неделя, 25 юли 2010 г.

Хуманизъм – и нищо повече

Ние сме средно голямо предприятие за производство на мебели – и нищо, че е криза, без работа не сме останали. Но напоследък се чу, че голямата скандинавска верига “ИДЕЯ” се кани да навлезе у нас и Шефът реши, че колкото повече, толкова …повече. Точно като Мечо Пух.

За целта поканихме тяхната директорка “Нови пазари” - енергична дама в края на петдесетте, с някакво трудно произносимо име. Затова помежду си я наричахме просто “скандинавката”.
Пристигна госпожата, разведохме я из фабриката – тя почука тук-таме на дърво (уж да провери качеството), а после всички се събрахме в заседателната зала за първоначални преговори. Шефът тържествено взе от бюрото си червена папка - с фирменото ни лого на корицата – и тържествено й я връчи.

Скандинавката погледна цифрите и за наше общо облекчение кимна. Каза, че за качеството, която е видяла в цеховете, подобни цени са напълно приемливи. Всички въздъхнаха и част от нас извадиха цигари да запалят.
Гостенката ни изгледа изумено и заяви, че както в тяхната компания, така и във всички фирми подизпълнители пушенето е абсолютно забранено. Шефът се сепна и каза, че то ние сега …така, от радост, че сме се запознали с такава приятна жена и толкова известен мениджър…Но почнем ли да изпълняваме техните поръчки – нито една цигара няма да бъде внесена през портала. За пури пък изобщо да не говорим.

- Е, ако ви е трудно да ги откажете изведнъж, пушете си засега – изведнъж великодушно заяви жената – Обаче ще ви наложим санкция от един процент върху договорените плащания. Фирмена политика, нали разбирате? Здравето на хората преди всичко.
Някой несмело попита в какъв фонд отива този процент, но получи кратко и ясно обяснение – в никакъв, това е чисто възпитателна мярка. Замислих се.

После скандинавката ни попита какво дърво използваме. Оперативният мениджър почна да изброява видовете, но госпожата го прекъсна:
- Не, не, друго питам – какъв е произходът на материала?
Шефът се намръщи и кратко отговори, че го купуваме съвсем законно, а не ходим нощем с каруци да го сечем в гората. Договори си имаме, сертификати и каквото там друго е необходимо.

Скандинавката се извини, че не е била правилно разбрана – тя лично никога не била вярвала на слуховете, че всички българи са бандити, наркотрафиканти, просяци и т.н. – и помоли за един сертификат. А после търпеливо обясни:
- Ето, тук не пише какво е дървото.
- Пише – обади се оперативният мениджър, понеже входящият контрол беше към него – много ясно си пише даже – дъб.
- Да, дъб, но - какъв? Къде е расъл?
Оперативният мениджър отвори уста да й отговори, че вероятно – в гората, но Шефа го ритна под масата и затова колегата просто помоли за уточняване на въпроса.

- Дъбът трябва да е тръгнал към вас в резултат на санитарна сеч – меко обясни госпожата – а не просто така. Трябва да се грижим за горите. Те са…
Всички знаехме какво са – но Шефът попита как можем да го контролираме всичко това и изобщо – защо точно ние? Има си горска полиция.
- Понеже иначе ще ви наложим санкция от един процент за липса на отговорност към горите. Фирмена политика, няма как.
Шефът попита как по принцип се осъществява подобен контрол.
- Ами пращате някого от колегите там на място, да наблюдава…Тъкмо ще си починат малко в планината, свеж въздух, жива душа няма на сто километра наоколо – ако не броим секачите, разбира се…
Хванах се, че все по-малко харесвам скандинавците. Шефът обаче не промени изражението на лицето си и остана любезен.

-Да, разбира се – грижата за горите е много важна, съгласен съм. Но от друга страна – транспортни разходи за нашия човек, командировъчни, а трябва и периодично да се сменят…Ще излезе доста скъпо.
- Едва ли. Понеже вашият представител ще може едновременно да контролира и други неща – например, че при отсичане на дървото не са пострадали нито едно животно или птица…
-Че как ще пострадат? – учуди се Шефа – Те ония като пуснат резачките, всичко живо бяга и се крие.
-Теоретично – да. Обаче може някой по-глух кълвач да се е зазяпал и хоп – паднал с дървото и то го затиснало. А схемата е – един кълвач, един процент. А ако в това време долу има и някой таралеж – два процента.
“Или змия – десет процента – прошепна някой на български до мен - Такава, като теб…”
Госпожата продължи:

-Трябва да има проследяемост – иначе току виж после при сушенето объркали вашия материал с някой друг, не толкова “отговорен”.
Шефът почна леко да пребледнява и внимателно попита гостенката има ли тя представа как се суши дървен материал и колко траят всички други необходими обработки?
-Е, чувала съм, че доста – сви рамене тя – Но не е необходимо вашият човек през цялото време да стои на едно място и само да зяпа. Може да се разходи, да направи някой планински поход срещу глада (особено ако не намери откъде да си купи храна) – ние много ги ценим тези неща.
- И добавяте един процент към цената? – с надежда попита Шефа.
- Е, не…това си е просто екстра от ваша страна. Впрочем, не виждам защо се притеснявате – ето, имаме доставчици от Русия, на тях наистина им е трудно. Там зимата е дълга и мечките им спят много. И ако засечем случай при сеч да събудят някоя – или десет процента санкция, или да ходят да й дават приспивателно всяка вечер. Обикновено избират втория вариант, но напоследък имаме информация, че заменят лекарството с водка и като отиде горският с бутилката до бърлогата, мечокът вече реди мезето. Като свърша тук, мисля да отскоча дотам да проверя…

Този път въздъхнахме с надежда. Скандинавката обаче смени темата:

-Но материалът е само едно от нещата. А енергията? Вие какъв ток ползвате?
- 380 волта – обади се оперативният мениджър – А в офиса 220.
Госпожата поклати глава и уточни, че я интересувал произхода му. Оперативният мениджър малко заядливо (вероятно се виждаше как пъди кълвачи и мести таралежи) обясни, че покрай предприятието минавал един високоволтов кабел, от който захранваме трансформатора и…Но се оказа, че това били технически подробности, а не “социални”. Тогава нашия човек искрено си призна, че никога не е виждал социален ток.

Но язвителността му се оказа неуместна. Работата била там, че “ИДЕЯ” изисквали поръчките им да са произведени с поне 20% ток от възобновяеми източници, иначе…един процент, както вече се досещате.
Шефът отново ритна колегата под масата – да не вземе оня да каже, че парата идва от ТЕЦ-а, а там никой не проверява произхода на въглищата – социално отговорно ли са копани или не.

Но най–лошото тепърва предстоеше. Персоналът, естествено.
- Направи ми впечатление ниският процент на жени във фирмата – предупредително започна гостенката – а това…
- Не, тук има някаква грешка – подскочи Шефа – повечето от персонала ни са жени. Цялото шлайф - отделение, бояджийното, на мотокарите…
Скандинавката махна с ръка и каза, че това били много неподходящи примери – на цитираните от Шефа места трябвало да се работи. Наложи се той да обясни, че у нас – особено в частните фирми – това е широко разпространена практика – карат те да работиш, за да получиш заплата. И се заинтересува дали в “ИДЕЯ” подходът е различен.

Госпожата въздъхна, явно решила, че въпросът се нуждае от далеч по-подробно разяснение. Оказа се точно така.
- Вижте – аз имах предвид местата, които вие наричате “началнически”. Там жените във фирмата ви са доста по-малко от мъжете. Вие знаете ли какво се нарича “дискриминация” и колко процента от цената сваля?

Шефът сви рамене и отговори, че когато някой поиска да работи за нас, ние проверяваме професионалните му и личностни качества и преценяваме за какво е годен – без да гледаме мъж ли е, жена ли или хермафродит. Понеже той самият плащал заплатите от джоба си и нямал намерение да дава на някого повече пари, само защото е мъж – или обратното.

Според скандинавката това се оказа принципна грешка и тя ни обясни защо:
- Да, но тогава някои ще получат повече пари, а други – по-малко. А това не е социално отговорно, понеже и човекът с ниска заплата иска да си купи джип, да отиде на почивка в Испания и т.н. А като не му даваме тази възможност, ние го депресираме, убиваме надеждата у него и вярата в бъдещето. А оттук до..
(Поиска ми се да я прекъсна и да попитам къде самоубийствата са повече – в България или в Швеция например, но срещнах предупредителния поглед на Шефа и се свих.)
А той самият невинно попита - не е ли именно това идеята на свободния пазар на труда?

Гостенката нарече подобно изказване “вулгарно тълкуване на капитализма, така характерно за бившите социалистически страни”, които имали навика да се отнасят подозрително към всичко, съдържащо в названието си думите “социализъм” или “комунизъм”.
Парен каша духа, помислих си аз. А гостенката продължи:
- Ако у нас нямаше задължителни квоти за жени, аз не само директор нямаше да стана, ами и висше едва ли щях да успея да завърша. Понеже, виждате ли – мен винаги ме е интересувала вътрешната същност на нещата и моята емоционална реакция на тях, а не формалните знания. Но един преподавател по математика или физика трудно може да разбере тези така характерни за една жена неща…”*
(Това ми хареса. Значи, ако съм на кеф, корен квадратен от четири е две. Ако не съм, той е толкова, колкото го изисква моментното ми вътрешно състояние.
…Искрено се помолих подобен подход да не се прилага навсякъде и мислено си обещах повече никога да не ползвам скандинавските авиолинии.)

Вероятно другите също си мислеха нещо подобно, понеже всички замълчахме за миг. После Шефът въздъхна.

- Добре, но ето аз съм собственик на фирмата и управител едновременно. Защо трябва да назначавам жена на своето място?
- Как за какво? Да получава заплата, естествено – и да живее като хармонична личност. Без средства това е трудно.
А и не е необходимо да търсите специален човек – може да назначите съпругата си. Няма да загубите нищо - парите пак ще отиват в семейния ви бюджет. У нас често така се прави. Но съпругата ви ще живее като една реализирала се личност.
- Ама тя е филолог бе…Нищо не разбира от дървообработване. Защо да не се реализира във филологията…?
- Понеже там няма да има толкова подчинени, които да повдигат самочувствието й с комплименти. А и вероятно заплатата й тук ще е по-висока, а това не е без значение.
-Добре, но като нищо не разбира – какво ще прави?
-Ами…ще наблюдава нещата, че анализира, ще ви дава съвети…Впрочем, вие имате ли аналог на “Файненшъл Таймс”?
- Имаме. “Капитал” се казва.
-Ами ето – ще дава там интервюта, ще разказва колко много е направила, ще съветва другите мениджърки… Може и мениджърите, но те, поради някои предразсъдъци, едва ли ще я слушат.
А вие пак ще си ръководите, но в сянка. Малко е сложно, но няма как. За дискриминация режем от пет до десет процента. Така че ви съветвам да си преброите и циганите сред мениджмънта.

-Добре - каза Шефът – Съгласен съм с всичко това, но винаги съм мислел, че най-важното е да произвеждаш качествено и евтино. Това наричам аз лоялност към клиента. После – да плащаш навреме и добре на персонала си – правя го. Какво общо имат тук кълвачите и таралежите? Или жените – мениджърки?

Гостенката тъжно поклати глава и се усмихна…И шефът разбра.
А именно – че никой няма да прекъсне с теб отношения, ако си “социално неотговорен” – стига да произвеждаш ефективно. Но пък, от друга страна, всяка възможност да измъкнеш от някого малко повече пари за себе си, понеже той не бил не знам какъв си…не е за пренебрегване. Ама никак даже.


…Та – май няма да работим за “ИДЕЯ”. Понеже те имаха и друго изискване – в указанието как се сглобяват мебели на рисунката да има и ЖЕНИ**. Ти подаваш дъската, тя кове. Иначе било дискриминационно – с подтекст, че жените един пирон не могат да забият като хората. Да де, но ако аз това го пробвам в къщи, жената мен самият ще ме хлопне по главата с чука. И вероятно - с право.

Абе изостанал народ сме – и това си е.

*Обяснение, съвсем сериозно дадено от феминистки по време на съдебен процес в опита им да осъдят учебно заведение, че получавали занижени оценки, "понеже били жени". Колкото и налудничаво да звучи, наистина е ставало въпрос за математика и физика.
**Не е плод на фантазията ми. Наскоро една скандинавска фирма - ИКЕЯ, нямаща нищо общо с тази от статията:), под натиска на местна феминистка партия "си посипа главата с пепел" и обеща за в бъдеще на инструкциите за монтаж да има нарисувани и жени, за да се избегне дискриминацията. Е, новите инструкции по дух напомнят малко композицията "Рабочий и колхозница", но няма как - такива са сега времената, поне в Скандинавия.

петък, 16 юли 2010 г.

Четири лапи

Наложи се тези дни да пътувам из Рoдопите и в Смолян срещнах Стойчо – беше ми старшина в казармата, а сега е пенсионер и гледа пчели, бере гъби и диша чист въздух в някакво забутано селце там. Носеше една голяма чанта и в нея нещо подрънкваше.
Прегърнахме се, седнахме да пием по една бира и аз на шега го попитах дали не се запасява с провизии.
“А, не – въздъхна той – на село си имаме всичко за ядене. Но станах малко търговец, та...”
Като помнех колко му беше акълът, нещо не си го представях като бизнесмен и сигурно съм изглеждал малко учуден. А той отпи от бирата и почна да разказва:

“ ...Нали знаеш – мен много не ме свърта на едно място, все гледам да отида я за гъби, я билки да набера...Обаче преди седмица идват от кметството и викат – бай Стойчо, има нареждане от София – повече никой да не излиза в гората без спрей за мечки. Министърката, като разбрала колко народ е изяден, пратила два кашона.

Та – подписах се, че съм го получил, сложих го в джоба на якето и – толкова. Аз тази министърка не я познавам, но си помислих – мечка и с пушка трудно се убива, а със спрей...Обаче щом са наредили, ще изпълняваме.
На следващия ден отидох да търся манатарки – обикалях, гледах – и по едно време тъкмо се изправям и гледам – насреща една мечка. Да ти кажа честно – уплаших се.”
“Наистина ли има много изядени хора?”
“Е, чак изядени...Но звяр е това, напада понякога. Че и бяга по-бързо от човека, а аз – на открита поляна. И тогава се сетих за спрея. Извадих го бързо от джоба и пръснах колкото можах, като се надявах вятърът да не духа срещу мен.
Облакът газ обви мечката, тя размаха лапи, изръмжа, обърна се и бавно тръгна към гората. А аз мислено благодарих на министърката – ето, най-после и наш управляващ да направи нещо умно.

След два дни ходих пак – кошерите ми са извън селото, а и да си набера малко билки – и като се връщах, изведнъж чух тежки стъпки зад себе си. Обръщам се – пак оная мечка. Но и спреят си беше у мен.

Пръснах една голяма доза, но сега тя стоеше спокойно и ме гледаше. Нито изръмжа, нито размаха лапи. Само се обърна на другата страна, а аз пръснах пак. Тогава тя разтърси глава доволно и си тръгна към гората. Ще речеш, че е била на козметик.

И така - отидех ли в гората, мечката ме намираше веднага и идваше да я пръсна. Миризмата ли й харесваше или спреят убиваше някакви паразити – не знам. А може да било някаква вътрешна необходимост, като всяка жена...

Обаче спреят свърши, а от София не пратиха повече. И понеже бях споделил с комшиите историята, никой не си даваше неговия. Та се наложи да купя от магазина в селото един обикновен дезодорант.

Ей, щеше да ме изяде пустата му мечка бе! Като изръмжа, като се изправи на задните си крака – ужас. То вярно, дезодорантът беше от най-евтините, но чак пък толкова? (Дадох го после да жената да се пръска, тя много го хареса).

Обаче нали трябва да ходя да си наглеждам кошерите? А мечката чака. Та идвах до града, купих един вносен, десет лева. Доста пари са , но го хареса. Обаче сега пък нова беля – изглежда другите мечки в гората са разбрали откъде се снабдява моята и взеха и те да ми налитат да ги пръскам. Уж всяка имала собствена територия и не поглеждала към чуждото – глупости. Щом е да се харесва – няма значение жена ли е, мечка ли е – и през огън ще мине.
Скоро и комшиите свършиха държавните спрейове и аз почнах да им продавам вносни дезодоранти, с малка надценка. Гората замириса .... хайде да не казвам на какво.

Даже ловците се научиха – който получи разрешение за отстрел на мечка, първо идва при мен да си купи няколко флакончета с нещо по-така (не оригинално, естествено, те в гората не разбират чак толкова). Отначало се чудехме дали трябва да е според пола на животното, но после намерихме някакъв унисекс и сега караме само с него...Дето се вика, той е хитът на сезона.
Един носи пушка, а другите пръскат. Део-сафари, само дето кучетата кихат много.”

“И ти сега какво – купуваш козметика?’

“Ами да. Помагам си на пенсията – той отвори чантата – Дори разширих бизнеса – тези спрей дезадоранти са “мечешките”, а тук има пудра против вълци, афтършейв срещу чакали, ексфолиращ крем за змии...Всичко. Е, докато научим вълците да се пудрят, малко зор видяхме, но сега всичко вече е наред.
...Абе, да е жива и здрава министърката, че ни отвори очите. Ние преди това какво – като някакви диваци – пушки, капани – че и това със спрейовете отначало го мислехме за пълна глупост и се питахме - тая мечка виждали ли е през живота си или не? А виж как добре се получи.
Ако й знаех личния адрес, щях да пратя малко от ексфолиращия крем подарък, но в министерството не смея – ще кажат, че е подкуп, корупция – и язък за жената.
И после кой ще мисли за нас?”

сряда, 7 юли 2010 г.

Да спасим децата ни!

Доктор Иванов внимателно преглеждаше младежа и диктуваше на сестрата. Пациентът седеше напрегнато, погледът му блуждаеше, а ръцете едва потреперваха.

“....Пулс - леко ускорен, очи – зачервени, кръвно налягане – нормално, реакции – леко забавени...Така – после се обърна към момчето и меко каза – Вижте, аз съм лекар. Трябва да сте пределно откровен с мен, ако искате да бъда в състояние да ви помогна. Кажете ми, кога започнахте редовно да... употребявате?”

“Преди около половин година – сви рамене момчето – Аз и преди бях пробвал, но редовно започнах някъде там.”
“Разбирам. А сега – колко често?”
“Ами два-три пъти месечно – момчето наведе очи – понякога дори повече. Трудно ми е да се боря със себе си.”
“Вижте, ние сме възрастни хора и не искам да ви чета морал, но не знаехте ли, че е опасно и може да се получи пристрастяване?”
“Чувал бях по медиите, но мислех, че е платена кампания...И не повярвах.”
“А родителите не ви ли предупредиха? Впрочем, те какво работят?”
“Учители са. Не, не ми казаха нищо, макар че виждаха какво става с мен. Веднъж дори ги чух да споделят помежду си, че било по-добре човек сам да реши.”
“Е, да – учители... Какво друго да очакваш. В случая аз бих ги поставил сред най-рисковата категория родители.”

“И като си помислиш, че такива възпитават децата ни – вметна сестрата – Понякога чак тръпки ме побиват.”
Доктор Иванов я погледна укорително и тя млъкна.

“А приятелите ви? – продължи лекарят – Сред тях има ли...?”
“Има някои, които са опитвали - съвсем инцидентно обаче. При никого не е станало още навик.”
“Е, поне това е добре, иначе трябваше да ви помоля за имената им – знаете, за тяхно добро е...А как всъщност започнахте?”
“Ами лекциите ни са до късно и там един обикаляше из двора на университета... Отначало ни раздаваше безплатно – и аз реших да опитам.”
“Просто така? Доста лекомислено, бих казал.”
“Ами той твърдеше, че после щял съм да изглеждам по-интересен за момичетата, хората щели да са впечатлени от мен и да ме харесват, дори да ме уважават...”

Тук доктор Иванов не издържа и искрено се разсмя. После се извини и отново стана сериозен.
“Добре, да бъдем конкретни. Какво ви раздаваше оня?”
“Ами – книги. На Вазов, на Елин Пелин, на Йовков...”
“Направо Елин Пелин и Йовков? Че те са много силни, особено за един още неукрепнал организъм...А както добавим че и родителите ви са учители (вие не сте виновен, само констатирам) – значи, наследствена обремененост и така нататък... И се пристрастихте. Да, разбираемо е. Колко книги казахте, че четете в момента?”
“Две-три месечно, но понякога вече усещам, че не ми стигат и искам още. Опитвам се да избера нещо по-леко, но не винаги успявам.”
“Е, ще ви лекуваме тогава. Три книги на месец са далеч още от крайния стадий, но състоянието ви не бива да се подценява. Вие сте студент, нали? Добре. Ще се наложи за известно време да посещавате курс по специализирано лечение.”

Очите на момчето леко се разшириха.
“Не, не се плашете, нищо страшно няма - ще ви пускат там чалга, ще гледате някой и друг турски сериал, ще придобиете отново навика на казвате “кърти мивки” вместо “харесва ми” – изобщо, ще си върнете всичко, което книгите се опитват да ви отнемат и пак ще станете пълноценен член на обществото ни.
Хайде, засега е това - и другата седмица ви очаквам за курса. Ако дотогава много ви се дочете, пийте една-две водки, помага. Ще ви дам документ, че е с лечебна цел, в случай, че някой почне да се заяжда с вас.”

Когато момчето си тръгна, сестрата отново се обади:
“Ужас. Елин Пелин, Йовков...на двадесет години. И никой не обръща внимание. Че то така може и Толстой да прочете, и на театър да отиде...”
Този път доктор Иванов само тъжно кимна – не можеше да възрази нищо.

...Затова искам да призова - родители, пазете децата си такива, каквито ще бъдат най-необходими на обществото ни! Човек, който редовно чете книги – какво ще стане после от него? Дори не смея да си представя.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/