида – Византия, изкуства, театри, това - онова...Европа. Потомците ми ще бъдат културни и възпитани хора. Обаче...
-Какво, сине?
- Ами мисля да взема една малка армийка така...Понеже знаеш ги византийците – дебели глави. Мързи ги да бачкат, само лежат и измислят византийски номера....Пък и част от народа не е лошо да взема – може да ми хареса там и да не се връщам непрекъснато – знаеш ли какви са транспортните разходи...
- Аз от народа си не давам! – отсече Батбаян – Вземай сто човека охрана и се махай, като толкова не можеш да живееш без театър. Интелигент!
- Бате, ама изобщо не си прав – започна несмело Аспарух – Ще почнат да ме обиждат там, да ми се подиграват...Знаеш, като се каже – “българин” и...Хич няма и да гледат, че брат ми е хан. А с една армийка...

Кубрат им махна с ръка да млъкнат. После се обърна към останалите:
- А вие къде смятате да ходите?
- Аз мисля да се поразходя тук, наблизо – сподели Котраг – Паро като иска да става европеец – негова работа. Аз не ща.
- Обаче след време да не плачеш, когато на потомците ти им искат визи, за да се окъпят в морето – предупреди го Аспарух, който поради слабостта си към гръцкото си падаше малко оракул любител – Пък и лошо се позиционираш в дългосрочен план – ще си на пътя и на Атила, и на Тимур. Все някой ще ти такова таковато на държавата. Да не кажеш после, че не съм те предупредил.
- Тия двамата не ги познавам – призна си Котраг, който, естествено, не беше оракул –Така че ти си гледай там общочовешките ценности и не давай много акъл.

Кубрат отново махна с ръка – а останалите?
Другите му синове спокойно заявиха, че в момента търсят бъдещето си кариерно развитие и затова още не са решили. Но ако Аспарух бъде така любезен да им прати малко литература (преведена), те, разбира се, ще се ориентират далеч по-лесно. За момента обаче били склонни да помислят за добре платена държавна служба.

- Значи така... – започна Кубрат с оня преднамерено тих глас, от който половин Азия трепереше – Единият ще ми се прави на европеец, другият ще се мотае наоколо (за да си е сам началник), третият е готов да изтрепе братята си, останалите ги мързи да гледат - и вие държава ще ми управлявате...Впрочем, сега ще ви дам нагледен пример.
И плесна с ръце да донесат един сноп клони.

След малко клоните пристигнаха – гладки и прясно отсечени. Кубрат нареди на Батбаян:
-Я бе, престолонаследника - счупи ги!
Синът му се наведе, сграбчи купчината и я опря на коляното си. Натиска, пъшка, но клоните само се огъваха и нито един не се счупи. Накрая той изпотен и засрамен ги остави на земята.
- Аха. Добре, теб те видяхме. Хайде сега оня, пътешественика, дето не може без култура.
Аспарух се наведе, също сграбчи клоните, като се опитваше да си спомни учил ли е някога съпромат и около коя точка би трябвало да огъва. Изглежда не беше учил, понеже и при него се получи същия резултат. Кубрат предложи и на останалите да се пробват, но те подходиха още по-формално и снопът остана цял.

Тогава старият хан се изтегна назад и обясни:
- Това беше важен държавнически урок. Разбрахте ли го?
Синовете му гледаха смутено в земята и мълчаха.
- Е, то друго не съм и очаквал – призна си Кубрат – Казват, че интелигентността се наследявала през поколение. Както и да е – ще ви обясня.
Ето, всеки от вас, колкото и да е силен, колкото и да се напъва, не можа да счупи клоните. Така ли беше?
- Така беше, тате.
- Обаче ако развържем снопа ...
- А! – сети се пръв Аспарух , като най-интелигентен сред младото поколение – Тогава ще можем да ги счупим един по един.
- И това е вариант – призна Кубрат – Но аз имах предвид друго – развързваме снопа и аз нареждам да ви пердашат с тия клони, докато – както ти правилно забеляза – се начупят един по един всичките. Е, сигурно известно време няма да можете да яздите и ще спите по корем, но пък ще се научите как се управлява държава. Та, ако нямате нищо против, хайде пак да обсъдим бъдещите ви планове...?

вторник, 3 август 2010 г.

Кой се страхува от умните хора?

Седим си оня ден с Милчо в кръчмата и пием бира – той е учител и сега се радва на ваканцията, а нашето предприятие мина на половин работен ден, та...време много. Не бяхме се виждали отдавна и между две глътки го попитах какво ново при него.
“Ами станах партиен член” – смутено обясни той.
Малко остана да се задавя.
“Чакай бе човек, ти нали винаги си странял от подобни неща – викаше, че там били все кариеристи, че лъжели хората и само си чешели езиците по събранията....Защо така изведнъж? Да не ти е дошла “сляпата” неделя?
Милчо поклати тъжно глава и обясни че – не, не се е влюбил в партията - просто решил, че ако всеки не се опита да помогне на нещастната ни държава с това , на което го е научил живота, сме заникъде. И най-добре било да се включиш в някоя структура, където хората, като те видят, че си умен човек...С две думи – учителска му работа.
А той продължи:
“Избрах си една нова партия –“ТУРА” се казва. Хората гласуваха масово за нея, понеже лидерите й обещаваха европейско мислене, чужденците ги хвалят...”
Нали ви казвам – учител. Те чужденците хвалят и шопската ни салата, и киселото мляко – е, за тях ли да гласувам следващия път? Но само леко повдигнах вежди.
“Та - записах се аз, попълних един голям формуляр, сложих нула в графата “колко средства сте пожертвали досега за благородната ни кауза?”(това малко ме смути – нали уж за идеята, таковата...?) - и толкова. А след месец получих писмо, че съм приет.
“Е, честито тогава. Хайде, жертвай сега две бири да почерпиш. Нали сте на власт?
Милчо викна по една, но остана мрачен.
“Мина месец. После още един. Мина половин година – а на мен никой не ми се обажда.”
“В смисъл – не те повикаха да те питат искаш ли да станеш министър?”
“Не, не...Получавам само системни имейли с поздравления. А аз исках да се видя с другите, да поговорим, да разменим мнения и идеи... И тогава отидох в партийната ни централа - в градчето ни е само една.
Там седяха две млади момичета и любезно ме попитаха с какво могат да ми услужат. Когато споделих проблема си – че повече от половин година съм техен член, а не съм видял дори един съмишленик на живо, те отначало се учудиха - не ми ли стигал телевизора, понеже лидерите ни ги давали по десет пъти на вечер? Казах, че това е нещо съвсем различно – аз искам да се срещна с “нашите хора” в града ни.
Момичетата кимнаха разбиращо и обясниха, че да – за целта имало секции по интереси – щели да ме включат в съответната, отговорникът щял да дойде лично да ме намери и после съм можел да си общувам на воля, да разменям идеи и т.н...
После ме попитаха дали случайно не съм жена.
Викам им – абе, деца, майтап ли си правите с мен, аз в гей паради никога не съм участвал, не ми ли виждате мустаците поне...?
Момичетата се извиниха, но обясниха – попитали, понеже имало секция за жени. Аз обаче явно съм бил по-особен случай и сигурно и пола си нямало да поискам да сменя. Поклатих глава, а те се заинтересуваха на колко години съм.
“Що бе, да нямате задължителна военна служба?” – разсмях се аз.
Не – имало секция за младежи. Обаче с моите четиридесет години съм попадал извън нея... а после попитаха как се казва фирмата ми.
Аз обаче нямам такава и отпаднах и от списъка на предприемачите – а то други секции няма . И ми казаха, че ще ме запишат в кварталната организация.
Възразих – в квартала живеят основно стари хора, дето се интересуват единствено гази ли някой градинките и какво ще стане в “Листопад”. По-младите пък са безработни, седят в кръчмата и слушат чалга. С кого да обсъждам бъдещето на България? (че и да псувам не обичам). В смисъл – няма ли някоя секция за висшисти на заплата – инженери, икономисти,мениджъри, дори учители като мен? Нали уж ние формираме така наречената интелигенция, най-просветената част на обществото, която е свикнала да мисли и т.н.?
В този момент влезе някакъв функционер и чул последните ми думи, любезно обясни, че точно тук се криела причината за всички проблеми на България – някои се опитвали да мислят. А това било много погрешно. Ето – при тях (при нас де) мислели основно двама, макар и не непрекъснато – и ето – и изборите спечелихме, и чужденците ни хвалят...”
“Като шопската салата” – не се сдържах аз.
“Смешно ти е на теб – въздъхна Милчо – А на мен ми е обидно. Нали знаеш, преподавам история и ще ти кажа – който се е опитал да игнорира интелигентно мислещите хора – нищо добро не го чака. Политиката не е казарма – един да нарежда, другите да козируват...Впрочем, накрая ме поканиха на събрание – е, веднъж в годината, но ме извикаха, не мога да си кривя душата.”
“Ето, виждаш ли? А ти...”
“Да, обаче местният ни лидер обясни колко лошо са ни управлявали предишните, как нямали никакъв морал и навсякъде назначили само свои хора. И ето сега – той имал един куп “наши” СВ-та на бюрото си – а места нямало... И хората ръкопляскаха.”
Усмихнах се - горкият Милчо. Май само се мислеше за интелигентен, щом е очаквал нещо друго. Че и иска да учи другите на ...наивност.
Но той пожертва по още една бира, та предпочетох да си замълча.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/