понеделник, 25 януари 2010 г.

Истинската приказка за лъжливото овчарче

Живял някъде един студент – и понеже не успял да си уреди свестен стаж, хванал се през лятото да пасе овцете на известен фермер. А кошарата била досами магистралата.

През деня младежът пасял овцете и броял птиците в небето, но привечер вече му ставало много скучно. Ето защо той набирал по мобилния си телефон номер 112 и почвал да крещи, че го е нападнал Големият магистрален вълк с глутницата си.

Дежурната операторка всеки път въздишала и се свързвала с най –близкия до кошарата патрул.
- Пак ли оня тъпанар? – уморено питали полицаите – Някой ден наистина ще му отпорим ушите...
- Абе кой знае – колебаела се операторката – Може пък този път...? А и знаете ги медиите – ще тръгне приказка, че не се отзовавате навреме, ще научи министърът...
- Добре де, добре... – въздишали и полицаите, но понеже имало още доста време до края на смяната и трябвало с нещо да го уплътнят, отивали.

Студентът ги очаквал ухилен до ушите, търпеливо изслушвал какво ще му се случи, ако се обади още веднъж, а после си изпросвал няколо цигари, питал ги за новините – и се разделяли.
До следващия ден.

...Но веднъж, както младежът си пасял овцете, до стадото изведнъж спрели два джипа от тях излезли Големият магистрален вълк и глутницата му. Изглеждали толкова свирепи, че дори кучето веднага се покрило някъде.

Обаче студентът бил много съобразително момче – грабнал мобилния си телефон, набрал пак 112 и възбудено извикал:
- Помощ! Пристигна цял автобус с украински проститутки, закъсали - гладни са, жадни са, викат – за парче хляб били готови на всичко...

И това бил краят на Големия магистрален вълк – след десет минути пред кошарата се събрала цялата полиция на областта, а от съседните райони вече пътували подкрепления. Пристигнала дори една пожарна кола.

Но този път на младежа наистина му опънали яко ушите – все пак има неща, с които човек не бива да се шегува....

петък, 15 януари 2010 г.

Хищници

На един Дядо Коледа му носи влакче, на друг кукла - а при нас миналата година малко се престара; в последния ден преди празниците на двора спря колям камион с контейнер на него. А вътре нещо яростно ръмжеше.

Май трябва да уточня, че ние сме дъщерна на индийска фирма, а освен това за пръв път след закупуването ни успяхме да изпълним плана. Та, оценил някой в Главната квартира усилията ни, решил, че заслужаваме поошрение (а то бонусите са си пари и не се дават току-така) - и ни изпратил подарък. Да го гледаме и да му се радваме, така да се каже – и да имаме едно наум.
Понеже подаръкът се оказа едър бенгалски тигър.

Всъшност, животното се оказа кротко и дружелюбно – като голямо коте. Казваше се Тимур и все искаше да си играе с някого. Само че, както казах, идеха празници и ние го заключихме в един празен склад, като му оставихме храна и вода.
А когато започна новата година, решихме да го пускаме по двора да се разхожда – хем полезно, хем малко атракция за работниците – да се радват и по-малко да се оплакват от заплатите. Но...

Изглежда, Тимур е бил роден под нещастна звезда – или просто без усет за нещата. А в нашата фирма без подобен усет си за никъде.
Та, един ден на животното му доскучало и решило да се качи на Пасата на оперативния мениджър Георгиев – трудно е човек да си представи по-лош избор, но... А може би просто на земята е било прекалено студено, а покривът на колата – малко по-топъл.

Както и да е – отивайки към цеха, Георгиев видял тигъра върху колата си. И остави, че острите нокти малко я били одраскали отстрани, ами и покривът изглеждал леко хлътнал.
При тази гледка Георгиев напсувал цялата индийска фауна, после за всеки случай и флората им - и почнал да крещи на животното да слиза веднага. Тимур обаче само радостно изревал и направил още няколко резки по колата.

А оперативния мениджър бил купил Пасата си само преди месец, макар и на старо. Дори май каско нямал. Та той просто побеснял, взел маркуча на противопожарната инсталация и залял тигъра с вода – а на двора тогава беше минус двадесет градуса. Горкото животно после два часа го размразявахме с горелки.

Така започна враждата им. Някои го наричаха отстояване на територията, но според мен си беше чист инат от страна и на двамата. Но аз не съм нито психолог, нито етолог.

...След около седмица Георгиев обяснявал на група работници къде точно да копаят канал и говорел едновременно с това по мобилния. Тимур обикалял наоколо и макар и да не го показвал открито, следял ситуацията много внимателно. И когато оперативният мениджър приключил разговора и се опитал да прибере в джоба си апарата, той се изплъзнал от ръката му и паднал в снега. А Тимур се хвърлил и веднага го глътнал.

Този път Георгиев споменал не само индийската фауна, а и една определена нейна представителка – възрастна тигрица, имала честта да роди Тимур. После се качил в стаята си и разпратил до всички колеги и шефове любезни писма в смисъл – извинете, но няколко часа няма да бъда на линия – тигърът ми изяде мобилния телефон. Допускам, че се е чувствал малко глупаво.
А животното се било изтегнало в снега и блажено се усмихвало. Бих казал – и доста наивно, понеже очевидно до момента не било имало работа с български мениджъри.

Когато свършил с обясненията, Георгиев отново слязъл на двора. В ръката си държал друг апарат, с който започнал периодично да набира своя собствен. А той се оказал включен и на вибрация...
При всяко позвъняване Тимур подскачал и почвал да трепери. Преди апаратът да излезе по естествен път, Георгиев успял да позвъни точно шестдесет пъти и дори да прати два СМС-а. А после просто махнал с ръка и си купил нов телефон.

След още две седмици се появил малък логистичен проблем – тирът дошъл доста късно и било решено един мотокарист да остане след работа да го натовари. За всеки случай останал и Георгиев – не че имало нужда от него, но – ей-така, за всеки случай, а и – да видят подчинените, че е готов на всичко за фирмата. Пък и бил почнал да тегли един филм на лаптопа и не му се прекъсвало малко преди края.

И когато всички други си заминали, отнякъде се появил Тимур, изправил се на задните си лапи, а с предните натиснал мотокара и го обърнал. А после изревал страшно към шофьора на тира, така че оня се заключил в кабината и отказал да излезе под какъвто и да било предлог. Камо ли пък да помага с количка на товаренето.

Е, във фирмата има и друг мотокар – изправили обърнатия, но после се наложило оперативният мениджър лично да се качи в каросерията и да намества палетите. Работата била тежка, а скоро по телевизията щял да почне важен мач...Георгиев пъшкал и се потял – и само на два пъти подал главата си, за да информира Тимур, че когато свършел, щял да му разгони нещо.

Очевидно тигърът не взел предупреждението насериозно – някои животински видове се учат по-бавно – и просто продължил да си лежи наблизо. Но товаренето свършило, Георгиев слязъл бесен от камиона, отишъл в цеха и донесъл един празен кашон. А после ловко го нахлузил на главата на Тимур.
Докато тигърът се опитвал да се освободи, оперативния мениджър му вързал предпазен колан, закачил го на телфера и го вдигнал на осем метра над земята. После го нарекъл „космонавт”, пожелал му приятен полет и си тръгнал към къщи.
Добре че час по-късно нощният пазач чул ревовете на животното и го свалил.

Обаче историята се разчу, намесиха се някакви защитници на животните, някой услужливо информирал Главната квартира как тук се отнасят към подаръка им...и си го прибраха животното.
А Георгиев се успокои и си пребоядиса Пасата.

...Тази година отново изпълнихме плана. Обаче, поучени от опита, ние деликатно намекнахме на шефовете в Индия – ако ще има пак подарък, да пратят документите предварително, пък ние ще се престорим на изненадани...

Та – някой от вас да знае какво означава думата „elephant”?

*Авторът гарантира, че при написването на тази статия нито едно животно не е пострадало. Всичко е само плод на неговото въображение.

Приказка за тримата мениджъри и златната ябълка

Всичко започна с това, че Шефът се запали по така наречения фей-шуй – един вид, липсвала ни хармонията. Ако тя се появяла, всичко щяло да се оправи от само себе си. Мен лично ако ме питат, липсва ни нещо друго – и то на някои хора в главите, но...мода.

Дойдоха там едни специалисти и специалистки, накачиха на всякъде едни японски хлопатари, донесоха саксии с увивни растения, разместиха мебелите – абе, истинска лудница. Стана пасторално като на село, само едно стадо овце липсваше.
А в двора на фабриката направиха японска градина.

За който не е виждал такова нещо и цял живот е копал само родни градини, ще поясня: малко езерце там,няколко храста,дръвче по средата и малко цветя – едно от друго по-екзотични. Петрова, главната счетоводителка, отбеляза, че сега – как да е, но през зимата всичко щяло да замръзне. Специалистите обаче обещаха да донесат специална отоплаема палатка, било включено в цената. После пуснаха малко златни рибки в езерцето и си заминаха.

Понеже всичко това струваше доста пари, шефът веднага разпредели отговорностите – Петрова ще полива цветята, Стефанов, търговския мениджър, ще се грижи за езерцето и рибките в него, а оперативния менидър Георгиев – за дръвчето.
На работниците бе наредено да не се доближават на по-малко от десет метра от градината, а само да я съзерцават отдалеч и да релаксират.

Нашите хора скоро свикнаха със задълженията си – Петрова поливаше цветята и храстите, Стефанов хранеше рибките, а Георгиев влезе в Мрежата, откри, че дървото било някаква „златна китайска ябълка”, която не изисквала никакви грижи и просто махна с ръка. Впрочем, веднъж донесе в един буркан пет жаби и ги пусна в езерцето да плашат рибките на Стефанов, понеже оня го беше наклепал за нещо пред Шефа. Жабите харесаха много новото си местообитание и почнаха да се развъждат, в резултат на което на търговския мениджър му отрязаха половината месечен бонус – за занижен контрол.
Но иначе всико си вървеше нормално до есента, когато изведнъж на дръвчето се появи златна ябълка – при това съвсем истинска.

Шефът се обади на фен-шуйците, те направиха справка в Китай и отговориха – ами да - платили сте за златна ябълка – имате я. Обаче, имайте предвид – плодът не може да се къса преди да узрее. Иначе дървото веднага ще изсъхне. А, и друго – ще ражда три пъти последователно, а после ще заспи нещо като зимен сън.

На следващата сутрин Шефът събра мениджърите си.
- Ами то се е видяло – ще я пазите на смени. Я ламя ще дойде да я открадне, я някой от нощната смяна...
Георгиев го информира, че нощна смяна в момента няма. Шефът се почеса по главата.
- Абе злато е това – може и килограм да има. Не можем да го оставим без надзор. ....Понеже всички сте ми като деца и не е удобно да питам кой е най – възрастен, направете си сами график и почвайте. Но накрая ябълките ги искам на бюрото ми. Аз самият съм толкова зает с битки с конкуренцията, че само змейове ми липсват.

Стефанов и Георгиев веднага се проявиха като истински кавалери и отстъпиха път на дамата. На протестите й, че просто я мразят и искат да се отърват от нея, колегите гузно отрекоха и смотолевиха нещо от рода – абе все ще се разберете там по женски...

Шефът одобри, а после напомни на Георгиев, че парното не работи, до месец-два да бъдело оправено и че не му се слушали тъпи обяснения в смисъл – горелката била повредена, а заводът, който ги произвеждал, бил закрит. Който искал, щял да намери решение.
Георгиев сви рамене и излезе, за да нареди на фрезиста да направи от стар лист от ножовка нещо като меч – макар че не си представяше как Петрова ще сече глава след глава на змея, все пак във фирмата имаше приети процедури.

На следващия ден Петрова се прибра в къщи като пребита след тежкия работен ден, наготви, изпра, провери домашните на децата, направи салатка на мъжа си, изхвърли боклука – а после въздъхна, запали колата и се върна във фирмата. Там взе от пазача меча, паркира до японската градинка и отвори един роман на Сандра Браун...
...По едно време в полусън й се стори, че чува криле, но понеже още беше под въздействието на книгата, реши че това е ангелът на любовта и само се намести по-удобно на седалката.
На сутринта ябълката я нямаше.

Естествено, Шефът беше бесен. След като крайно нетактично обясни какво ставало, когато оставиш жена да ти върши работата (а при всяка негова дума хлопатарите зловещо звънтяха), той прати Петрова да си гледа счетоводството и й забрани повече да се занимава с юначество (сякаш тя самата бе поискала). После се обърна към другите двама:
- Е, кой е следващият?
- Колегата – обади се веднага Георгиев.
- Ама защо аз? – възмути се Стефанов – Твоите хора правиха меча, ти го пробвай.
- Понеже почват мачове, а ти се правиш на много умен и ходиш само по театри. Пък и нали си много добър в преговорите – все ще намериш подход. Аз сега съм зает, търся горелка. Нали не искаш да стоиш цяла зима на студено...?
Стефанов въздъхна и се съгласи, но измърмори под носа си, че – естествено – идиота на семейството винаги отива последен. Георгиев се престори, че не го е чул.

След няколко дни, когато втората ябълка узря, Стефанов паркира колата си до японската градина, отпусна назад предната седалка и се зави с едно одеало, стиснал под него меча. А после започна да анализира ситуацията:
„То сега, такова – змей, хала. Звяр. А е духнала, а ме е опекла жив. И за какво – за една заплата от хиляда лева, че и бонуси напоследък не дават. То разбирам да получавах десет хиляди евро, че да изляза, да развъртя меча....Но за тези пари просто не си струва да рискувам. Като иска злато Шефа, да наеме някоя охранителна фирма – професионалисти там, с оръжие. Ама – на – все икономии, все със собствени средства...Как пък не.”
И се зави презглава с одеалото.
На сутринта ябълката липсваше.

Този път Шефът не беше просто бесен, а – направо извън себе си. И макар че Стефанов се позова няколко пъти на известната приказка - че е логично и при втория опит да се заспи, му се наложи да чуе за себе си неща, които не е прието да се казват между джентълмени. А после му удвоиха месечния план за продажбите – за компенсиране загубите от ябълката – и го изгониха.

Шефът и Георгиев останаха сами.
- Да знаеш, че ако и ти се издъниш, също ще го отнесеш!
- В длъжностната ми характеристика не пише, че трябва да се бия със змейове – обясни Георгиев – не че не искам да помогна, обаче - чак да се наказваме...
- Е, тогава ще бъде заради горелката – не си намерил още, нали? Добре, добре...Ако не донесеш тук последната ябълка, ще обсъдим редно ли е хората да стоят на студено или не...
Оперативният мениджър въздъхна тежко и отиде при дръвчето да види как върви зреенето.

Понеже не вярваше съвсем на приказките на колегите си – на тоя му се сторило, другият изобщо не разбрал какво става - следобед Георгиев свали от интернет всички варианти на приказката и ги проучи внимателно. Обаче истината бе неумолима - навсякъде се появяваше някаква ламя – макар че се предполагаше той просто да заспи и нищо лошо да не му се случи. Ако изключим разговора с шефа впоследствие, естествено.

Георгиев си отиде в къщи, навечеря се, а после се върна във фабриката. Макар да не вярваше съвсем в приказки, той беше научен да се съобразява с мнението на професионалистите, ето защо взе пожарогасителя от колата със себе си. Меча остави при пазача, понеже не бе виждал досега нещо, направено от подчинените му, да е свършило работа на някого.
После си постели между камъните, отвори лаптопа и си пусна последния нелегално свален филм.

Малко след полунощ изведнъж се изви вятър, чу се плясък на огромни криле и на пет метра от него кацна ламята. Изглеждаше уморена и ядосана, а от устите й (общо три на брой) излизаше слаб пламък.
- Уф, как ги мразя тези командировки – измърмори ламята – Побъркаха се с тоя фен-шуй, садят златни ябълки където им падне. А аз да обикалям като някой рекетьор...Аха, ето го и юнака. Ти що не спиш бе?
- Правя си програмата за утре – излъга Георгиев – а и пих доста кафе днес. Вие по какъв въпрос?
- За ябълката съм дошла...Хайде, дръпни се, да не те изпека жив.
Георгиев поклати глава. После се пресегна, взе пожарогасителя и пръсна пробно към ламята. Два от пламъците угаснаха.

- Ей, ама ти какво... Не си играй с това. Хайде, давай ябълката , че имам да ходя на още едно място.
Георгиев се почеса по главата.
- Ами...добре. Пиши фактура.
- Да пиша КАКВО?
- Фактура. Ябълката се води вече актив на фирмата – отново излъга Георгиев – и не може ей-така да я дадем – без документ. Ти да не си от сивия сектор на икономиката?
Ламята го гледаше изумено.
- А, да – и приемо-предавателен протокол. Кажи си данните, ей-сега ще го напиша.
- Ами ако не искам?
Георгиев уж случайно погледна към пожарогасителя.

- Виж сега – започна с далеч по-мек тон ламята – Тези ябълки всъщност не са за мен. Работя за един по-голям змей – по-добре да не ти казвам името му. Аз само ги събирам и ги нося. За мен не остава почти нищо. И осигуровки не ми плаща – дето викаш – съвсем сива работа.

Георгиев се замисли. После изведнъж помоли:
- Я дъхни с тази глава...Добре. Я сега с другата... Идеално. Третата... Да, всичко работи. Слушай, я го зарежи тоя твой змей и ела утре в девет часа на портала. Имам нещо за теб.
- Ама плащате ли добре?
- Е, „добре”... В тази криза и ракът е риба. Но ще си седиш на едно място, на топличко, няма да летиш по цяла нощ. И осигуровки ще има.
Ламята обеща да помисли и отлетя, а Георгиев се усмихна и се пресегна към дървото...

Шефът беше подозрително спокоен. Не попита нищо за ябълката, само уж между другото подхвърли:
- Георгиев, после иди при секретарката да си подпишеш заповедта за наказание....
- За какво?
- Горелката, мой човек, горелката...Ето, дето се вика – утре зимата започва, а ти – нищо...
Георгиев се разсмя, а после покани Шефа да слезе с него.

В котелното седеше ламята, гледаше температурните датчици и когато те покажеха определена стойност, духаше в горивната камера с някоя от главите си. Впрочем, при нужда духаше и с останалите глави, което я правеше направо многостепенна. Като я видя, Шефът веднага изхвърча навън.

- Георгиев, ама то било вярно бе! Аз мислех, че някой ги е свил ябълките. У нея ли са?
- Не, предала ги е вече в главния склад. Но догодина евентуално...
- Е, какво да се прави...Ти виж там, храни я с каквото яде...горелка така и така няма да намериш. И й кажи да си направи дебитна карта за заплатата и да не се мярка в офиса, че ако я види някой клиент, кой знае какво ще си помисли...

И така изкарахме зимата. Фей-шуйците наистина опънаха палатка и дръвчето оцеля.
След достатъчно дълго време Георгиев се появи с нов златен пръстен, а някой видял на жена му и дъщеря му разкошни огърлици...но може и да е само слух.

Само ламята е малко недоволна – излъгаха я за осигуровките. Затова сега тя вика – абе да изкарам зимата тук на топло – и ще търся нещо ново...
Може и да намери – работи направо като змей.

сряда, 6 януари 2010 г.

Особеностите на пазара на труда

Вчера, като се връщах от магазина, срещнах Киро Циганина - беше съвсем оклюмал. Съжалих го човека и го поканих в кварталната кръчма да почерпя по една ракия – все пак, Коледа иде.
Та, пийна той и почна да ми се оплаква:

„Лоша работа, Иване...Преди два месеца ме извикаха в Бюрото по труда. Отивам аз, а там един нервен директор крещи:
- Не ме интересува ни опит, ни нищо! Каквито и да са, ще ги взема. Уж криза, а триста лева на месец давам и никой не иска да дойде...Разглези се тоя народ, ей!

Обяснявам му аз, че съм завършил само втори клас, но той не иска и да чуе. Щели да ме обучат. Тогава казах, че ако почна работа, няма кой да се грижи за Минка.
- И жена ти ще вземем. Доведи я с теб.

Да, обаче аз жена нямам – избяга преди пет години. Мечката ми се казва Минка – една такава, кафява.
- Абе ти утре ела с нея - все ще измислим нещо. На мен главата ми пуши – ако не изпълним плана, собственикът ще ме изгони, а той – мечка. И слон да е, все тая.
Ха де! Ако не отидех, щяха да ми спрат парите.
На следващия ден сложих синджира на Минка и я качих в автобуса. Той се оказа частен, та трябваше да дупча билет и за нея.

Фабриката – какво да ти кажа – работят хората, че пушек се вдига. И на всеки ъгъл по един супервайзор, крещят като луди.
Обясних им – аз съм стар човек, не виждам добре, тежко не мога да вдигам, главата ми понякога бучи – никой не иска и да чуе даже. Те произвеждат някакви тротоарни плочки, та казаха – щял съм да работя на един миксер, дето прави сместа.

Дойде един супервайзор, нарисува ми на едно парче картон с цветен фулмастер кое копче след кое да натискам и ме предупреди да внимавам да не объркам нещо, че имали ИСО. Това последното не го разбрах добре, но не посмях да попитам.
А после момчето ми каза да вържа Минка, за да не я блъсне някой мотокар. Тя по навик се отъркаля веднъж по пода и стана сива от разпиления там цимент, та заприлича малко на рекламата на „Кока-Кола”.
Издърпах я на площадката до мен и почнах.

Да, ама то много копчета, много нещо – и всичките в различен цвят. Веднъж забравих да пусна цимент и плочките си останаха като супа, друг път пропуснах пясъка и като изсъхнаха, те се нацепиха, на третия път обърках цвета...Накрая супервайзорът започна да крещи, че съм бил тъпанар – мечка да било, пак щяла да се научи досега. Аз обаче – едва ли.

Тогава дойде един мениджър – че е такъв, си личеше отдалеч – носеше риза с дълъг ръкав и вратовръзка. Супервайзорът пак почна неговата – такъв съм бил, онакъв...
Изведнъж мениджърът го прекъсна.

- Е, какво пък – да опитаме. Я се дръпни и направи място на животното.
А после започна търпеливо да обяснява, както само един истински мениджър умее.

Супервайзорът се опита да вметне нещо, но му казаха да не се обажда без да го питат и му наредиха да донесе от лавката един буркан с мед и друг - с люти чушки. Когато поръчката пристигна, мениджърът започна да маже последователно бутоните ту с едното, ту с другото и да насочва лапата на Минка.

И научи се пустото му животно, ей! За една седмица, не повече. Викам й вечер в автобуса да не се прави на толкова умна – от работа никой не е прокопсал – а тя само върти глава.
Даже почна да ръмжи, ако нещо се повреди и тогава механикът тичешком идваше – макар че му казах, че тя си е такава и на никого нищо лошо не е направила.

Така работихме два месеца – тя на пулта, аз се въртя наоколо и се правя, че помагам. Но...не изпълнихме плана. Не бяхме виновни ние с Минка де, но кой ти гледа – обявиха съкращения. И...”

- Разбирам – опитах се аз да успокоя Киро и му поръчах още една гроздова – с всеки може да се случи. И сега пак сте гладни, нали?
- Ами! Съкратиха само мен. Казаха – тоя нищо не прави, само се мотае по цял ден и пречи на животното да работи. За какво всъщност му плащаме?
...А Минка я оставиха. Освободиха й там една стаичка във фирмата, хранят я... Даже след месец изгониха и супервайзора – оня, дето все викаше по мен - и назначиха Минка на неговото място. От площадката на миксера се вижда целия участък, а и тя вече се беше научила да ръмжи само по когото трябва...

И на тиймбилдинг я водиха в планината – да си види родното място, така да се каже. Сега чух да се говори и за някакво обучение в чужбина, но – не знам...То сигурно ветеринарен паспорт трябва, но нали е за нея и им работи без пари – сигурно ще го уредят...”

Погледнах часовника си – беше време да си ходя. Опитах се да успокоя човека, доколкото мога, но май не успях.
А и как да стане – навремето в Англия овцете „изяли” хората, сега у нас – мечките...Макар че мен ако ме питате, животното изобщо не е виновно.

На него поне му се работи и иска да се учи.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/