сряда, 24 март 2010 г.

Очила

(или колко трудно е да наложиш у нас общочовешките ценности)

Ванката сложи очила още на тринадесет години – да кажеш, че много четеше – не, даже напротив – учителите често изказваха съмнения относно правилното му умствено развитие и възпитано го квалифицираха като ”калпазанин”. То и компютри много нямаше по онова време, едва ли е било и от това. Ванката си го обясняваше с наследственост – и дядо му носеше. Вярно, сложи ги на седемдесет години, но все пак.
А Ванката по цял ден гонеше топката – тя и без очила се виждаше.

А после той кандидатства стоматология (понеже най-много се печелело и нямали касови апарати), но не го приеха. Тогава за пръв път Ванката смутолеви нещо за дискриминация – „понеже нося очила, ви е страх, че ще извадя на някого езика вместо зъба, нали?” – но хората уморено му показаха всички глупости, които бе написал на изпита и номерът не мина.
А Ванката стана инженер – там очилата изобщо не бяха проблем.

Завърши той (с доста нисък успех, но не понеже обичаше да посреща утрото във весела компания, а – понеже не виждаше написаното на дъската, разбира се). Поне така обясняваше Ванката на баща си след всяка сесия, но упорито отказваше да отиде да си провери зрението.
А после се наложи да си търси работа.

Обаче, знаете – то една дискриминация – не ти е работа. Още щом го видеха, че носи очила, смръщваха вежди и се правеха, че проблемът е в тройките в дипломата. Накрая все пак го взеха в един завод, но като обикновен технолог – уж нямал опит, умения и т.н. А Ванката искаше мениджър (бе чувал, че и те, като зъболекарите…), обаче – нали очилата му ще развалят имиджа на компанията? Никакъв шанс.

И тогава Ванката за пръв път си направи блог и започна да апелира за защита на правата на хората със слабо зрение. Скоро стана изключително популярен и се оказа, че далеч не е единствен – този не успял да стане министър, понеже носел очила, другият – дори президент, третият бил готов за дипломат, но, разбира се, очилата….И бе създадено обществено движение за защита на хората с диоптри, а Ванката го оглави.

Понеже се оказа, че никъде по света няма нищо подобно (а звучеше много хуманно), веднага бе отпусната значителна европомощ. Ванката прибра по-голямата част от нея за организационно-лични цели, а с остатъка плати да му напишат някоя и друга гневна статия или просто изследване.

И какво се оказа – нямало е нито един римски император с очила! Ванката едва сега разбра колко отдавнашен е проблемът. То ако е въпроса - и български хан е нямало, но това нашият човек реши да не го популязира, за да не излезе, че нацията ни е проста и не обича да чете. Вместо това превърна своето движение в „Партия на умните хора”, без да уточнява слънчевите очила броят ли се или не. И понеже се оказа, че в страната е пълно с хора, на които само зрението им пречи на личната реализация, партията му влезе в парламента с доста внушителен резултат – подозрително съвпадащ с предполагаемото ниво на некадърниците у нас. Ще речете – ама те не всички носят очила. Така е, но Ванката като един далновиден политик направи отделни секции на русите, чернооките, плешивите, червенокосите, дюстабанлиите и т.н. И сега всеки можеше гордо да заяви, че не е министър - председател само защото… Абе да не беше този дюстабан, за три месеца да е оправил България, ама на!

Партията на Ванката влезе в управляващата коалиция и веднага въведе квоти – половината професорски места за хора с очила, в краен случай – за дюстабанлии. Е, някои се опитаха на сложат рамки с обикновени стъкла, но плешивите им колеги ги издадоха и заеха местата им.

Бе обърнато сериозно внимание на редица световни компании, че в указанията им за сглобяване на мебели нарисуваните работници нито носят очила, нито са плешиви, нито дюстабанлии – и ако искат да останат на необятния български пазар… Хората се извиниха и обещаха да отстранят пропуска.

…Сега Ванката пише гневни статии за дискриминацията, ръководи партията си и помага с указания на идейните си съмишленици в скандинавските страни, на които тепърва предстои да изминат този тежък път. Чувства се полезен и успял човек, само дето…Между нас казано, зрението му се оправи. Но по съвета на личния си пиар Ванката разпространи слух, че е сложил контактни лещи – и всички повярваха.

Все пак, така да се каже - той ни отвори очите за несправедливостта, нали?

(Без да подценявам интелигентността на читателите си - които, разбира се, ще се сетят кого визирам, коректността ме задължава да уточня, че това изобщо не са хората с очила. Аз самият слагам понякога.
Но не съм феминист например.)

вторник, 16 март 2010 г.

Manager’s Survival Guide – 6

(специално за bee)

Когато започваме работа за първи път....

Много неща, с които се сблъсква един току-що завършил студент на първото си работно място бяха описани в предишните части на този „наръчник за оцеляване”. Има обаче и някои специфични проблеми.

Всъщност, проблемите могат да дойдат по две свързани помежду си направления:

1„Искам всичко веднага, тук и сега. Нямам търпение да чакам с години постиженията.”
2„Аз съм завършил току-що (за разлика от вас, по-възрастните колеги) – и понеже през това време науката е напреднала, моята подготовка е по-качествена (адекватна на времето) от вашата.”
Естествено, говорим за специалности, в които се изучава под някаква форма управление на нещо – очевидно е, че математиката или инженерните науки няма как да „напреднат” за толкова кратък период от време.

Първото направление е присъщо на младостта и обикновено предизвиква безобидна насмешка у по-опитните колеги. Второто обаче е съсипало безброй кариери и затова ще разгледаме именно него. За да не се получи изложението прекалено нравоучително, ще разиграем напълно реална ситуация, в която ще видим кой как мисли, какви са интересите му, защо понякога се получава неразбиране и откъде идва опастността.

И така – във фирмата току-що е постъпил младият специалист Иван Иванов, който е завършил „Индустриален мениджмънт” и е назначен за мениджър логистика. Всички работещи във фирмата са българи, но тя е част от известна световна групировка. Ванката е умно и амбициозно момче и еднакво силно желае и компанията да преуспее, и той самият да направи кариера (всъщност, в представите му двете неща за неразривно свързани).

И така – нашият човек приема и изпраща камиони, заявява и получава суровини, експедира готовата продукция – обичайните неща. Докато един ден отива да си купи цигари от малкото магазинче до портала (в работно време) и се оказва, че преди него има опашка от пет души. Това кара младият господин Иванов да се замисли – абе тия хора работят ли или не? И когато накрая той все пак си купува цигарите, връща се в стаята си, запалва и се опитва да си спомни какво са го учили в университета....

След две изпушени цигари идва очевидното решение – да се пуснат в оборот работни карти, но не ония, опростените, в които просто записваш какво си свършил, а от по-сложния вид. Това за разграфени по часове картончета, в които попълваш какво изобщо си правил във всеки един момент от времето. Да, казва си Ванката – то вярно - има норми, супервайзори – обаче хората от поддръжката например по цял ден само се шляят и не дават на човек да си купи цигари, преди да го е видял някой директор.
И така – нашият човек вече има идея за промяна.

Тук ще направя първото отстъпление – когато на вас ви хрумне подобна идея, преди да я споделите с някого, задайте си следните въпроси:
а/ как така не е хрумнало на никого досега?
б/ а ако е хрумнало, защо не са го направили? Кой е имал интерес от това?
в/ този, заинтересуваният (ако го откриете) има ли някава власт над мен? Завися ли от нега за нещо?
г/ кого изобщо засяга предлаганата от мен промяна и по какъв начин?

Естествено, Иван Иванов не си е задал тези въпроси, иначе казусът нямаше да съществува. Той просто смята, че е открил нещо, което – ако се приложи – ще даде положителен ефект, а също и тласък на собствената му кариера. И Ванката се чуди с кого да сподели идеята си.
Здравият разум диктува да я сподели с някой по-опитен колега, желателно – приятелски настроен. Но нашият човек се страхува някой да не му открадне идеята, затова решава да се насочи към самият връх. Там трябва да избира между изпълнителния директор Петров и неговият оперативен заместник – нека го наречем Тимур, понеже той е лош и егоистичен човек.

Какво ще се случи, ако Ванката отиде при Петров? Ами нищо. Петров ще кимне, но той не може да промени каквото и да било в производството, без да го съгласува с Тимур. А последният ще бъде много „приятно” изнанадан, че са го прескочили, но – нали е за интересите на фирмата – веднага ще започне да хвали гения на младия колега и да си бие главата в стената – как сам не се е сетил....Да, да. Обаче, за съжаление, няма да се случи нищо подобно – Тимур ще помоли да не го занимават с глупости и мислено ще вкара Ванката в черния си списък. Оттам нашият герой може да излезе само ако впоследствие докаже, че е пълен идиот и няма представа какви ги говори. Ако не успее, действията му ще се приемат за преднамерен опит да усложни живота на Тимур и ако оцелее още месец-два във фирмата, пак добре.

Тоест, Иван Иванов не бива да ходи с идеята си при Петров. Независимо дали тази идея е полезна или пълна глупост, тя е обречена на провал поради неправилно адресиране. Повтарям, Петров никога няма да реши сам, понеже ако го направи, Тимур ще си го изкара на самия него. И двамата знаят това, а формалното подчинение в случая няма никакво значение (по-късно ще обясня защо).

И така – приемаме, че Ванката е умно момче и вижда единствено правилния избор – да отиде с идеята си при Тимур. Това го кара да се чувства малко дискомфортно, понеже го е страх, че другият ще я открадне и ще я представи за своя. Според мен, това са глупости – ако нещо проработи, Тимур ще си получи увеличения бонус. Ако не проработи – значи, бил е подведен. Наивно е искал да даде път на младите и т.н. Но негативите няма да са за Тимур, а за автора на идеята.

Та - накрая Ванката решава, че рискът е оправдан и отива при Тимур, за да му изложи идеята си. Посрещнат е любезно, изслушан и...ако има късмет, пратен да върви по дяволите. Ако обаче няма?

Второ отстъпление – както вероятно някои са забелязали, не споменахме на чие пряко подчинение е господин Иванов. Щом е мениджър-логистика, предполага се да е на Тимур. Много фирми обаче, водени от благородната идея да намалят кражбите, подчиняват логистиката на финансово-счетоводния отдел, създавайки по този начин неимоверен хаос. Но – не можем ние да решаваме.
А аз не споменах до момента за това, понеже то няма абсолютно никакво значение. Достатъчно е, че отговорностите на Ванката и на Тимур (поне частично) се припокриват. Останалото е въпрос на техника.

И така, да приемем, че Ванката е нямал късмета Тимур да го прати на точно определено място. Това за съжаление означава, че са го взели насериозно и поради това нищо добро не го очаква. Да спрем за момент дотук и да проиграем идеята на Ванката по указаните по-горе критерии (което той очевидно не е направил), за да видим какво ще се получи. И така:
„как така не е хрумнало на никого досега?” – не знаем, нямаме обяснение. Да речем, че са учили по други учебници (нищо, че подобен контрол се прилага поне от половин век насам)
„а ако е хрумнало, защо не са го направили? Кой е имал интерес от това” – отново не знаем. Но когато отговорим на последния въпрос, ще разберем.
„този, заинтересуваният (ако го откриете) има ли някава власт над мен? Завися ли от него за нещо?” – абсолютно същото.
„кого изобщо засяга предлаганата от мен промяна и по какъв начин” - ами да, доста хора. И в случая всички те губят:
Работниците ще бъдат принудени да работят много повече за същите пари. (Новата система ще разкрие, че те не си уплътняват работното време, значи за вдигане на заплатите и дума не може да става.
Супервайзорите ще трябва да дават непрекъснато обяснения – а защо работниците не си уплътняват времето? Не знаете? Понеже вие не можете да ги организирате. Точка и забравете за бонус в края на този месец.
Мениджърите очевидно също не осигуряват необходимия контрол. Баста, никакъв бонус.
За сметка на това някой трябва да обработва всички тези картони, да въвежда данните в компютъра и т.н. – и вероятно ще накарат някого да го върши между другото, без да му платят допълнително.
Но всичко дотук е просто неприятно – че всички ще спрат да те поздравяват. Страшното е, че на върха на пирамидата е Тимур.

Да, ще каже някой – обаче нали именно Тимур е най-заинтересован хората (неговите подчинени) да работят повече? Не е вярно. Тимур е заинтересован хората му да произвеждат достатъчно – и нищо повече. Той няма никаква изгода да „изцежда” или съсипва екипа си, нито да провокира недоволство (повече работа за същите заплати?) Освен това, Тимур иска да знае колко са натоварени подчинените му, но не и тази информация да е в писмен вид, достъпна и за шефовете му. Понеже и него в един момент могат да го попитат – а защо организацията....? А вероятно следващият въпрос ще бъде – а как така на теб самият не ти е хрумнало това? Едно хлапе се сетило, а ти? Кой всъщност е оперативен директор и за какво изобщо ти плащаме?
Тимур не може да допусне подобни въпроси и затова идеята на Ванката е обречена, а с нея – и той самият. Както се казва, вече имаме troublemaker. При това, силно зависим точно от най – засегнатия в случая.

(А какво би станало, ако Ванката бе предложил идеята си на Петров и той бе я одобрил и наредил да се изпълни? Ами още по-лошо. Тимур щеше да кимне, да благодари, че са му „отворили очите” и да приложи всичко по най-жестокия възможен начин. Хората веднага щяха да „изпищят”, да вдигнат стачка или просто да почнат да напускат, а Тимур просто щеше да свива рамене...Но Петров знае всичко това и не би допуснал да се окаже в подобна ситуация. Можем само да допълним, че в международните фирми Тимур е на двойно подчинение – на Петров и на някой си Шмидт (примерно) –оперативния мениджър на групировката. Тоест, Тимур нито могат да го накажат, още по-малко да го уволнят без санкцията на Шмидт. А и за какво – че е изпълнил, каквото са му наредили?)

И колегата Иванов е обречен. Нека приемем, че той не е подчинен на Тимур и агонията е по-дълга. Но какво примерно ще се случи?

- все някога Ванката няма да успее да достави суровини навреме – проблеми с доставчика, с транспорта.... Тимур може да пренастрои производството и да реши проблема, но няма да го направи. Вместо това ще информира Петров, че няма суровини и ще спре. А после ще попита кога ще ги има и ще информира и Шмидт.
Ванката ще бъде извикан да обясни кога най-после ще пристигнат тези суровини. Ако той отговори – „ами откъде да знам” – жална му майка. И Ванката, паникьосан, ще каже - утре. Тогава Тимур ще извади калкулация, че е по-изгодно един ден да не се произвежда, отколкото да се прави пълна пренастройка. И работниците ще отидат да метат двора.
Но на следващия ден суровините пак ги няма. Тимур отново свива рамене и работниците пак метат. Та – колко време ще търпи всичко това Петров (не забравяйте – Шмидт ежедневно му се обажда да го пита – „абе вие там ще произвеждате ли или ще се бъзикате с нас?”)

-Ванката заявява суровини по спецификации, предоставени му от подчинен на Тимур. Там например пише: „солна киселина, концентрация, бла-бла”. Но за опаковката няма нищо.
Ванката се свързва с доставчика и открива,че киселината може да пристигне или в туби по десет литра (цена 1лв/кг), или в пластмасови контейнери по 1 тон на цена 80ст./л. Воден от благородното желание да икономиса малко пари на фирмата, Ванката поръчва контейнери и прави Тимур щастлив.
Когато киселината пристига, Тимур кани Петров де се поразходят из цеха. Там изпълнителният директор вижда апокалиптична гледка – трима души в защитни костюми и противогази преливат от контейнера в туби – тече по пода, всички останали работници бягат навън, понеже не могат да дишат...Петров пита кой е авторът на цялата тази дивотия. Тимур го потупва по рамото и декларира, че – хората му ще се справят, те за фирмата са готови на всичко, но може ли пък някой чак толкова да не мисли...както и да е, дано поне не отровим някого или да не дойдат от РИОС, че направо ще ни затворят...

-и когато Ванката пропуска да даде от предишния ден заявка за мотокари – ще товари тир за чужбина, Тимур внезапно решава да започне да разглобява някакво съоръжение. Мотокарите са заети там – поддържат конструкцията. Ванката се моли, плаче му се, но Тимур свива рамене и обяснява – има си ред. Никой „копче” не може да му каже. Тирът стои на двора, Петров плахо пита кога ще свършат (ако изтегли мотокар от ремонта, а после поради това пострада работник? Не става), от главнаат квартира звънят на всеки кръгъл час...

Това беше само един пример. Но какво ще се случи в професионален аспект на младия господин Иванов след като е засегнал интересите на Тимур, е повече от ясно. И всичко това заради една неуместно предложена идея. Нека я проиграем за последен път:
1.Очевидно е хрумнало на много хора, но никой няма интерес да бъде направено. Тоест, да не бъде направено имат интерес всички.
2.Засяга се човек, от когото си максимално зависим (и други, но те не са толкова важни).

Ако Ванката бе осъзнал това, още щеше да си работи там (примерно). И обърнете внимание – през цялото време той бе воден само от наивността си и мислеше, че защитава интересите на фирмата. Да, но...

Неумението да окриеш чии интереси се крият зад определена форма на организация, а ако успееш – нежеланието да се съобразяваш с тях – плюс амбиции за бързо себедоказване – получава се летална за кариерата комбинация. Не го допускайте.

неделя, 14 март 2010 г.

Клетвата на Хипократ - 2

....Естествено, подобни обучения не се правят семейно – затова пък имаше доста млади медицински сестри и дори и една санитарка. Така де – колкото повече хора са научат, толкова по-добре.

Джиповете спряха пред хотела, а лекарите забързаха към механата – валеше сняг и започваше буря. Хараламби ги посрещна, сияещ от щастие и ги заведе към салона. Там имаше огромна маса, отрупана с какво ли не – абе фармацевтичните фирми, когато е да осигурят по-компетентна помощ на пациентите, не се скъпят.

А в ъгъла имаше по-малка маса, на която седяха няколко бабанки и шумно обсъждаха качествата на някаква порода крави. Главният лекар леко се намръщи и дръпна Хараламби настрани: „Абе какви са тези, нали ти казах, че трябва да сме сами?”

Хараламби махна с ръка: „А, това е ветеринарният с екипа си...Какво толкова, нали сте колеги? Сродни души...Къде другаде да ги сложа?”
А после помисли малко и добави: „Ако ви предложат от тяхната ракия, не приемайте. Човекът, който я вари, малко недовижда и... абе нали помните онези, които едва спасихте от ослепяване?”
Главният лекар се намръщи, но не каза нищо и седна на мястото си.

(Изпреварвайки събитията, ще призная, че по-късно наистина ветеринарният ходи няколко пъти при лекарите с бутилка в ръка – а беше планина-човек, че и пиян на всичко отгоре – та пак бе ползвана версията с гастрита. Но нали бяха професионалисти, казаха го по-научно. Ветеринарният сви съжалително рамене и сподели, че ако били негови пациенти – отдавна да ги е заклал – да не се мъчат. Но с това се размина всичко.)

Гостите хапнаха сaлатки, пийнаха кой ракия, кой водка – и дойде ред на пържолите. Но тук се оказа, че няма ножове.
„Е, Хараламби – излагаш се. Колко пъти сме идвали тук, такова нещо никога не е било..”
„Ами – няма – сви рамене домакинът. Криза. Вие не се ли сетихте да си донесете?”
„Как ще си носим ножове от къщи бе, ти луд ли си... – избухна един млад хирург – Човек отива някъде с надеждата да го обслужат. И че щом всичко е платено, защо да си носим от къщи?”
„Ами...- започна Харамби и млъкна – май сте прави. Но нищо не мога да направя. Ето, имам тука два готварски ножа – без пари ви ги давам, вижте там, оправяйте се...”

„А аз не пия „Мерло” – започна малко по-късно да капризничи една невроложка – Искам „Каберне.”
„Няма начин, съжалявам – извини се Хараламби – през лятото точно тази изба организира обучение за ресторантьори – голяма работа беше. И се договорихме да предлагам само тяхни вина. Впрочем, много са добри. Само дето им вдигнаха толкова цената, но – производител, знаете - не го е грижа за крайния клиент.”

Настроението малко поспадна, но в това време малкият оркестър започна изпълненията си и нещата се поуспокоиха. А когато компанията понапредна с „Мерлото”, очите на всички заблестяха, гласовете се повишиха, и смехът изпълни помещението. Дори забравиха за ветеринарния и компанията му.

....По този начин малък инцидент остана незабелязан – ортопедът отишъл до тоалетната, а там седяла една жена и му поискала пет лева. Човекът, макар и доста пийнал, справедливо отбелязъл, че по принцип тук никога не е имало такса. Жената се съгласила, но уточнила, че да – до два пъти е включено в куверта, но той идва за трети път и... А след това му напомнила, че и тя през миналия месец ползвала две направления, а после... И тогава ортопедът разбрал на свой гръб (по точно – на пикочен мехур) колко несправедлива е системата. Но платил, нямало как – принудата със здравето ти не е шега работа....

А в главната зала веселието продължаваше. Но изведнъж гласовете затихнаха.
В помещението бяха влезли десетина души и се бяха подпрели на стената.

„Харалампи – обади се тихо главният лекар – какви са тия хаирсъзи бе? Я да ги изгониш!”
„Няма начин – обясни собственикът – луди са за връзване. Обаче те няма да стоят много – сега оркестърът ще изпълни петте им любими песни и после ще си тръгнат. Винаги така правят.”
„Ама ние сме си платили бе...!”
„Е, сега, извинявай, но така не е човешко – хората, като нямат пари, да не слушат музика, така ли? Хайде от мен да мине, ще кажа на музикантите после да удължат малко програмата.”

И настина – като чуха любимите си песни, селяните си тръгнаха. Но настроението на компанията вече не беше същото.

Минаваше вече полунощ и около масата ясно се бяха оформили двойки, предимно със значителна разлика в годините. Тогава Хараламби реши, че моментът е настъпил.
Той седна между главния лекар и хирурга и ги прегърна през раменете:
„Вижте сега, приятели – то малко неудобно се получава, но надявам се да ме разберете. Няма спор – умеете да организирате обучения. А някои не могат.
Ето защо съм поканил няколко журналисти от местния вестник – да влязат, да видят как се прави, да поснимат – а после, ако трябва, ще го обсъдите...”

„Не-е-е-е! – изкрещя главният лекар, пусна коляното на сестрата до него и потърси инстинктивно ножа. Но Хараламби предвидливо бе прибрал кухненските, а други нямаше. Престоят му в болницата го бе научил, че съвременната ни медицина е доста опасна за обикновените граждани.

...Та така. Сега Хараламби се лекува само в окръжния град, а болницата ще я закриват.
И дори има хора, които се питат – а защо?
Ами да идат при Хараламби, той ще им обясни.

Клетвата на Хипократ - 1

Всъщност той дори не се казваше Хипократ, а Хараламби - и беше собственик на малък комплекс високо в планината – хотелче с ресторант и механа. Живееше си там, посрещаше гостите и много обичаше сутрин да излезе на поляната и да вдиша мириса на борова смола. Това го правеше щастлив – до момента, когато нещо се разболя.

Дали беше болест – никой не разбра, а и не е много удобно да коментираме – понеже един орган, присъщ само на неговия пол, стана червен като домат. В подобни случаи мъжете обикновено губят ума и дума и Хараламби не направи изключение – събра малко багаж в една чанта, метна се в колата и тръгна към местната болница – една от тези, които сега искат да ги закриват. По пътя се опитваше да си спомни дали е правил нещо нередно или незаконно, но освен за водката без бандерол, за друго не можа да се сети.

Макар че толкова пъти бяха яли и пили при него, лекарите го посрещнаха строго професионално.
„Ще ти направим всички изследвания, разбира се – наш човек си. Но дотогава влизаш в инфекциозното, при венерическите.”
„Ама аз – смутено започна Хараламби – може и да не съм... А там, таковато...”
„Може и да не си, а може и да си. Така или иначе, инфекция е – къде другаде да те сложим? При сродни души. Лягаш на леглото и чакаш да излязат резултатите. А – и много не се целувай със съседите – все пак, сифилитици...”

Хараламби пребледня, но една сестра го хвана под ръка и го поведе. По пътя нашият човек си помисли, че май трябваше да предложи нещо на ръка, но пък – с лекарите се познаваха от години, осъмвали бяха в механата – на печен суджук, мавруд и хайдушки песни...Как да дадеш пари на приятели, нали може да се обидят и повече да не дойдат? Пък и беше си плащал всички осигуровки, така че вероятно тяхното не се губеше.

Стаята напомняше лазарет от старите съветски филми за войната – изкъртени стени, скъсани одеала, студено. Но другите болни наистина се оказаха дружелюбни и през десет минути му предлагаха я курабийка, я парче кекс...Но Хараламби напрегна паметта си, „сети се”, че имал и остър гастрит, та...И си лежеше така на леглото, скръстил ръце на гърдите като египетска мумия.

На сутринта го заведоха на изследвания. Тук се оказа, че Хараламби – уж опитен човек, толкова видял през живота си – а не се сетил да си купи нито спринцовка, нито памук, нито каквото и да било друго. Ще рече човек, че е тръгнал на гости. Но нали беше връзкар, даде двадесет лева, лаборантката ги прибра и обеща да купи всичко вместо него.

Резултатите се оказаха отрицателни, а докато чакаше, Хараламби се разговори с един дядо пред кабинета. Когато чу за какво става въпрос, стария човек се разсмя, каза, че и на него много пъти му се е случвало и че с две промивки с калиев перманганат всичко ще мине. Хараламби обаче вярваше в официалната медицина и само тъжно поклати глава.

Следобед нашия човек все пак набра смелост и помоли да го сложат в отделна стая. Лекарят се почеса по главата: „Абе то не е много редно, ама... наш човек си. Ще струва петдесет лева на ден. Да знаеш, за друг не бих го направил, но с теб толкова вино сме изпили, толкова песни сме изпели...”
Хараламби извади парите и смутено попита – а нещо, касов бон ако може, той не че искал да става нагъл, но ако минело за данъчно облекчение...Лекарят го погледна строго и заключи, че за човек в неговото положение проявява завидно чувство за хумор. Но, от друга страна, много стаи точно сега били в ремонт, а той, вместо да оцени жеста... И Хараламби благодари – какво друго можеше да направи?

А после се сети, че вечерта започват мачовете от Шампионската лига и попита – а не може ли да се намери един телевизор? „Как да не може – разсмя се лекарят – за приятели всичко може. Тридесет лева на вечер. ” И понеже улови нещо в погледа на Хараламби, побърза да добави, че това е официална услуга на болницата и тарифите са фиксирани. Нашият човек пак поиска да попита нещо за касов бон, но се сети за ремонта в стаите и замълча.

Получи си стаята, с телевизор в нея – и се почувства малко като бял човек. А после сестрата дойде и му донесе някакво лекарство – да се намажел с него. То беше в малка тубичка и се оказа, че струвало четиридесет лева, отново – платими в брой. Но пък стигало за цели два дни, така че...Хараламби плати, а когато сестрата излезе разгледа тубичката. Надписът на нея беше същият, като този на календара на стената.

Вечерта Хараламби се опъна на леглото и се приготви да гледа мача, но изведнъж в стаята му започнаха да прииждат другите пациенти.
„А, тука ли бил телевизорът – въздъхна пълна жена на средна възраст – а аз вече си мислех, че ще изтърва сериала....”
Хараламби се огледа – „гостите” му вече бяха десетина – а после отиде при дежурната сестра (беше друга - не тази, която му донесе лекарството).

„Абе такова...всички болни дойдоха при мен и..”
„Ами заради телевизора е – обясни сестрата – Винаги така правят.”
„Обаче аз, нали – платил съм си и искам да си гледам мача на спокойствие.”
„Е – и вие сега...А тези, които нямат пари като вас – да мрат ли? Като свърши сериала, ще си тръгнат. Да изтървете най-много първото полувреме.”
„Обаче аз плащам, за да гледам каквото на мен ми харесва...И сам.”

„Слушайте – сестрата изведнъж стана строга – Благодарете, че сте приятел с шефовете. Иначе ако знаете как мие писнало от капризни богаташи като вас...”
Хараламби се почувства неудобно и реши да смени темата. И понеже знаеше, че във всяка сестра живее един нереализиран професор по медицина, показа й лекарството, което му бяха дали и я попита за мнението й.

„Много е добро – успокои го сестрата – тази фирма е голяма работа. Лятото бяха организирали един семинар на морето за лекарите – като се върнаха колегите, разправяха, че било страхотно. Суперлукс, всичко безплатно, подаръци...”
„Аз за самото лекарство питах” – обясни Хараламби.
„Ами ако не беше добро, щяха ли да ти предпишат точно него? – разби го с желязната си логика тя – Или вярваш на онези слухове, че тридесет процента от цената отива направо в джоба на лекаря? Ако е така – купи си едно пакетче калиев перманганат и се плакни с него.”
Хараламби побърза да я увери, че вече в нищо не вярва и си тръгна.
Сестрата се оказа права – успя да гледа част от второто полувреме. А после повтаряха и друг мач, така че телевизорът се оказа добра инвестиция.

Резултатите му и втория път се оказаха отрицателни и вероятно ставаше дума за банално замърсяване, но понеже беше свой човек, лекарите не пожелаха да рискуват и го оставиха за още една седмица. Междувремено му предписаха и някакви много специални изследвания, от които само едно се покривало от Здравната каса, но той не бил беден човек, та едва ли щял да икономисва от здравето си... И Хараламби не рискува, естествено.

Обаче и новите изследвания не показаха отклонения от нормата, а и органът му започна да възвръща естествения си цвят. Но когато помоли да го изпишат, му бе любезно обяснено, че с подобна неясна диагноза...И изобщо, да не спори, а да си лежи на леглото и да гледа мачове.

Но за да бъдем честни – два пъти лекарите направиха консилиум до леглото му и подробно обсъдиха какво върви по-добре с шишчета – “Mерло” или “Kаберне”. Очевидно Хараламби предизвикваше у тях определени асоциации - но поне хората направиха, каквото можаха. В края на краищата – и те не са богове, нали?

Но една сутрин, като се връщаше от тоалетната, Хараламби видя пред стаята си група млади хора, водени от лекуващия лекар. Всички разговаряха възбудено помежду си. Хараламби се извини, влезе в стаята и легна на леглото си. Беше десетия ден от престоя му тук.

Малко по-късно влезе лекуващият го лекар.
„Виж сега, приятелю – лекарят изглеждаше леко смутен, нещо изключително рядко за него – Трябва малко да помогнеш на науката. Разбираш ме всички сме били млади и сме се учили...А твоят случай е много рядък.”
„Как да помогна? ”– попита Хараламби и усети неясна тревога.
„Е, как...Ще излезеш, ще го покажеш...Да видят децата. А после ние ще го обсъдим.”
„Не-е-е-е! – изкрещя Хараламби и стаята се завъртя пред очите му. Дойде на себе си едва в колата, на половината път към хотела.
Дори не се наложи да си купува калиев перманганат – всичко вече бе преминало.

Но се закле, че няма да остави това така и ще намери начин да си отмъсти. (Не е тайна, че някои хора са изключително неблагодарни и не ценят усилията, които други полагат да ги излекуват. Но това между другото.)
Обаче Хараламби беше от стар балканджийски род и не бе свикнал да го правят на маймуна.

....Мина половин година. А после известна фармацевтична фирма отпусна средства на болницата да си организира – тиймбилдинг ли, обучение ли, никой така и не разбра – абе с две думи, кьорсофра. Наближаваше Коледа, тъкмо подходящо време. И когато решаваха къде да го направят, всички изведнъж се сетиха за Хараламби – така де, дето се вика, върнахме го от оня свят, направихме го пак мъж и т.н.

Та – платиха кувертите и заживяха в очакване на уикенда.
А Хараламби благодари на бога.

(следва продължение...)

сряда, 10 март 2010 г.

Как да накараме хората да работят по-добре

„..Да си представим един обикновен български мениджър Петров, прекарал цяла седмица в отбиване на яростните атаки на управителя-собственик – кога най-после във фирмата ще бъде въведено нещо по-така – някоя сигма там, lean manufactoring, 5S – абе с две думи – нещо японско. „А защо японско?” – питаше през цялото време Петров – „Не може ли американско например? Кой бяга от доларите?”
Оказа, че не можело. Японско – и толкова. Ще речеш, че бащата на собственика е бил потомствен самурай, а не секретар на градския комитет на Партията. Обаче – не. Човекът си иска японското и толкова. Чувствал го някакси по-близко – още от времето, когато бил директор на завод през социализма. А те американците, били империалисти. Сякаш в Токио – пролетарий до пролетарий....

Обаче много трудно е да изложиш подобни аргументи пред човека, който ти плаща заплата. Ето защо Петров пъшкаше, гледаше към тавана и чакаше да дойде края на седмицата, за да се напие накрая като истински българин. И този момент дойде.

....В събота сутринта Петров обикаляше пазара и търсеше по- хубави домати. Беше решил, че иска шопска салатка с домашна ракийка. А без домати... И накрая ги видя.
Обаче цената им беше три лева.

Петров се опита да спори, че себестойността им е сравнително ниска и подобна цена...Продавачът любезно го осведоми, че това изобщо не е негова работа и попита да претегли ли или не. Петров почна да се двоуми.

Очевидно продавачът беше от новата школа и место да му тегли една, предложи на нашия човек да си купи например от съседната сергия, където те струваха само един лев. Петров погледна натам и веднага извърна очи - доматите бяха почти изгнили. И като не намери друг аргумент, той въздъхна и попита продавача :”Абе ти съвест нямаш ли...?”

Получи обяснение, че съвестта не е елемент на пазара и не участва в размяната. Ето защо се наложи все пак да плати трите лева и да си тръгне полу-удовлетворен. Той обаче бе от старата школа и когато се отдалечи достатъчно, за да няма риск продавачът да го чуе, все пак му тегли една. А после отново се замисли – защо пък трябва да е японско?...”


С тази шеговита история започвам една изключително сериозна статия – как един ръководител може да накара подчинените си да работят повече и по-добре. Каквото и да си говорим, ако екипът ви постига резултати, това ще се отрази благоприятно на вашата кариера. Обаче – кой знае защо – подчинените не искат да работят просто за да можете вие да се издигнете. Причината е очевидна – смятат, че нямат никакъв интерес да го правят. Значи, вие или трябва да разсеете „заблуждението” им, или да помислите за смяна на работата – макар отсега да знаете, че и там ще е същото. А как би могло да не бъде?

Има три основни подхода на накарате хората да дават повече от себе си – принуда („тоягата”), изгода („морковът”) и заблуда („религия”). Ще ги разгледаме последователно, но нека още отсега уточним нещо много важно – „мотивация на хората” и „отношение към персонала” са съвсем различни неща. Първото има някакво финасово измерение, второто е по-скоро психология. Тоест, ако вие сте избрали да бъдете внимателен и любезен с всички, това не означава, че не можете да заложите изключително само на „тоягата”. Или обратното – може да сте груб и да проповядвате корпоративна „религия”. Поведението ви е само външната страна, но в основата винаги стоят пари или нещо друго, което човек смята за ценно. И все пак опитният мениджър избира поведение, което най-добре отговаря на избраната от него стратегия.
(Уточнявам – ако вие сте генерален директор и помолите мотокаристите да останат след работа – дори без заплащане и без да ги е страх от вас – те ще останат. Но няма да се съгласят да остават ВСЯКА вечер до безкрайност. Тоест, не визираме инцидентни случаи.)

И така, най – прости изглеждат нещата с принудата – просто наказваме всеки, който наруши правилата ни и не постигне зададените от нас резултати. Каточе ли е достатъчно да осигурим заплати, които друг в региона едва ли ще даде (реалният им размер може да варира изключително много), после назначаваме супервайзори, раздаваме камшиците и... стоп. Принудата не означава робовладелство, нито крещене като луд. Може супервайзорите само да се усмихват и да броят, а хората да са на норма и никой да не ги контролира колко пъти ходят до тоалетната например. Но ако някой не си изпълни три пъти нормата в рамките да даден месец и накрая го извикат да му обяснят, че повече не се нуждаят от услугите му, това е управление чрез принуда. Няма абсолютно никакво значение дали става дума за шивачки или програмисти – ако знаеш, че при неизпълнение на задачата ще те изгонят – говорим за едно и също нещо.
Управлението чрез принуда е изключително ефективно, особено в кризисни ситуации. То би било изобщо най-ефективното, ако не бяха три негови базови недостатъка:
1. Ако не съществуват норми, фирмата се превръща почти в концентарационен лагер. Няма как хем супервайзорите да притискат максимално хората, хем да не се появи омраза и защитна реакция у последните. До какво води това, знаем от историята – стачки, умишлено повреждане на машини, пълна незаинтересованост какво става около теб, свръхинтригантска среда. Тоест, само с крещене не става. И друго – отговорността тотално се размива.
2. Ако има норми, изкушението на някого непрекъснато да ги увеличава (или от самото начало да ги направи непосилни) е много голямо. Ако решенията се вземат от наето лице, как да е (всъщност директорът не е заинтересуван да увеличава нормите, понеже ако не бъдат изпълнени, ще пострада и самият той). За съжаление, собственикът знае това и в малките и средни фирми лично определя нормите, често обезсмисляйки начие желание да се работи повече. И друго - далеч не всеки труд може да се нормира.
3. При всички форми на принуда се губи обратната връзка, особено с най-ниското звено. Рядко работникът има интерес да посочи забелязан от него проблем, освен ако не го засяга лично. А без обратна връзка много трудно се управлява – то си мислеш, че си прав, докато...стане много късно.
Предимството на управлението чрез принуда е, че то действа на най-ниско базово ниво, ако ползваме пирамидата на Маслоу за градацията на човешките потребности. Тоест, опастността да те уволнят и да умреш от глад е далеч по-сериозна от тази да не те признават всички за умен човек.

Недостъците на подхода бяха изброени по-горе, плюс още един – нивото на заплащане, което „човек не би искал да загуби”, в някои региони е много високо и човек може да получи същите пари в друга компания, управлявана на различен принцип. Тоест, подходът е ограничен до слаборазвити региони, с голяма безработица и едва прохождащ бизнес.

Преходен случай е управлението, което иронизирахме в началото, но на което някои страни градят дори цялата си икономика – т.нар. „заблуда” или „религия”. Класически тип за подобно нещо е Япония, но то бе опитвано във всяка комунистическа страна, а и сега не спира да е търсено сред търговските компании, занимаващи се мултилевъл маркетинг например.

Тук, най-общо казано, става дума за подмяна на реалните ценности с въображаеми, понеже така излиза по-евтино на собственика. Вместо да се дават адекватни по обем бонуси, се предлагат измислени титли тип „ударници”, лепят се фотографии на табла и т.н. Може на някого подобно нещо да му изглежда наивно, но не е. Когато видиш четиридесет търговски представители, събрани в една зала като някаква секта да гледат втренчено в лъскава прахосмукачка и да повтарят хорово „аз искам да притежавам това”, впечатлението е по-скоро зловещо. Подобен подход обаче атакува средните части на цитираната пирамида – човек иска да принадлежи към даден колектив и целите му, а атавистичното стадно чувство е силно заложено у всеки от нас. Каквото и да си говорим, това е корпоративна религия. За да бъде картината пълна, в нея има всичко – бог (компанията и по-точно – интересите на собственика й), пророци – мениджъри, отлъчване и всеобщо презрение за недостатъчно усърдие в служенето и разбира се – дявол, чиято роля се изпълнява от конкуренцията.

За щастие, след падането на социализма – при който цялата държава се изживяваше като бог, подобно нещо трудно може да бъде наложено у нас като цялостен подход. Отделни негови елементи обаче все още работят – например, да назначите началник-склада за „директор-логистика” (вместо просто да му увеличите заплатата), да сложите табелки с имената на мениджърите на вратите на стаите им (ако не се прави с цел да бъдат облекчени клиентите), да организирате за щяло и нещяло събрания, на които да хвалите „правоверните” и да порицавате „грешниците” и т.н.
Впрочем, няма нищо лошо да похвалиш усърден служител, но ако наистина постиженията му са значителни, думите не са достатъчни. Макар че практиката показва, че за някои са.

Тъй като в основата на този подход лежи прикрита измама, той се комбинира много по-удачно с първия и твърде зле – с третия, за който ще говорим след малко.
Специално за България аз смятам управлението тип „религия” за доста рисково, понеже в един момент хората разбират, че просто ги правят на глупаци. Опитът на една японска фирма на наложи този подход в дъщерния си клон в САЩ и последствията от него още се изучават като класически пример за несъответствие на културите.
Както посочих в примера в началото, говорим за пазар на труда – някой предлага усилията си, друг ги купува – и там няма място за плащане с нещо, което не може да се пипне. Не казвам, че при избран друг подход не трябва да се демонстрира уважение към персонала, а че - само с уважение на става.

Последният подход е най – нормалният според мен – това е взаимната заинтересованост. И при нормите имахме материална обвързаност, но на съвсем друго ниво – там тя беше въпрос на оцеляване. Тук говорим за:
а/ твърда заплата, която ти гарантира нормално съществуване
б/ бонусна система на база ПРЕДВАРИТЕЛНО зададени показатели (иначе се превръща просто в подаяние), която се състои от две части:
- лични ваши усилия, довели до зададен резултат (персонална цел)
- ваши усилия като част от общия колектив, довели до изпълнението на важни цели на компанията

Тоест - мениджър, който отговаря за изпълнението на инвестиците, може да получи личен бонус, че пречиствателната станция е изградена навреме, но да не получи другия си бонус, понеже крайният финансов резултат на фирмата е отрицателен.
Ако целите са формулирани правилно и се осигурява поне най-важното за изпълнението им, това е най –добре работещият подход. Естествено – и тук има принуда, но тя е скрита в сравнително ниската гарантирана заплата – с нея човек може да не се плаши, че няма да успее да посрещне ежедневните си разходите, но няма да може да отиде на почивка в Испания например.

Най-важното при определянето на личните цели е те да са реални и да не си противоречат за отделни служители – както казах в друга статия, не може търговският отдел да получава бонус просто на база „постъпили поръчки” . Зависи какви са те като структура, какво ще коства изпълнението им и какъв ще е финансовият ефект за фирмата като цяло.
(Например – фирма лее тротоарни плочки на поточна линия. Плочките са светлосиви или светложълти и се произвеждат хиляди на ден. И изведнъж търговският отдел дава поръчка за петдесет зелени, петдесет червени и петдесет сини плочки. Да, това са клиенти, но ако си представим какво миене и пренастройване ни очакват, едва ли това е поръчка, за която някой заслужава да бъде награден. Зависи от конкретния случай, перспективите и т.н.)

Съвършен ли е този подход на управление? Естествено, че не. И той си има своите недостъци, най-важните от които са два:
1. Създава т.нар. „звезди”. Хората не са еднакви, включително в таланта и работоспособността си. Очевидно е, че при подобни „демократични” отношения скоро ще се окаже, че някой се справя далеч по-добре от колегите си, естествено, ще поиска повече пари за това (с основание), а когато останалите разберат, те няма да са съгласни за качествата му, а ще намерят свое обяснение („връзки”, „натяга се”) и това ще разруши добрата атмосфера на колектива.
2. Ако непрекъснато не й се угажда, „звездата” скоро ще избяга – било при конкурента, било - за да за почне собствен бизнес в същия бранш. Класически пример за това са агенциите за недвижими имоти.
Ето защо абсолютно „демократичен” подход е невъзможен. Според мен, мениджърът трябва да бъде справедлив (давайки адекватно възнаграждение и признавайки нечии заслуги), но не и да оставя да му се качат на главата. В предишния цикъл статии Manager’s survival guide описах как се прави това, но най-важното е – никога да не се допуска подчинен преднамерено да оспори авторитета ти. И това трябва да се следи от самото начало, когато все още другият не е почнал да се изживява като „звезда”. Пропусне ли се моментът, просто трябва да се примирите със загубата, да освободите „звездата” и да започнете обучение на нов чавек, отчитайки грешките си. Друг важен момент е да не допускате много „солови изяви” на някой, който се опитва да стане „звезда”. За целта му давайте помощници, дори и да не иска, за да бъде поделена после „славата”.

Не забравяйте, че всички сме реални човешки, а не виртуални същества. Аз например „излекувах” една „кандидат-звезда” много просто – отнех му личния кабинет под предлог, че трябва да бъде ремонтиран – „сега, нали, ти заслужаваш, понеже си най-добрият, ден-два, ще изтърпиш” – и т.н.) И „временно” го пратих във възможно най-неподходящата среда – при жени с принципно различни интереси, които за около седмица го подлудиха. Почти всеки ден човекът питаше кога ще бъде завършена стаята му, докато накрая осъзна истината. Но понеже си получаваше всичко, както бе договорено, не пожела да напусне. Просто запомни, че ако почне отново да капризничи, винаги ще се намерят пари за нов „ремонт”.
Впрочем, мислех да пратя в сервиз и персоналната му кола, но не се наложи.

А ако ви назначат за началник на вече изграден екип от „звезди”? Неприятно е. Но всяка система си има слабото звено и то определя надежността й като цяло. Трябва да го намерите и да ударите по него. В случая ще се наложи времено да разбиете колектива (няма как), за да го изградите впоследствие такъв, какъвто вас ви устройва. Вероятно ще има „необходими жертви” – гледайте само да не сте самият вие, другото е поправимо.
Естествено, най-добре е да заложите на външната любезност, а не – като коч с рогата напред...Но не забравяйте – увеличете на някого заплатата без каквото и да било основание – и скоро никой няма да говори с него. Откажете на един правото, което сте дали на друг – отново без никаква логика. И т.н.
Тоест, за да решите проблема, може да ви се наложи преднамерено временно да организирате хаос, вследствие на което резултатите, естествено, ще спаднат. Преценете внимателно доколко може да си го позволите и не поддържайте хаоса нито ден повече, отколкото е абсолютно необходимо. После изградете всичко по ваш вкус, като не забравяте да го подплатите финансово. И хората ще го приемат.

Спирам дотук, защото вече усещам как някои читатели ме ненавиждат заради „подлостта” ми. Съжалявам, но нещата се правят точно така и ако някой не го е забелязал, толкова по-зле за него. Няма как и вълкът да е сит (вие да направите кариера), и агнето (колективът) да е цяло. Въпрос на личен избор е кое от двете ще жертвате.

Успехи!

понеделник, 8 март 2010 г.

Manager's Survival Guide - 5

3.3. Отношения с подчинените

Макар да звучи на пръв поглед малко преувеличено, точно тези отношения ще бъдат основата на бъдещата ви кариера и са най-важните. С началника може да се разберете, колега можете да неутрализирате или просто игнорирате, но не можете вие да слезете в цеха и да застанете зад всички машини. Нито пък да замените всички търговски пътници едновременно. Подчинените ви са вашата армия и от това как ще я организирате, зависи ще печелите ли битки за в бъдеще или ще ставате за смях на всички (до време, преди да ви покажат вратата). Ето защо, преди да разгледаме конкретните подходи в различни ситуации, трябва да подчертаем най-важното: с подчинените си винаги трябва да бъдете честни и справедливи. „Честни” означава не да споделяте с тях всяка информация, с която разполагате, а да не се опитвате преднамерено да ги мамите за лична изгода. Армия може да бъде изградена на различни принципи, но винаги в основата лежи взаимното доверие. Всяка лъжа рано или късно ще се обърне срещу вас. „Справедливи” означава еднакъв критерий към всички. Може да сте суров, дори жесток – хората ще ви го простят, ако са убедени, че сте еднакво суров и с Иван, и със Стоян. Ще приемат, че животът е такъв и ще се пренастроят според средата. Но ако допуснете различно отношение на база лични симпатии, колективът ще бъде обхванат на секундата от невероятни интриги, а желанието да се харесат лично вас ще измести стремежа на подчинените да се докажат чрез работата си. Така че ще изкрате един кратък – и доста приятен – период, в който ще се чувствате като малък цар, а после в един момент ще осъзнаете, че всъщост всичко се е объркало и проблемите сякаш „валят от небето”. Не, не е оттам – а от условията, които вие сте създали. Впрочем, когато проблемите минат определен критичен праг, на вас ще ви потърсят сметка за това; и ако не успеете да я дадете, „най-преданите ви хора” първи ще ви разкъсат. Не се учудвайте – „предаността”, когато е просто роля и на практика се явява обикновено подмазвачество, е много унизителна и при случай никой няма да пропусне да ви отмъсти за това унижение. Так че не се изкушавайте.
Но да караме наред.

Когато бъдете назначен, сред подчинените ви ще цари несигурност и страх – не знаят какво да очакват от вас, но са сигурни, че правилата ще се променят. Горчивият опит на хората ги кара да предполагат, че - към по-лошо.
Ето защо не установявайте нови правила още от първия ден. Нека поне в течение на месец нещата останат такива, каквито са били. А вие наблюдавайте и анализирайте. Какво? Най-вече, професионалната пригодност на всеки. На второ място – кои са хората, доведени тук от вашия предшественик – или назначени от него без конкурс. Те ще бъдат ядрото на бъдещата ви опозиция. Наблюдавайте действията им внимателно, но не предприемайте нищо.

Открийте кои са неформалните лидери сред подчинените ви и на база на какво. Ако е професионални умения, добре. Но ако откриете някой, който се изживява като „вечен бунтар” или „скрит синдикален лидер”, включете го в черния си списък.
Анализирайте и кои са отявлените неудачници, на които всички се подиграват и каква е причината за това. Ако е професионална – например откровена мърлящина, помислете с кого да ги замените. Ако обаче е друга, на всяка цена разберете каква точно.
Изобщо, през първия месец проведете поне по един разговор с всеки от подчинените си на четири очи – и разберете проблемите му в служебен и личен план. Междувремено вземете списък на подчинените си – ако са много - и за около седмица го научете наизуст. Но така или иначе, преди да проведете личен разговор с някого, вие трябва да знаете трите му имена, какво точно работи и какви са основните му отговорности. Безумие е да започнете диалога с някого с думите „абе ти кой беше, не си ли...?” Подобен безотговорен подход показва не само неуважение, но и липса на професионализъм от ваша страна. Не бихте разговаряли така с клиент, нали? В случая нещата са почти същите.

След около месец трябва вече да сте достатъчно информиран – тогава пристъпете към промяна на правилата. По-горе писах за оперативките – премахнете празното говорене, което „изяжда” полезното време. Ако ви се струва, че някой не изпълнява добре задълженията си, първо се убедете, че той ги разбира добре и че има осигурени условия да го прави. Едва тогава питайте „защо?”

Естествено, няма да ви приемат с разтворени обятия, поне не всички. Ето защо се пазете най-вече от провокации. Една от най-често срещаните е да ви питат за нещо, което смятат, че не знаете (очаквайте го от неформалните лидери). В подобна ситуация не се правете на излишно компетентен, а изискайте от задалия въпроса той пръв да предложи решение. Ако откаже (естествено) – попитайте го – а той самият от колко време е във фирмата? А досега не е ли възниквал подобен проблем? А ако той не знае подобни неща, има ли претенции за скорошно увеличение на заплатата или не?

Изобщо, запазете спокойствие и го притискайте, докато не избухне. Тогава му обяснете, че преди да пита, трябва малко да помисли. Ако всичко това става пред очите на останалите работници, после попитайте и тях – а какво решение предлагат те? А защо? Ами ако...? И т.н. Ако все пак решението трябва да вземете вие, кажете че ще помислите и ще ги информирате след ... минути/часа. А после, в зависимост от ситуацията, поискайте съвет от началника си или колега, на когото имате доверие.

Има няколко неща, които, ако някой си ги позволи, автоматично отива в „черния списък”, а при повторен опит почвате да търсите начин да го уволните (а може и да не чакате „втори случай”, въпрос е на преценка). Това са:

1. Поставяне под съмнение на вашата компетентност и желание да решите проблема (няма значение дали това е изказано пред всички или само пред някого) – подобен човек няма място в екипа ви. Но правете разлика – хората имат право да критикуват някое ваше решение (всички сме хора и можем да сгрешим), но не и личността ви като цяло. Но дори и критикуването на отделно решение не бива да става нечий навик.
2. Сравнение между вас и предшественика ви в негова полза. Тук няма място за коментари – два подобни случая и търсете заместник.
3. Саботиране и неизпълнение на нарежданията ви или вместо това изпълнение на нарежданията на други мениджъри, които не се явяват негови началници.
4. Умишлено подаване към вас на погрешна информация.
5. Опит да бъдете „прескочен” и някой да се обърне за мнение към началник ви за нещо, което е от вашата компетентност.
6. Предоставяне на служебна информация от какъвто и да било характер на други мениджъри или директори, без вие да сте били уведомен за това.
7. Иницииране на организирани протести, без преди това да е направен опит за диалог с вас.
8. Опит да се спекулира с понятия като „равнопоставеност”, дискриминация” и т.н. Ако някой ви обвини в подобно нещо и прецените, че няма основание за това – освободете го.
9. Липса на желание да се учи или да следва установените от вас правила.
10. Опит да настройва останалите подчинени срещу вас.
11. Ако е дошъл от друга фирма, да сравнява ситуациите в двете в полза на бившата. Пратете го да си търси късмeта другъде, може да има повече шанс.

За гореизброените неща прошка няма, ако са направени два пъти или дори веднъж, но умишлено. Тук за съжаление нещата са „или-или” – или вие ще установите своите правила, или ще ви изгонят (което ще направи много щастливи нарушителите на списъка). Ето защо изобщо не се колебайте.

И вероятно тук трябва да повторим, че освен въпроса със собствената стая, най-важните неща са правото да наказвате, освобождавате, награждавате или коригирате заплати в определени граници. Това са инструментите ви за контрол подчинените ви много скоро ще разберат дали ги притежавате или не.

...Специален случай са мениджърите, които някъде (обикновено във вариант на МБА-програма) са се сблъсквали с различните японски системи за организиране на производство тип lean manufactoring, 5S и т.н. Хубаво е да знаете подобни неща и да го изтъквате по време на интервюта, но е самоубийствено да се опитвате да ги прилагате буквално. Тези методи са популярни по две причини:
1. Въплъщават мечтата на всеки бизнесмен да получи суперкачество не при увеличени, а дори – при намалени разходи. А плащат именно бизнесмените. От друга страна, много привлекателна е и идеята всички заедно да се прегърнем да тръгнем да търсим духа на Караджата... пардон, печалба за фирмата. Забравя се, че ние не сме акционери там.
2. Тези методи наистина работят (доколко – това е отделен въпрос. Вижте как в момента Тойта и Хонда инкасират загуби за милиарди). Но нека приемем, че все пак работят. Обаче – при строго определени условия:
а/сигурност за работното място до пенсия
б/невъзможност да „прескочиш” началника си, което обезсмисля интригите
в/ справедливо заплащане и значителни бонуси при доказани от вас усилия/резултати
г/взаимно уважение между началници и подчинени
д/увереност у всеки, че е по-добре да се развива хоризонтално (като специалист), отколкото вертикално (като началник). Финансова подплатеност на това.

Сами можете да прецените колко от изброените условия са в сила и у нас. Не му е тук мястото да анализирам защо те са толкова важни, а и мисля, че всеки сам ще се сети. Но нашия бизнес е запомнил само първото изречение: „по-голям обем производство с по-високо качество и с по-малко разходи” – и дотам. Но небостъргач не се строи върху пясък. У нас обикновено собственикът (или управителят) създава силна отчужденост у персонала спрямо интересите на фирмата, а после се чуди, защо подобни подходи не работят. И изобщо не се запитва еднакво анагажирано ли воюва армия , която защитава родните си домове и такава, която е съставена само от наемници. Но то често от много ръководене не остава време за подобни неща...

Връщаме се на отношенията с подчинените. През този критичен начален период е важно да установявате правилата в писмена форма – не е необходимо да създадете купища документи, но трябва да има фиксирани правила и всеки да е потвърдил, че ги знае. И ако те изискват например за отсъствие да бъдете информиран предишния ден (за да направите необходимите размествания) и някой сутринта ви се обади, че току –що му звъннали от банката...не. Изключения – само за болест или нещо подобно. Иначе всеки ще си прави каквото си иска и ще постъпва така, както на него му е удобно (и най-вече, ще се опитва да ви постави пред свършен факт). Но и никога не отказвайте молби на подчинените си, ако са направени по установения ред – не е това начинът да демонстрирате власт.

Когато критичният период мине и вие стабилизирате положението си във фирмата, постепенно научете хората да ви търсят само за неща, които не могат да решат сами. Никаква „политика на отворените врати”! Много по–удобно е да отидеш при началника си и да го попиташ как да постъпиш – това снема всякаква отговорност от теб, но него може да го претовари. Не поощрявайте подобно поведение сред подчинените си и им напомняйте, че са хора и имат глави, за да мислят с тях.
Това ще ви освободи много време, което може по своя преценка да използвате за наблюдения върху работата, за анализи, за подготовка на различни информации – или просто за посещаване на любимите ви форуми. В това няма нищо лошо, ако сте създали машина, която работи сама.
(Но пред балкански собственик не демонстрирайте, че може да работи сама – особено ако получавате сравнително голяма заплата. Опасно е.)

Не пресичайте опити да ви дават информация, смятайки го за доносничене. Нищо – нека си говорят. Ако не става дума за нещо строго лично и излизащо извън рамките на доброто възпитание – по-добре е да знаете. Но най-важното е да не приемате каквато и да е информация със сляпо доверия и да действате импулсивно. Особено ако наученото е насочено против някого, в никакъв случай не предприемайте нещо, без да сте препроверили чутото и – ако е възможно – без да сте разговаряли с „виновния”. Тук обективността на решението е именно „справедливостта”, за която споменахме в началото.
А ако прецените, че някой преднамерено интригантства срещу колегите си, поискайте информацията в писмен вид и я разгледайте строго официално – и каквото се окаже, това.

Впрочем, налагането на свои правила касае само работата и отношенията между хората на работното им място. Извън това да се месите в каквото и да било си е чиста простотия. Тоест, ако в една стая работят само мъже и им харесва да закачат на стената еротичен календар, не е ваша работа да им се месите, освен ако календарът не е на конкурентна фирма. Не ставайте като гърците – в ограничеността си те понякога стигат дотам, че в една фрима бяха забранили на дисплея да се слагат уолпейпъри – само синия екран на Майкрософт, останалото „разсейвало”. Или да казвате кой къде да си сложи бюрото, ако размествания са допустими и целта не е като в статията ми „Вратата”. Ако накарате подчинените си да чувстват като затворници, те ще имат и съоветната мотивация.

Не забравяйте, че у нас има Кодекс на труда и никой не е „женен за фирмата”. Тоест, ако някой трабва да свърши нещо извън преките си задължения или остане извънредно (независимо, че ще му се плати), съобщете му това под формата на молба. След завършването не забравяйте да благодарите. Ако е необходимо, предоставете служебния си телефон на съоветния подчинен, за да инфромира близките си, че ще закъснее. На всяка цена му осигурете превоз, ако остава след работа. Ако това е в резултат на авария, помислете и за елементарна храна и напитки.
Разбира се, едва ли казвам нещо ново, но много мениджъри не го правят и после се чудят защо подчинените им ги мразят. Вероятно - понеже се чувстват третирани не като хора.

И не забравяйте – при всички обсъждания с подчинени вие сте длъжен да се изказвате последен, когато другите са свършили. Първо, понеже вашите думи могат да се явяват решение и е важно да сте чули всички становища и второ – много хора винаги ще се съгласят с началника, за да им е мирна главата. Така може да пропуснете някое важно съображение.
От друга страна, ако решавате въпрос, който със сигурност ще се разглежда на по висша инстанция (например, вие сте ресорен директор и искате да уволните свой мениджър, но сте решили предварително да обсъдите това с другите мениджъри в сектора) – задължително наредете да се води протокол на дискусията и го съхранете. Мисля, че разбирате защо.

И последен съвет – винаги проверявайте получената информация. Не забравяйте, че и сто души да вярват на една лъжа, това не я превръща в истина. Може да звучи нелепо, но аз съм чувал десет механици да се кълнат, че „на тази тръба няма кран” , но когато човек тръгне по нея, се оказва, че има. Обаче той е на толкова неудобно место, за да стигнеш до него, ще се изцапаш...и т.н.

....Без да имам претенции за изчерпателност, това са основните неща. Естествено, отделно можем да говорим за контрол върху инвестиции, работа с клиенти и партньори, с представители на закона и различините контролни органи, за подбора и наемането на персонал (огромна тема) и за какво ли не още. Но първо трябва да прескочим „капана на шестия месец”, другото идва после.

Успех на всички!

Manager's Survival Guide - 4

3.2. Отношения с колегите на вашето ниво

Спомнете си с какво започнахме – вашето идване в компанията може и да отговаря на фирмения интерес, но почти сигурно засяга много лични такива. Тоест, каквото и да ви говорят, ако позицията ви е от една определено ниво нагоре, вие сте сред врагове. Това обаче не означава, че те открито ще ви посрещнат като такива.

Напротив – ще има много предложение да ви „помагат” (тук може да има кавички, а може и да няма – зависи от човека и интересите му). Но ние търсим само евентуалните проблеми – ако някой искрено ви хареса, толкова по-добре и за двама ви. За жалост обаче по-често ще ви харесат неудачниците, понеже повечето от тях или вече са се простили с илюзиите си (и нямат реална надежда да се издигнат), или просто търсят приятелство, за да получат нечие съчувствие. Така че това не решава проблема.

Ето защо първо се опитайте да разберете чии интереси засяга вашето назначаване и до каква степен. Тук отчетете не само власт, привилегии, а дори размера на заплатата си – ако той е по-голям от този на колегите ви, със сигурност те няма да се радват колкото вас. Всички, за които откриете подобен „интерес”, попадат в графата „подозрителни”. Трябва да сте приключили с подобен анализ за седмица-две, после вече ще е твърде късно.

Но да започнем от самото начало. Когато водите финални преговори преди назначаването, за какво настоявате? Пари? Естествено. Права да решавате? Категорично да, дори е по-важно от парите, понеже силно вдига „цената” ви в последствие. Други привилегии? Логично, но какви?
Умните хора искат това, което е абсолютно необходимо за работата им. Глупаците искат максималното, за да повдигнат самочувствието си. Да, лаптопът е необходим, но не абсолютно, ако същата работа може да ви върши стационарен компютър. Сим-карта за безплатни разговори –да, но не и нов апарат (това не са мои измислици, чувал съм подобни искания на интервю десетки пъти, основно от жени. На две от тях подобна алчност? глупост? – коства загуба на конкурса, понеже демострира изключителна елементарност на мисленето. Когато ви предлагат заплата 1500-2000 лв., не е хубаво да ставате нагли.) Персонална служебна кола? Внимание! Ако тя не е абсолютно необходима за работата ви и все пак ви я предложат, това със сигурност ще означава стоене в офиса до среднощ, идване на работа в събота и неделя, ако сте в производството – викане по средата на нощта...А такситата са малко по-скъпи и едва ли ще ви разкарват за дреболии. Да не говорим, ако колата е за общо ползване и трябва да возите с нея колеги (това се практикува много често и има скрита цел – ако един от екипа наистина трябва да остане след работа да довърши нещо, остават всички - без, естествено, да им се плаща. Но понеже ще им е скучно да седят на бюрата си просто в очакване, може и те да свършат това-онова – напълно безплатно.). Така че е въпрос на внимателна преценка.

Пропуснах ли нещо? Да – и то умишлено. Това е единственото нещо, за което аз съм се борил „със зъби и нокти” по време на договаряне. Не за заплата, бонуси или лаптоп – това може да се реши и на преатестация – а за най-важното: отделна стая.
Наличието на собствен кабинет решава автоматично две трети от проблемите с колегите. Нека разгледаме с какво ще се сблъскате, ако го нямате.

Първо, вие влизате в една изградена среда с установени (макар и неписани) правила. Всеки ваш опит да промените каквото и да било ще се възприеме като навлизане в чужда територия, т.е. – като агресия – и ще предизвика ответна негативна реакция. Например, възможно е две от колежките ви да започват деня с обстойна дискусия какво са готвили вчера – или какви оценки са получили децата им. Това, че подобни неща не ви интересуват и ви пречат да се съсредоточите, си е ваш личен проблем; ако се опитате плахо да възразите, веднага ще бъдете обвинен в безчувственост, капризничене и симулиране на работа – с две думи, ще ви обвявят за враг на цялото прогресивно човечество и ще ви намразят. Да не говорим какво ще се случи, ако вие пушите, а колегите ви – не, или обратното. Напрежението веднага ще увисне във въздуха.

Колегите ви ще имат възможност да наблюдават колко пъти на ден ви вика началникът и по-нетактичните от тях дори ще питат – защо? Да им отговорите, че не е тяхна работа, не върви. А ако все пак излезете да изпушите една цигара в коридора, изобщо не учудвайте, ако при връщането си заварите някой да проверява какво има на екрана на монитора ви – или в таскбара, или в любимите сайтове. Изобщо, все ще се намери някой с подчертано желание да се бърка в личните ви неща.
Но това, както се казва, са „бели кахъри”. Но ако ви се налага често да разговаряте с клиенти и партньори? Можете ли всеки път да излизате в коридора – или предпочитате после да бъде обсъждана всяка ваша дума, придружено с язвителни коментари и „доброжелателни” съвети? Едва ли.

Но най – лошото идва, когато си спомним, че всеки мениджър има подчинени. И ако във вашата фирма е възприета откровено идиотската „политика на отворените врати” (тоест, ако не знаеш какво да правиш, вместо да помислиш, ела ме попитай – понеже аз и без това нямам друга работа) – става страшно. Идва ваш подчинен супервайзор и споменава , че една тръба се е спукала. Всички колеги наблюдават реакцията ви. Трябва да сте строго делови и не можете да кажете нищо за майката на мотокариста, който я е блъснал. Често се намира някой (обикновено колежка), който да се намеси в разговора и да попита – а коя точно тръба? Не че знае какви тръби има в завода, но така – за обща информация. Излишно е да споменавам, че за проблема след по-малко от десет минути научава най-големият началник – преди още да сте успели да направите каквото и да било. И ако е нещо важно, той ви позвънява, а вие сте като в небрано лозе. Много приятна ситуация, спор няма.

Всички приказки, че когато хората работели в общо помещение, това улеснявало комуникацията, са откровени глупости. Става дума за обикновено взаимно шпиониране. Но дори и където това се смята за нормално – в САЩ например – има поне звукови предгради. Виждат ви, но не могат да ви чуят. Обаче родният бизнесмен това не го устройва – той иска именно да ви чуват, за да могат да му докладват. А той после да решава какво да прави с вас....
Так че – отделна стая – и голяма част от проблените ви са решени. Но не ставайте глупав да искате суперобзавеждане и по този начин да дадете повод да ви откажат. Помнете, че в момента се борите да оцелеете. Оставете претенциите за след критичния период.

И с колегите е както с началниците – вероятно засягате нечии интереси и трябва бързо да се ориентирате чии точно. Ето защо настоявайте във всичко да бъдат установени ясни правила – кога, на кого и каква информация сте длъжен да предоставяте. За всичко друго – „моля, обърнете се към началника ми, нека той определи приоритетите ми и да даде нареждане”. Отговаряйки по подобен начин, ще се изненадате колко ще намалеят исканията към вас. Не забравяйте, че има хора, които предпочитат да ви поискат за N-ти път един файл, отколкото да го потърсят в компютъра си. А има и други, които много се надяват на шестия път да дадете нещо по-различно от петия, за да могат да ви обвинят, че укривате информация и саботирате работата им.
(аз самият имах папка в компютъра си, наречена (буквално) : „онова сведение, което днес или утре пак ще ми поискат от счетовоството, когато открият, че отново са го загубили” . Само че бях го изписал съкратено.)

Внимавайте с неформалните контакти с колегите и преди да ги допускате, винаги си задавайте въпроса: „аз и този човек имаме ли напълно съвпадащи интереси или не?” Ако е „не”, дистанцирайте се. Не знам има ли смисъл да уточнявам, че разширяването на пазарния дял на фирмата изобщо не е „общ интерес”. Нито намирането на нови клиенти, понеже ако за търговския отдел това означава бонуси, за производството може да е само много допълнителни главоболия, ако тези клиенти се окажат прекалено капризни. Така че преценявайте всеки път поотделно.

Неформални контакти с представители на противоположния пол в този критичен за кариерата ви период са абсолютно забранени. Дори да ви влече подобно нещо, повтаряйте си, че размножителният сезон настъпва по-късно. Впрочем, създаването на интимни отношения на работното място по принцип е лоша идея, но в първите месеца е просто недопустимо.

Както казах по-горе, през този период не можете да обсъждате с колегите си:
а/ други колеги и особено началници – в какъвто и да било аспект
б/ фирмената политика и правила
в/ синдикални проблеми – работно време, ниво на заплащане, извънреден труд и т.н.
г/ не можете да правите сравнения между сегашната си работа и предишните. За момента миналото е затворена страница
д/ свои политически, културни и обществени пристрастия
е/ чиито и да било решения и нареждания
ж/ лични проблеми, освен в изключителни случаи.

За оснаналото – припомнете си раздела „лична организираност”. И не забравяйте – лични сметки с колеги ще разчиствате след осмия месец, когато вече ще имате позиции да го направите. Дотогава се налага просто да изчакате, но когато моментът все пак дойде, не проявявайте излишна мекушавост – ако куче се е опитало да те ухапе и ти не го ритнеш, то ще опита пак. А това накрая става досадно.

Manager's Survival Guide - 3

3. Отношения с колегите
3.1. Отношения с прекия началник


Има две възможности – или вие сте били избран/одобрен от бъдещия си началник, или не. Естествено, първият вариант е за предпочитане, тъй като привидно изисква просто да се отплатите за това с преданост и добра работа. Като начало това е достатъчно – но все пак внимавайте много с инициативите – самоубийствено е да накарате началника си да мисли, че се целите в неговото място. Вие трябва да бъдете в неговите очи верният самурай, готов да загине за господаря си (а не за страната/компанията изобщо). Но тук са много важни балансът и чувството за такт – ако началникът ви е като мен например, той няма да поощрява неформалните извънслужебни контакти. Така че преди да го поканите на печено агне, първо се убедете с какъв човек си имате работа. Във всички случаи инициативите за евентуално сближаване трябва да идват от него – ако не спазите това правило, ще ви приемат за обикновен подмазвач. Но ако видите, че началникът ви търси подобни неформални контакти, не отказвайте. Обаче не е добра идея да отидете заедно за риба и вие да почнете да го тупате по гърба и да го питате (уж нашега) – той за пръв път ли вижда въдица? Когато се върнете на работа, скоро и вие ще видите някои неща, които не би ви се искало. Повечето началници обичат да си играят на „демократичност”, за да видят колко ви ви е акъла и – образно казано – ако ви допуснат по-близо до себе си, няма ли „да им се качите на главата”. Така че – внимателно.

За няколко месеца вие със сигурност ще откриете, че във фирмата са се оформили (поне) два лагера и началникът ви принадлежи към единия от тях. Няма нужда да уточнявам, че и вие принадлежите към същия, но не го демонстрирайте натрапчиво и не влизайте в излишни конфликти с членове на „противниковия лагер”, само за да докажете предаността си. Ако го направите, ще си изградите имидж на вярно дворно куче – и на не особено интелигентен човек. Да не говорим, че ако в един момент вашият лагер се окаже губещ, вие – като по-дребна риба – ще го отнесете пръв. Изобщо, в тези начални четири месеца се пазете от каквито и да било публични изяви, особено не пряко свързани с работата. Най – голямата лудост е например да почнете да се държите като неформален синдикален лидер и да почнете да критикувате ръководството и установения порядък – макар че всички ще се „възхищават” на смелостта ви, до половин час някой вече ще знае, че се е появил нарушетел на спокойствието. Оттук до уволнението ви ще бъде просто една дълга агония. Но за това по-подробно в следващата точка.
Но дори да установите добри отношения с началника си, никога не парадирайте с това – който има очи, ще види. Не карайте някого да съжява, че е надценил интелигентността ви.

Далеч по-лошо е ако са ви назначили без да вземат мнението на прекия ви началник или още по-лошо – въпреки него. Тук се включва и често срещаното получаване на работа с връзки.
В този случай вие сте като парашутист, спуснат тила на врага и когато се приземите, виждате насочените автомати на противника. Този виртуален взвод се командва от прекия ви началник, а него просто го сърби езикът да изкомандва „огън!” – но за момента му е забрането. Запомнете – само за момента.

Какво може да ви спаси в подобна ситуация? Първо, ясно да декларирате, че смятате това, че не са искали мнението на началника ви, за крайно несправедливо. И двамата знаете, че не е така - ако го бяха питали, сега нямаше изобщо да сте тук, но така е прието – слабият пръв протяга ръка. Ако сте наблюдавали хищници от един вид, които се бият помежду си, най-често всичко за вършва с това, че по-слабият ляга по гръб и открива най-уязвимата част от тялото си. И тогава се задейства заложеният от природата механизъм за запазване на вида – щом сте признали водещото положение на другия, имате право да оцелеете. Може сравнението да е малко грубо, но е точно. Вие имате месец–два да убедите началника си, че признавате властта му, че обаждането на кмета е било да ви помогне да не умрете от глад, а не да ви даде възможност да правите всички във фирмата на луди на принципа – „вие знаете ли на кого съм човек?” - и т.н. Ако началникът ви е сравнително умен човек, той няма да ви повярва напълно, но ако го убедите, че не сте конкурент за мястото му и ви е все тая кой ви е началник, най –тежкото вече е минало.

Естествено, подобно „убеждаване” не става с клетви тип „шефе, повярвай ми, аз таковато, никога...”. Това са глупости. Просто дайте да се разбере, че сте твърдо убеден, че ако сменят началника ви и дойде друг, той ще доведе със себе си свои хора и вие може пострадате. Това е най- важният момент при излагането на аргументи, ако искате да ви повярват – вашият събеседник трябва ясно да вижда логиката ви и най-вече – изгодата, което имате да твърдите точно това. Друг начин за убеждаване няма, поне в подобни ситуации.

Но така или иначе, докато влезете в рисковия период на „шестия месец” , вие не можете да решите кардинално проблема. Ето защо се опитайте максимално да изчистите отношенията със началника – какво се очаква от вас и успявате ли да го дадете. И друго – в този вариант забравете за всякакви „лагери”, неформални конфронтации и т.н. Стойте настрани от всичко подобно и повтаряйте, че се интересувате само от пряката си работа. Ако се намесите в нещо подобно, попадате между два огъня – „противниците” искат да се разправят с вас, понеже ги атакувате, а за началника ви това е прекрасна възможност да се отърве от вас. В такава ситуация обикновено се стига до негласно споразумение, че трябва да бъдете отстранен. И точно това ще се случи, мога да ви го гарантирам.

Има и един, най – неприятен вариант – началникът ви от самото начало категорично е решил да се отърве от вас. Когато осъзнаете това ( а то не бива да е по-късно от втория месец), решете дали мястото ви си струва битката. Ако да, започнете директна конфронтация, строго формални отношения с прекия ви началник и търсене на помощ от по-висшестоящите. За съжаление, това е тактика на отчаянието и почти никога не е печеливша, но просто нямате друг избор. Все пак, ако успеете да докажете качества, може да ви преместят на друга длъжност във фирмата. В този случай аз оценявам шансовете ви да оцелете на около 5-10 % , при най-успешни дейстия от ваша страна. Съжалявам,но такъв е животът.

Manager's Survival Guide - 2

2. Лична организираност:

Изяснете точно правилата да движение на вътрешно фирмената документация в частта, където това ви касае – кога трябва да предавате информация и на кого. Проверете веднага в състояние ли сте да извършвате това и ако не – обсъдете го с началника си. Не чакайте да се окажете виновник за края на света, повярвайте ми – ще се случи точно това.
(Тук отварям една скоба – много важни са сроковете. Бъдете особено предпазливи, ако например ви се обади главният счетоводител и ви поиска информация за консумацията на... и на... и на... и т.н. Ако вие прецените, че за да я подготвите , са ви необходими четири часа, така и кажете. Вероятно истерично ще ви отговорят, че някой току-що се е обадил от главната квартира в Германия и иска за половин час... Не вярвайте. Никой не прави подобни неща. Или преднамерено ви притесняват, за да сбъркате и това да бъде използвано срещу вас, или просто искащият информацията е забравил за нея и са го подсетили преди малко. Каквато и да е причината, това не е ваш проблем и никой няма да ви накаже, че не сте се поддали на провокацията. Но, разбира се, след четири часа, трябва да предадете исканата информация, каквото и да ви струва това.)

На някого може да му стори смешно, но аз съм виждал колеги, работещи на съседни бюра, да се информират един друг с И-мейли. Това изобщо не е толкова нелепо, колкото изглежда, особено ако се отчете факта, че в И-мейлите има копие и до общия началник. По този начин вие не допускате другата страна да оправдае собственото си безхаберие с вас („ама той не ми каза, че било спешно”).

Ако ви връчат копие от заповед и трябва да потвърдите получаването в списък под оригинала, винаги слагайте дата до подписа си. Може да ви връчат заповедта на двора, вие да сте зает с нещо друго и да нямата време да я четете в момента – а после да се окаже, че ви нареждат нещо със срок „вчера”. (Аз самият попаднах веднъж в подобен капан – заповедта лежала една седмица на бюрото на секретарката, тя забравила за нея, директорът се запитал защо никой не изпълнява нареденото, тя чула и хукнала да раздава – и който не подписа с дата, беше наказан.
Както се казва – кьорав карти не играе.)

Специална тема е компютърът. Първото, което трябва да направите след сядането пред него, е да проверите изходящите връзки и обхвата на общата мрежа. Неприятно ми е да го кажа, но има програми, които позволяват на директора да следи в реално време не само какво се върши на всеки компютър във фирмата, но дори да вижда съответния дисплей. Помислете си какво би могло да ви коства това.
Търсете и програми, които имат в названияето си думата “spy” Те просто записват пълната активност на всеки компютър. Друг е въпросът, че подобно нещо може да има и на сървъра, до който нямате достъп. Но така или иначе, не дръжте лични неща в споделени папки, а най-добре в криптирани архиви. За да ви е мирна главата, сложете и на една флашка програма за заличаване следите от сърфирането в интернет и в края на деня я ползвайте. Ако си мислите, че у нас няма управители/собственици, способни да накарат администратора да се рови в компютъра ви след работно време, много се лъжете.
От друга страна – ако сте под стрес и не сте сигурен в концентрацията си, сложете една напомняща програма – има десетки. И ако получите нареждане да предадете оня доклад в петък сутринта, поставете бележка за четвъртък на обед. Тогава на екрана ви ще изскочи напомняне и няма риск да се окажете като в небрано лозе.

Когато получите запитване по И-мейл, ВИНАГИ отговаряйте не по-късно от края на същия ден. Ако това е невъзможно по обективни причини, изпратете извинение, в което да покажете, че не сте забравил за искането, укажете кога ще предоставите исканата информация и попитайте приемливо ли е това. Да се отънесеш в безразличие към получен И-мейл – особено в международна компания – се смята не само за безхаберие, но и за липса на елементарна култура.
Никога не използвайте служебния И-мейл за лични цели! Има Яху и други подобни.

Хората в някои чуждестранни компании са научени да се боят от обвинение в интернет пиратство. Ето защо вместо нормален антивирус с цел икономии се купува някаква измишльотина и с обща заповед се слага на всички компютри на компанията, навсякъде по света. Дори и да посещавате само легални сайтове, в един момент може да загубите цялата си важна информация. Ето защо:
а/ опитайте се да си издействате разрешение да смените антивируса (няма да коментирам тук с легален или не)
б/ поне веднъж да две седмици правете копие на външен диск на най-важните си файлове. Платените за носителя петдесет стотинки може да се окажат една от най-удачните инвестиции в живота ви, спестявайки ви много безсънни нощи да правите нещо отново или унижението да ви смятат за последен глупак, който не знае, че компютърът е вид машина и също може да се повреди.

И последно – никога не забравяйте, че да гледаш чужд монитор е не по-малко неприлично, отколкото да бъркаш в нечий джоб или чанта. Никога не го правете и не допускайте да го правят с вас! А ако констатирате, че някой – началник, колега или подчинен – влиза в стаята ви и веднага се втурва към вас, за да види какво има в момента на монитора ви – знайте, че срещу вас стои абсолютен простак (няма по-мека дума) и си направете генерални изводи за бъдещите си отношения с тази личност. И понеже може да ви се наложи да излезете от стаята, ако в нея работят и други хора, настройте компютъра си да се заключва след минута и да иска парола за достъп.
(Тук, естествено, не отчитам случаите, когато някой ви кани да седнате до него, за да виждате заедно монитора му и да обсъждате показваното на него.)

Установете ясни правила за нещата, които зависят от вас и не ги променяйте – ако сте решили да правите оперативка в понеделник в 9:00 часа, тя ще бъде винаги точно тогава, а не - понеже днес някой бил зает – хайде, ще я отложим за следобед или за утре...Не забравяйте, че и другите имат нужда да планират времето си. Впрочем, спомнете си древното правило за оперативките (тогава са били обсъждания) – ако някой се обади, без да сте го питали, накажете го. Няма никакво значение дали казаното от него е било важно, правилно, интересно – или не. Предупреждавате и при втори случай наказвате. Когато вие решите (обикновено накрая), ще дадете думата за „други въпроси”. Но дотогава никой няма право да излиза извън обсъжданата тема или да се обажда, без да са му дали думата. Причините за това са две:

1.Ще ви загубят страшно много време и няма да решите нищо. Въвеждайки описаната организация, на едно място аз успях да сведа продължителността на една оперативка от два на половин час, при това всичко бе обсъдено.
2.Ако позволите всеки да изказва мнение когато и за каквото си поиска, вие му давате право да оценява създадената от вас организация. Следващата стъпка ще бъде, че този човек ще почне да обсъжда решенията ви, а последната – че сам ще преценава дали да ги изпълни или не. Подобни неща трябва да се пресичат в зародиш.

И един съвет от мен – човек, който не е в състояние да формулира проблем с максимум пет изречения (дори са много), изобщо няма представа от него. Ето защо след петото изречение го прекъснете, преместете въпросната точка за края на оперативката и му кажете дотогава да помисли и да реши какво все пак иска да каже.
Водете протокол и в него записвайте какво е решено и кой отговаря. НИКОГА не слагайте двама отговорници! Може да има екип и от пет човека, но един трябва да е персонално отговорен пред вас и да знае, че последствията от изпълнението ще бъдат за него. Ако същият екип отговаря и за нещо друго, запазете състава му, но посочете друг персонално отговорен.

Manager's Survival Guide - 1

(или на какво не ни учат в университета)

Има доста „мениджъри”, които смятат за връх на своята кариера да спечелят конкурс за престижна и добре платена позиция – и ако това се случи, те палят свещ в най-близката църква (или благодарят по телефона на чичо си, че се е обадил за тях), после скромно навеждат очи и се оставят в ръцете на бога. Ако след половин година ги изгонят, значи така било писано. Понякога обаче, работейки умерено и непроявявайки наглост да поискат увеличение на заплатата, те оцеляват. Но кариера не успяват да направят, за което, разбира се имат готови обяснения, които можем да обобщим с израза „ами то понеже все другите се уреждат”. Да, за съжаление е точно така.
Да видим обаче защо се уреждат другите.
(Предварително се извинявам, ако нещо прозвучи банално или нравоучително – аз съм длъжен да спомена важните неща, а дали някой ще ги чете или прескача – решава той самият.)

Ето, вие току-що сте излезли от финалното договаряне, щастлив сте до немай къде и ви се иска да разцелувате целия свят – или поне неговата прекрасна половина. Е, ако желанието ви е толкова силно и жена ви я няма наблизо – направете го. Но на следващия ден трабва да седнате някъде на спокойствие, да си поръчате чаша кафе и да си дадете ясна сметка, че вашето назначаване сериозно засяга нечии интереси. Това, за работата в екип и общите цели, може да го разказвате вечер на децата си, ако не искат да заспят. Горчивата истина обаче е, че никой не го е еня за подобни неща, а напротив – за съвсен други. Например – ясно е, че скоро директорът ще бъде издигнат и преместен в чужбина, двама–трима от бъдещите ви колеги вече тайно воюват помежду си за мястото му, а в този момент се появявате вие – компетентен, с опит и амбиции... няма начин да не ви посрещнат с разтворени обятия. Да не говорим пък какво се случва, ако някой научи, че заплата ви е по-висока от неговата. Освен това, има колеги, които са имали правото да решават относно определени неща (и за това им се е плащало допълнително), но сега вие поемате тези функции и... Причини колкото щеш. Може и да не попаднете на най-лошата възможна комбинация, но това е въпрос на късмет и няма как да го знаете предварително. Затова - колкото и да не ви се иска – трябва да приемете, че ще оперирате в силно враждебна среда и да поддържате това вярване, докато категорично не се убедите в противното. Подценяването на този момент ще ви струва много скъпо, но ще го осъзнаете в момент, когато вече нищо не може да се направи. Ето защо трябва да се мисли предварително.

По–старите мениджъри знаят за феномена „капан на шестия месец” (плюс-минус два). Това означава, че най-критичният период за оцеляването ви е между четвъртия и осмия месец от постъпването. Каква е причината за този „капан” и как трябва да се подготвим, за да не попаднем в него?
В първите четири месеца след постъпването вие ползвате кредит на доверие – все пак, човекът е нов, трябва му време да свикне. През този период вашите грешки ще бъдат прощавани, а никой няма да се опитва да ви атакува, поне открито – понеже ще изглежда, че работи срещу интересите на фирмата. Дори и да трупате „черни точки”, те ще бъдат отбелязвани някъде и извадени на показ едва след определено време. Донякъде това е аналог на „стоте дни на новото правителство”.

От друга страна, ако сте умен човек или поне следвате съветите на опитни хора (като мен например), след около осем месеца вие ще имате толкова здрави позиции във фирмата, че ще можете да се справите с всеки, проявил глупостта да ви атакува. Към този момент ще се върнем по-късно.
....Но ако просто разчитате на късмета си (или на разпространеното заблуждение, че „щом просто си гледате работата, всичко ще бъде наред”), нещо добро не ви очаква. В един момент просто ще ви пометат. При това не се учудвайте, че вашият пряк началник – директор или собственик – ще ви съветва именно това – просто да си гледате работата. Не вярвайте на подобни неща! Не забравяйте, че неговите и вашите интереси изобщо не съвпадат – той иска да има печалба, а дали за целта ще плаща висока заплата на Гошо или на Тошо – все тая. За вас обаче има разлика дали парите и кариерата ще получите вие или Тошо. Така, че кимайте, съгласявайте се, но изобщо не вземайте подобни съвети насериозно.

Тоест, когато изведнъж протекцията бъде свалена и вие се окажете сам срещу вълците, трябва вече да сте подготвен да се борите. Иначе, образно казано, от вас ще останат само кокалите.Какво може да бъде направено през тези четири месеца:

1. Професионална подготовка:

Опитайте се максимално бързо да се запознаете с естеството на работата си. Прочетете няколко пъти длъжностната си характеристика и се убедете, че точно разбирате всяко изискване в нея (и която е по-важно, че разбирането ви съпада с това на началника ви). Ако се окаже, че някъде съществуват обективни причини да не изпълните нещо, обсъдете го веднага с ръководителя си, в никакъв случай не го отлагайте. Някой може да се „сети” след време.

Изяснете точно обхвата на своите права и отговорности и особено – има ли места, където те се припокриват с тези на колегите. Опитайте се да изчистите подобни неща, доколкото е възможно – понеже ако нещо се обърка, най-вероятно ще обвинят най-новия член на екипа, т.е. – вас.

Никога не разчитайте на информация, получена само от един човек. Напълно възможно е той да ви заблуди – преднамерено или не. Дублирайте информацията, ползвайки повече източници.

Каквато и да е позицията ви, научете най-общите неща за фирмата. Най –общо казано, това означава – когато отидете на оперативка, не бива да има обсъждан въпрос, кой да не ви говори нищо. Може да не сте запознати в подробности, но трябва да имате поне обща представа.

Опитайте се да разширите знанията си с финансовата им подплатеност. Тоест, ако сте технически мениджър, не е достатъчно да знаете колко ток консумира дневно предприятието, а и - колко струва това. А ако сте оперативен мендижър например, абсолютно задължително е да знаете съставляващите на всяка компонента на себестойността и процентът и спрямо общата. Имайте предвид, че е ваше право да получите тази информация и ако ви откажат, това говори много лошо. Обърнете се към прекия си пъководител и обяснете, че не може да се опитвате да намалите себестойността, без да имате представа от структурата й. Имайте предвид, че известна слабост на икономистите е да крият подобна информация, за да изглеждат единствените информирани във фирмата.

Ако отговаряте на изискванията на позицията „само донякъде” - например, недостатъчно добро владеене на чужд език или ниска компютърна грамотност, опитайте се по най-бързия начин да оправите нещата. И ако е невъзможно това да стане за сметка на фирмата, не се скъпете да пожертвате лични средства за допълнителен курс – това е инвестиция във себе си, а обикновено точно те са най-печелившите.

понеделник, 1 март 2010 г.

Фабрика за илюзии

(Сценарий за латино-български сериал)

Главната героиня Кармелита започва първите си стъпки в бизнеса вследствие на трагично стечение на обстоятелствата - по време на лов загива баща й – известният бизнесмен Киро Груев, застрелян по погрешка седем пъти в гърба. Когато научават за това, всичките й майки – истинската и трите мащехи (последната нейна връстница) по спешност се изнасят в САЩ и повече не стъпват у нас. Още повече, оказва се, че Киро Груев е завещал цялата си империя на единствената си дъщеря.

Когато трагичната вест настига Кармелита в Сейнт Мориц между две спускания, тя на секундата зарязва следването си в колежа по дамска мода и се връща в България. Веднага сменя Борда на директорите на холдинга, понеже усеща, че те сигурно ще я излъжат нещо. Тъй като баща й я е учил да няма вяра никому, тя самата става СЕО (още във втората серия), за десет минути прочита цялата финансова документация на компанията и предлага оригинални решения, за които никой до момента не се е сетил. Докато сутринта си пече филийки в кухнята, тя нахвърля набързо и новата бизнес-стратегия, която не оставя никакъв шанс на конкуренцията.

Обаче империята на баща й е далеч по-голяма, отколкото дори тя самата е предполагала. Ето защо Кармелита кани своя състудент от колежа Гошо – много сипатично и привлекателно момче – и му предлага да ръководи минния сектор. Отначало той се колебае, понеже предпочита на кара Харлей-Дейвидсън и вятърът да роши косите му; но когато разбира, че в забоя течението е дори още по- силно, приема. Благодарение на любезния си нрав и добро възпитание той скоро става особено популярен сред миньорите, а печалбите хвръкват до небесата. Конкурентите се разоряват един след друг и преминават на държавна работа.

Междувремено Кармелита открива, че покойният й баща се е занимавал и с доста специално машиностроене и в суматохата след смъртта му производството временно замира – като в резултат на това затихват и няколко въоръжени конфликта в различни точки на планетата. Виждайки лошите финансови резултати, Кармелита поставя начело на сектора най–добрата си приятелка от колежа - Иванка, за която всички твърдят, че била „стара пушка”. Оказва се самата истина – новата директорка организира голямо парти, на което кани различни племенни вождове и там те, след литри шампанско и гроздова, подписват поръчки за милиони. Междувремено Иванка нарежда да се отрежат наполовина цевите на всички оръдия, автомати и т.н., което има две цели – финансова и маркетингова. Първата е, че се реализират значителни икономии от ценен метал (и съответните печалби за компанията), а втората – сега оръжията вече не могат да улучат никого, клиентите живеят по–дълго и съответно правят повече поръчки. Излишно е да споменаваме, че и Иванка е блондинка с размери...оставям на вас да решите.

Кармелита вече е утвърдено име в бизнеса, а и шансът е нейна страна. Веднъж на Нова година един от шефовете на РОСКОСМОС се напива повече от обичайното, обърква самолетите и вместо на Малдивите, каца в София, отива в офиса на нашата героиня и там заспива на дивана. По същото време Кармелита случайно решава да поработи половин час извънредно, те се запознават и на нейната компания е възложено да разработи двигатели за новия свръхсекретен руски космически кораб, предназначен за полет до Марс.

Кармелита пуска един Гугъл, намира чертежи на двигателите, а после заедно с Гошо и Иванка решават, че най-доброто гориво би било водка „Финландия” – вероятно понеже това има на масата по време на обсъждането.

Руснаците приемат техническото решение с възторг – единственият усъмнил се е пратен незабавно в Сибир да размисли – и веднага започват изпитания на стенд, при което изразходват значително количество гориво. Когато накрая корабът излита, той не само стига до Марс за една седмица вместо за планираните три години, но и продържава към Юпитер, там лети известно време на зиг-заг, каца да си почине (уж не можело, условията били не знам какви си!), а после се връща за три дни в Байконур , където го чака още гориво и каца с кисели краставички. Най-интересното е, че полетът е безпилотен и се управлява единствено от бордовия компютър.

Междувременно Кармелита се влюбва безнадеждно в Гошо, но не среща взаимност, понеже той все още предпочита миньорите. Иванка пък се жени за млад племенен вожд, бивш клиент – и напуска компанията. Скоро двамата основават своя собствена фирма, занимаваща се основно с изпращане на писма, които започват с : „Уважаеми господине, аз съм вдовицата на бившия министър на финансите Бакаре Тунде. В суматохата около преврата моят съпруг не успя да изтегли от националната банка...” Бизнесът им върви повече от добре.

Кармелита страда и трупа пари. Но веднъж, отивайки да измие Бентлито си, тя среща в автомивката младият икономист Пешо (препоръчвам за ролята Брат Пит), който поради невъзможност да си намери работа по специалността се труди там. Героинята усеща леко прималяване, а докато бърше предното стъкло, младежът набързо й излага своята концепция за реоганизация на бизнеса, установяване на абсолютен монопол и т.н....

Останалото е просто любов.

Вратата

Тази история се случи в преди много години в един техническия отдел на голям машиностроителен завод. Там имаше две групи, съответно - конструктори и технолози. Стаята, в която те работеха, бе преградена с тънка стена от гипсокартон, в края на която имаше място за преминаване, но без врата.
Така че - ако някой влезеше в помещението, той попадаше директно сред конструкторите; после, минавайки покрай тях, посетителят стигаше до края преградата, заобикаляше я и влизаше при технолозите. Както казахме, врата нямаше, така че двете групи се чуваха прекрасно едни други и непрекъснато обсъждаха важни новини тип кой спечелил вчерашния мач или „абе тия в края на сериала сигурно ще се оженят”, но не можеха да се видят едни други от местата си.
Отделът имаше и началник – доста строг човек, който работеше в собствена стая.

Няколко пъти на ден началникът отиваше да обсъди нещо с подчинените си – или просто да ги провери работят ли или пак само зяпат през прозорците. Влизайки в стаята, той – както казахме – попадаше директно сред конструкторите (обикновено се оказваше, че наистина зяпат), а после заобикаляше и посещаваше и технолозите. Те обаче работеха и гледката на съсредоточените им лица за миг размекваше суровото му лице.

...Само че след време идваше момент да се коригират заплатите или да се определят премии – и тогава началникът уж се стремеше да бъде обективен, но неволно си спомняше какво е видял в едната и какво - в другата половина на стаята и... Постепенно конструкторите започнаха да получават далеч по-малко пари от технолозите. А това винаги води до напрежение между хората и ефектът скоро си пролича. Колективът се раздели на две половини, като едните се чувстваха несправедливо пренебрегнати, а другите просто свиваха рамене и казваха, че имало кой да оценява и решава. Иначе то всеки мислел, че работи най-много.

Началникът скоро усети напрежението и се опита да го тушира чрез няколко неформални мероприятия (тогава ги наричаха не „тиймбилдинг”, а просто „кьорсофри”), но хората ядяха, пиеха, веселяха се, но когато после се върнеха на работа, напрежението отново започваше да витае във въздуха. И в думите на хората оставаха много недоизказани неща, но до открит конфликт не се стигна. Просто конструкторите стискаха зъби – и толкова.

А после в отдела назначиха един току-що завършил инженер. След седмица и той усети напрежението, а след още една издебна момент, когато всички технолози бяха слезли в цеха и се изправи пред колегите си:
„Открих! За всичко е виновна входната врата.” – гордо обави той.
Колегите му конструктори само горчиво се усминаха.
„Разбирате ли – вратата на стаята скърца. Когато началникът влезе, той ни вижда на секундата – а колегите от другата страна чуват звука от скърцането и започват да симулират работа. Затова винаги изглеждат заети и т.н....”
Най – възрастният от конструкторите поклати глава:
„Момче, аз работя тук от осем години. Мислиш ли, че не съм забелязал досега, че входната врата скърца...? Или който и да било от колегите?”
„Но... – младият инженерза миг се обърка – Но така не е честно.”
„Не е – потвърди друг от конструкторите – никак даже. И...?”
„Ами можем да го споменем някакси пред началника... Не директно, разбира се.”
„Мислиш ли? И да престанем да си говорим с колегите? Да превърнем работното си място в бойно поле? Ти на колко години си?”
Момчето беше на двадесет и пет, но не отговори. Просто седна на бюрото си продължи да си мърмори :”Обаче не честно, така не може, не е справедливо...”
А после се замисли – а как началникът не е чул скърцането досега? Или се преструва? Но после осъзна, че заводът беше се занимаваше с тежко машиностроене и началникът прекарваше по-голямата част от времето си в цеховете, сред ковашки чукове, преси и какво ли не още. А и бе човек пред пенсия.

Но пред пенсия или не, да се кара сили имаше. Когато влезе и завари младия инженер да чете вестник, показа доста доста добра кондиция – в продължение на десет минути му обяснява на висок глас основни положения от Кодекса на труда в частта му за дисциплината. Ушите на момчето леко порозовяха.

...А два дни по-късно то остана малко след края на работния ден, за да довърши важен чертеж. И когато се убеди, че всички са си тръгнали, извади от чантата си кутийка с грес...

На следващата сутрин някой се бе обадил на началника да му напомни, че вече седмица я чакат онази технология, човекът скочи от бюрото си и бързо влезе в стаята на подчинените си. Вратата не изскърца.
Началникът мина покрай конструкторите и влезе в половината на технолозите.

Гледката бе такава, че той отвори уста – един четеше списание, друг – книга, колежка отдъхваше, морно положила глава на бюрото – изобщо, идилия. И въпреки че го видяха пред себе си, в продължение на наколко дълги секунди никой не реагира – подсъзнанието им очакваше да чуе познатото скърцане на вратата.

Този пък началникът показа още по-добра кондиция и тонът му бе такъв, че стъклата на стаята леко вибрираха. Вероятно реакцията му бе донякъде неадекватна, но можем да го разберем – ако бе заварил онези, черните овце, конструкторите – как да е, но технолозите, които никога...И той се чувстваше дълбоко измамен.

А в другата половина конструкторите глаедаха намръщено пред себе си. Усмихваше се само младото момче.
След няколко минути всичко свърши и началникът си тръгна, сърдит на целия свят.

Един от технолозите отиде до вратата, пипна с ръка пантите, а после поклати глава. Други коментари нямаше.

Но човек не може да нарежда на подсъзнанието си, а и навиците не се променят за ден – два. Ето защо, началникът залови технолозите още четири-пет пъти в различни нарушения, вследствие на което на следващата атестация заплатите им се изравниха с тези на конструкторите. Настъпи справедливост, наистина – но вече двете групи изобщо не си говореха. Атмосферата в отдела бе толкова тягостна, че всеки с нетърпение чакаше края на работния ден.

Началникът усети това и отново организира мероприятие за сплотяване на колектива, но този път не дойде почти никой – този се разболял, онзи имал гости, на третия изведнъж му се спукала тръба в банята...

А после между групите започнаха да припламват искри – вие там не можете ли по –тихо, я затворете прозореца, че заради вас се разболяхме всички, вие какво – искате да се задушим ли – такива неща. И когато кафеварката, с която правеха кафе се целия отдел, се повреди, всяка от групите си купи отделна. Сложиха ги една до друга в отделения за целта ъгъл, зад пластмасова завеса.

Когато технолозите отново не бяха в стаята, младият специалист не издържа:” Обаче така е справедливо, нали? Не може едни все да го отнасят заради други. Защо сега се получава така?”

Колегите му – мъже и жени на средна възраст – го гледаха и пиеха от кафето си, направено с новата кафеварка.

„Добре де, а редно ли е един непрекъснато да страда заради друг? Някои – тарикати, други – будали, така ли...?”

Колегите му продължиха да пият кафето си и не отговориха.
Накрая момчето се ядоса, седна зад чертожната дъска и я намести така, че да не вижда никого.

А на следващия ден, в събота, отиде в железарията и купи литър обезмаслител. Прецени, че количеството ще е достатъчно.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/